Мариана си спомняше този случай съвсем ясно. Антон почти не говореше английски, макар че се мъчеше, без да се срамува, гръмогласен и енергично жестикулиращ. Влизайки в трапезарията, тя забеляза двете празни бутилки от руска водка на масата, които бяха оставили кръгове върху покривката. Очевидно двамата мъже пиеха отдавна и композираха в студиото на Александър. Тя погледна диригента, за когото бе чувала толкова много, и откри в него доста привлекателни неща, нещо живо и умилително в начина, по който приближи и целуна двете й бузи, нарече я Марушка, докато държеше дланта й в ръцете си. Баща й сияеше.
– Ааа – извика Пиетовски, като я притисна към смачканата си руска селска риза. – Сега срещнал вече красива дъщеря, чувал която толкова много за. Дам й още една прегръдка – и го стори. – Ти, Сашенка, трябва да й налееш водка, преди да е свършила. – Подарък от мен – обясни той на Мариана, – право от степите.
Александър сипа от отровната течност в малка чашка и й я подаде.
– Ето, така правиш – обясни руснакът, кръстоса ръце с нея, хванал собствената си чаша, и изля водката в гърлото си. Тя се усмихна и стори същото, мъчейки се да отпие глътка. – Не, никакви глътки – изрева той, – цялото! – Тя го послуша. Очите й се насълзиха.
– Сега правим пак – настоя той. – Сега пием за нас двамата, за приятелството.
Мариана не искаше повече водка, но видя как баща й налива още една чашка и й я подава. Така тя още веднъж преплете ръце с него, като се помъчи да вложи повече ентусиазъм, гаврътна водката, както стори и ентусиазираният Пиетовски. Той се облегна на нея, докато продължаваше разговора си с Александър за великия руски челист Разтропович.
– Изумително е, Саша, как може да запомни всяка нота с първото изсвирване още. Тествал няколко пъти. Никога не бъркал. Невероятен дар – такова помнене. Имаш ли го? – попита той Мариана, обръщайки се към нея.
– Да, да, има го – отвърна гордо Александър. Тя го изгледа критично. Изобщо нямаше дарбата на фотографската памет, но разбираше, че баща й иска да рекламира таланта й.
– Браво, скъпа – рече диригентът. – И теб искам тествам – усмихна се развеселен и я целуна пак. – Ела да свириш с моя оркестър. След баща си.
– За мен ще е голяма чест, маестро – отвърна тя. – Ако смятате, че съм готова...
– Не, не съм маестро – каква глупост. Аз съм Антон, твой приятел, приятел на татко и на мама. Трябва да пием за това.
Пилар се появи от кухнята и – прошепна:
– Смятам, че пи достатъчно. Хвърли следващата зад рамото си в стената.
– Защо просто да не кажа „не, благодаря“?
– Баща ти не иска да обиди маестрото. Много е поласкан, че му гостува в къщата. После ще измием стената.
Мариана гледаше как Пилар поставя свещи на масата и не можеше да повярва, че майка – я стимулира да излива алкохол върху антрацитно сивите стени.
Докато чакаха другите гости, руснакът я придърпа към пианото „Стейнуей“, за да отработят музикалното парче, върху което му беше казала, че се упражнява – Вариации рококо. Съвършен пианист, той изсвири акомпанимента и изпя по памет музиката на виолончело. Пиетовски също имаше невероятната способност да попива музиката, важно нещо за един диригент. Мариана бе очарована от топлотата му и енергичното внимание, с което я обсипваше. Пилар беше в кухнята с руския готвач, когото бяха наели за случая, и надзираваше менюто. Александър се пипкаше нещо край бара, отваряше бутилки и носеше лед. Тя покани руснака да седне с нея на дивана, докато разговаряха за репертоара и за виолончело и кои произведения смяташе, че е овладяла. Той се приведе към нея и направи коментар за парфюма й.
– Люляк – обясни му и се усмихна, – любимият ми.
– А, това няма забравя, ще ти донеса люляк, когато свириш за мен – той взе ръката й и я погали. – На какъв инструмент свириш?
– На Вилом – отвърна тя, – копие на челото на баща ми.
– Трябва да те чуя как свириш. Донеси си вилома в хотела ми. Ще бъда тук още няколко дни.
– Ако ми звъннете по телефона, ще дойда – отговори тя, като същевременно оправи роклята си и леко се отдръпна от него. Щеше да попита баща си дали смята, че е добра идея.
