Едно беше разбрала: никой не би могъл да прави музика като тази на Александър, без да има нужните ресурси от чувствителност и емоционален интелект. През последните години, защото той бе споделял толкова щедро времето си, ученици и колеги се връщаха при него – да го посетят, да му посвирят, да вземат уроци или да правят филми, да го записват или да говорят с него за музика. Толкова много бяха желаещите да дойдат, че трябваше внимателно да ги разпределя, за да не се изтощи той. Както баща й обичаше да се шегува: „Идват, за да докоснат крайчеца на робата ми“.

Но дори и подобна всеотдайност не успя да компенсира Александър за загубата му на сила и подвижност при свиренето на инструмента. Всеки ден той губеше от уменията си. Упражняваше се всяка сутрин, но изпитваше болезнено отчаяние от звука, който произвеждаше, от това колко бързо се уморяваше, как всичко го болеше. И когато към края на осемдесетте зрението му се влоши, точно както бе станало с майка му, можеше да свири само онова, което помнеше, често спирайки по средата на някой пасаж. Изписаните по лицето му отчаяние и объркване в такива моменти тъй силно наскърбяваха Мариана, че тя хукваше към него, за да му изтананика останалото или пък да му го изсвири на пианото. Двамата заедно се трудеха над музика, която едно време той знаеше наизуст.

Веднъж, докато му приготвяше обяд в кухнята, чу го как внезапно спря да свири. И след като не дойде в трапезарията, тя се запъти да провери дали не се е случило нещо, или пък какво го е разконцентрирало. Влезе в студиото и го видя – седнал с челото, опрял глава в шийката със затворени очи. По лицето му се стичаха сълзи.

– Не мога, Мариана, не мога да продължавам без музиката си. Вече не виждам. Едва мога да повдигна ръце. Невъзможно е – тя застана до него и го погали по раменете. – Няма смисъл – продължаваше той, – няма смисъл.

Състоянието му постепенно ставаше все по-безпомощно и уважението, което винаги беше изпитвала към него, вече не беше подплатено със страх. Сега можеше да му признае, че го обича, и знаеше, че макар да не го изрича, той също я обича. Тя седеше до баща си, докато той спеше, и четеше в люлеещия се стол до леглото му. Пръстите на лявата му ръка, опрени в бузата, полегнала върху любимата му възглавница, помръдваха – той все свиреше ли свиреше на виолончело. Сънищата му често бяха бурни, страшни. Събуждаше се и по набръчканото му лице се четеше ужас. Гледаше дъщеря си с празен поглед, докато се сети коя е. После сграбчваше ръката й и въздишаше.

– От това вече няма полза, този живот, който живея, е напълно безполезен, миличка.

Разпръснати сред пожълтели изрезки от вестници и снимки на Александър от дните му в Джулиърд, откри важни документи – нотариалния акт на „На път към Суан“, договорите с лютиерите, които бяха изработили копията на страдивариуса, данъчни декларации, документи за продажба и собствения си акт за раждане. Разбра, че ще трябва да прехвърли всеки лист от тези хартиени планини, иначе рискуваше да изхвърли документи, които ще й трябват за в бъдеще. Отмяташе кашон след кашон, режеше чупливата лепенка, прехвърляше, четеше. Час след час гневът й се засилваше поради невероятната бъркотия в тъй нареченото й наследство. Ако толкова го беше грижа, защо не беше наел някого, за да го подреди?

От време на време откриваше по някое лично писмо. Тях щеше да чете внимателно. Някои – например онези от Зина Падрова – бяха остроумни и очарователни. Но в цялата му кореспонденция присъстваше една обща тема – всички ласкаеха Фелдмън, почитаха го, всички искаха помощта му. Може би, помисли си тя, той е изхвърлил всичко, което не е съдържало хвалби.

Постепенно Мариана осъзна, че търси нещо определено – някакво доказателство, колкото и малко да е то на фона на събраното през целия му живот, че тя самата съществува – нещо, което е написал за нея или пък е запазил; писмо или училищен доклад, дори само програма за някой от нейните концерти. Между оръфания екземпляр на акта и за раждане и писмото, което бе получила в Бостън за смъртта му, очевидно Александър не беше сметнал нищо, отнасящо се до нея, за достатъчно важно, за да го запази. Абсолютно нищо.

Мариана затвори очи. Разкърши рамене и врат. Каза си, че би могла да се възпротиви, да не се отдава на земните останки на баща си след неговата смърт, както бе сторила, докато той беше жив.

Скъпи мой А,

Надявам се, че това писмо няма да се бави твърде много. Адресирах го до импресарската ти дирекция. Предполагам, че бързо ще ти го предадат, тъй като знам, че сега си си вкъщи. Исках да ти съобщя, че ще идвам в Ню Йорк с Бернар и Клод след десет дни и въпреки всичките спънки, се надявам да те видя, независимо от краткия ни престой. Семейство Капелман знаят, че ще дойда, и разбира се, ще ни предложат защита поне за едно или две виждания.

Ужасно ми липсваше, а и с такова нетърпение очаквам двамата с Клод да прекарате малко време заедно. На пет годинки, той вече се превръща в миниатюрно копие на баща си. Няма да е толкова висок може би, но има твоите красиви ръце и най-вече – твоя талант. Развива се по начин, от който ще останеш доволен и удовлетворен, дори ще се забавляваш. Но той ще има нужда да му отделяш време и внимание не само за да развива уменията си да свири на виолончело, но и защото е напълно нормално да те опознае. Ако единствената възможност е да те познава като учител и ако никога не научи истината за нашите отношения, това ще му даде нещо от теб като личност. А ако разкрие истината, то поне ще знае, че те е било грижа за него и си участвал в отглеждането му.

Преди много време ти ми каза, че мога да си мечтая за дните, когато двамата с теб ще бъдем заедно като съпруг и съпруга, за да отгледаме сина си. Аз не се отказвам от тази мечта и желанието ми да прекарам живота си с теб не е намаляло с времето, макар че надеждите ми рухнаха. Ще те видя ли в Ню Йорк?

Je t’aime,

Франсин

Потресена, Мариана изпусна писмото и започна да крещи в притихналия късен следобед: „Проклет да си, Александър Фелдмън, проклет да си!“. Тя рязко се изправи, грабна от стената една огромна снимка на Александър и вдигайки я над главата си, я тресна в пода. Стъклото се счупи на парчета, а рамката се пръсна в стената.

В резултат на бездънния му егоцентризъм, тя се беше влюбила и имаше любовна връзка със собствения си полубрат. Колко ужасно злонамерено беше от страна на баща й да ги събере след смъртта си, без да си помисли дори за последствията, без намерение да ги предупреди, да прояви честност, да излезе на чисто. Клод беше син на Александър, а Мариана – негова дъщеря. Баща им бе знаел това, но не си беше направил труда да признае истината. Дори след смъртта си, той бе продължил да мълчи и я беше лишил от шанса да бъде щастлива.

Ще трябва да каже на Клод истината. Няма да носи този кръст сама, нито пък ще спести на майка му конфронтацията, която със сигурност ще последва.