ЧЕТИРИНАЙСЕТА ГЛАВА

Клод

Клод се завърна в Лугано с вилома. На път за вкъщи бе контролирал емоциите си, но веднъж влязъл в апартамента си и останал сам, самообладанието му го напусна, сълзи на отчаяние рукнаха по лицето му. Не можеше да разбере нищо от това, което се беше случило, нито пък защо. Чувстваше се предаден, но от кого точно? Непрекъснато превърташе пред очите си момента, в който отвори синия калъф в банката – смазващото разочарование и шока. Къде беше Лебеда, неговият Лебед? Не можеше да спи.

Още щом отвориха офиса, позвъни на „Баум и Фернан“. Разказа на Баум какво се е случило и търговецът си глътна езика от изненада. Лично той, уверяваше го, беше поставил страдивариуса в калъфа и го беше занесъл долу, до таксито. Не можеше да има грешка.

– Как е станало тогава? Защо би го направила? – попита Клод.

– Хората вършат много странни неща, когато загубят любимия си, поне така казват – отвърна Баум сухо. – Може би е решила в крайна сметка, че по право Лебеда й се полага.

– По право да е неин? Напротив, по право той е мой.

– Откакто инструментът напусна пределите на магазина ни миналата седмица, не сме го виждали повече. Мариана беше тази, която го получи от нас, мога да ви уверя в това. Помолихме я да подпише документи.

– Какво би могло да я накара да промени намеренията си? – той почувства хладина в основата на врата. – Защо би решила да ми отнеме Лебеда?

– Мосю Розел – отвърна Баум, – както вече ви казах, нямам представа. Възможно ли е да ви се е разсърдила за нещо?

– Абсолютно не. Току-що приключихме едно прекрасно посещение в Прадес – той моментално съжали за думите си. – Тя отлетя за дома снощи.

– А, разбирам, уикенд в Прадес – рече търговецът и направи пауза. – Добре, в едно нещо поне съм абсолютно сигурен – и то е, че по ваша молба аз лично предадох на г-ца Фелдмън Лебеда, поставен в синя кутия от фибростъкло, за да ви го донесе.

– Какво предлагате да сторя? Изключително съм притеснен.

Баум не му предложи успокоение.

– Мосю, аз самият едва ли съм освободен от притеснения.

– Защо не ме предупреди за уговорката ви? – лицето на майка му се зачерви. – Многократно съм ти заявявала, че Мариана е неуравновесена жена и не заслужава доверие. Тя още в Европа ли е? Поискал ли си й обяснение?

– Не мога да вляза във връзка с нея – призна си той. – Никой не знае къде е.

– Никой ли? Кого си питал?

Той закрачи нервно из стаята.

– Естествено, обадих се на Хайнрих Баум. И той нямаше представа какво се е случило. Закле се, че лично е поставил Лебеда в кутията му и го е предал на Мариана.

– Трябва да се обадим в полицията.

– Не, мамо, още не.

– Един господ знае какво е направила с Лебеда. Или какво възнамерява да направи. Може пък да са съучастници – тя и Баум.

Франсин си вееше с ръка и имаше вид, все едно всеки момент ще припадне.

– Успокой се, маман. Още не сме й дали възможност да обясни. Все още е рано да се свързваме с властите. Това е недоразумение, убеден съм.

– Не бъди глупак.

Между двамата се възцари гневно мълчание. Той не остана за обяд.

Разкъса го и вътре намери един-единствен ксерографиран лист с името и адреса на Александър Фелдмън отгоре. Държейки писмото, той разпозна красивия почерк на своя ментор. Писмото беше адресирано до Мариана и голяма част от него беше зачеркната. Той прочете онова, което се предполагаше, че е за него.

„За себе си съм сигурен, че знаеш, а си и страдала от това – двамата с майка ти не живеехме щастливо заедно... “

Подписът накрая беше на учителя му. Клод прочете всичко отново и му призля. Александър Фелдмън, неговият най-велик герой, беше спал с майка му, пътувал беше с нея през всичките тези години. Не години, десетилетия. И това беше човекът, когото той боготвореше. А майка му... измамата, нелоялността бяха зашеметяващи. Дали хората знаеха? Дали баща му, Бернар, е бил изложен на присмех?

В очите на едно малко момче Александър беше великан, който ту нахлуваше в живота му, ту се оттегляше на път за един или друг ангажимент, закачлив и непокорен по начин, който караше Клод да се чувства важен и пораснал. „Ние, мъжете – казваше му той, – сега ще проведем урок по виолончело.“ Франсин, цялата сияеща от щастие, ги оставяше насаме. „Ние, мъжете, ще идем на разходка, ние, мъжете, ще гледаме малко тенис...“ Александър сядаше на дивана, обгърнал раменете му с ръка, и упражняваше пръстовки върху рамото му, докато двамата гледаха сервиса на Пийт Сампрас. Рошеше косата му, потупваше го приятелски по коляното, а когато имаше вълнуващ удар, стискаше бузите му или го целуваше. Всичко това беше тъй зашеметяващо „не по швейцарски“.

Уроците също въодушевяваха момчето. То не само искаше да върви по стъпките на Александър, ами направо да се въплъти в него. Не че не обичаше собствения си баща, но Бернар му изглеждаше – в сравнение с Александър – скучен и резервиран. За Александър нямаше граници; той беше едновременно навсякъде, шумен и доминиращ, изпълнен с живот.

С течение на времето обаче взаимоотношенията му с Александър се промениха. Колкото по-насериозно вземаше учителят свиренето на ученика си, толкова по-малко закачлив беше. Маестрото ставаше по-придирчив и нетърпелив. Критикуваше, присмиваше си, ръчкаше. Можеше да бъде безмилостно лишен от такт. Уроците бяха дълги, но щом приключеха, Фелдмън веднага обръщаше страницата. „Е, момчето ми, дай да изиграем една партия шах.“ Ако Клод покажеше признаци на отчаяние или роптаеше, Александър му обясняваше: „Критикувам те по този начин единствено защото се възхищавам на таланта ти. Смятам, че един ден можеш да бъдеш велик челист. Вярвам в теб“.

Разтреперан, Клод погледна датата на писмото; о, господи – Мариана бе знаела всичко това от самото начало, още от срещата им в Бостън. Спомни си как Едит Либи му беше казала, че майка му и Фелдмън много често са й ходили на гости, как секретарката бе споменала, че Франсин предпочита тази или онази картина. Сети се и за погледа в очите на Мариана онази вечер. Тя знаеше. Навсякъде, където бе пътувал из Америка, хората знаеха за майка му и връзката й с великия челист. В Европа също, сигурно е имало клюки. Болеше го, че Бернар може да е бил наясно през цялото време и да е приемал прелюбодейството на жена си от страх да не я загуби – или още по-лошо, да не стане за смях сред консервативното си обкръжение.