Звънна се на вратата и тя стана, за да отвори. Гостите започнаха да пристигат – предимно руснаци, в чест на Пиетовски, стари негови приятели. Компанията стана по-шумна, кипеше от жизнерадостно настроение и смях, изпълнени с руски шеги, които тя не разбираше, но въпреки това им се наслаждаваше, защото й беше толкова приятно да види майка си начело на масата и изписаното на лицето й щастие. Пиетовски винаги стоеше до нея. Превъзнасяха го до небесата, вдигаха тостове за него до безкрай, питаха го за условията в Съветския съюз сега, когато правителството се срутваше, разпитваха го дали ще дойде да живее в Америка с жена си, известната съветска актриса, и дъщерите си. Боже мой, помисли си Мариана, колко е непосредствен и скромен, въпреки славата.
– А-ха – отвърна той на последния въпрос. – Първо ще видя дали искам жена толкова наблизо.
Всички се разсмяха. Той погледна към Мариана с блеснали очи.
– Тук виждам красота навсякъде около себе си. Може би най-добре жена да си остане в Москва.
Мариана бързо хвърли поглед към баща си. Той я наблюдаваше внимателно, но не можеше да се досети какво мисли. Александър подвикна към старата си приятелка Зина Падрова, известната руска челистка:
– Кажи му, Зина, как свири на челото – какъв артист е само, дори толкова млада.
Зина завладя разговора, засияла.
– Антон, родителите винаги се фукат с чедото си, но трябва да знаеш, че Мариана вече е по-голям талант от баща си, или поне толкова е добра, колкото той е бил на нейната възраст. Смятам, че ще те изуми, ако изобщо се съгласи да свири за теб.
– О, няма проблем, ще свири – отвърна от нейно име баща й. – Тя вече свири по целия свят.
– Сама ли пътуваш? – изненадан я попита Пиетовски.
– Почти винаги – отвърна тя. – Но ме посрещат, разбира се, където и да отида.
Когато вечерта най-сетне приключи, стената зад Мариана бе изпъстрена с петна от водка, макар че другите гости съвсем не бяха такива прахосници. Пиетовски едва можа да стане, толкова беше пил. Отпусна се срещу вратата на гардероба със затворени очи, докато Пилар вадеше коженото му палто.
– Мисля, че е най-добре да останеш при нас тази вечер, Антон – каза Александър и го хвана за ръката. Пилар го изгледа вбесено. – Ще го сложа да спи в студиото ми – увери я той – и ще го откарам в хотела му на сутринта. Виж, той изобщо не може да ходи.
Усетила конфликтна атмосфера, Мариана бързо напусна вестибюла и се отправи към стаята си. Обърна се и видя, че Пиетовски я гледа над рамото на баща й. Намигна й.
Късно същата нощ, той намери стаята й и се пъхна в леглото й. Беше по бельо и смърдеше на алкохол. Тя не искаше да вдига шум. Той легна до нея и прокара ръце по тялото й, мърморейки: „Какво красиво момиче, Мариана. Искам те. Искам да те изям, искам да те любя“. И скоро заспа с проточена от устата му лига по възглавницата.
Тя сложи едно метално кошче до леглото и се изниза тихо към дивана в дневната, като пътем взе самуреното му палто от гардероба и се уви в него през глава. Рано на другата сутрин се премести в студиото на баща си и се сви върху дивана, който Пиетовски бе напуснал предната вечер. Той си тръгна от къщата заедно с баща й, за да се върне в хотела си. Може би се чувстваше неудобно или пък беше забравил, но никога не се обади, за да я покани да му посвири. После цели осем години тя не видя маестрото, докато той не дойде на нейното първо представяне в Москва.
Топлещите лъчи на ранното пролетно слънце я приветстваха, когато излезе от сградата и пресече парка. Бързо стигна до Пето Авеню и тръгна на юг, проправяйки си път сред детските колички, единични или двойни. Младите майки и детегледачките я бутаха, докато говореха по мобилните си телефони. Цели гроздове от деца в униформи, които излизаха от частните училища на Йист сайд, я връхлитаха в устремния си ход, подвикваха си и се подкачаха, разбунени от стоплилото се време. Щом приближи до „Гугенхайм“, тълпата се сгъсти от туристи, които говореха пъстра смесица от езици, нещо толкова често срещано в Ню Йорк. Тя вървеше през парка, душеше влажната земя, която сега се възраждаше. И докато навигираше през тълпите от хора, които се вливаха и изливаха от музея „Метрополитън“, тя си мислеше за поканата на Клод; надяваше се да не е единствено от възпитание и любезност.
"Сребърният лебед" отзывы
Отзывы читателей о книге "Сребърният лебед". Читайте комментарии и мнения людей о произведении.
Понравилась книга? Поделитесь впечатлениями - оставьте Ваш отзыв и расскажите о книге "Сребърният лебед" друзьям в соцсетях.