— Всички те са признания — отронвам благоговейно. — От реални хора ли са? Хора,

които познаваш?

Той клати глава и кима към входната врата.

— Всичките са анонимни. Хората пускат признанията си в процепа ето там и аз

използвам някои от тях като вдъхновение за моето изкуство.

Пристъпвам към следващата картина и първо чета признанието, преди да погледна

интерпретацията.

Никога не позволявам на никого да ме види без грим. Най-големият ми страх е как ще

изглеждам на погребението си. Почти съм сигурна, че ще бъда кремирана, защото моята

несигурност е вкоренена толкова дълбоко в мен, че ще ме последва и в отвъдното.

Благодаря ти за това, майко.

Тутакси насочвам вниманието си към картината.

— Това е невероятно — шепна и се завъртам наоколо, за да огледам всичко, което той е

създал. Отправям се към прозореца с признанията и откривам едно, написано с червено

мастило и подчертано.

Боя се, че никога няма да престана да сравнявам своя живот без него с онзи, когато

бях с него.

Не съм сигурна кое ме потресе по-силно — признанията, претворението им върху

платната или фактът, че чувствам вътрешна близост с всичко тук. Аз съм много затворен

човек. Рядко споделям истинските си мисли с когото и да било, без значение дали това може

да ми помогне. Докосването до чуждата тайна и осъзнаването, че тези хора навярно никога

не са я споделили с никого и никога няма да го направят, поражда у мен усещането за връзка

с тях. Чувство на принадлежност.

По някакъв начин ателието и признанията ми напомнят за Адам.

Кажи ми нещо за себе си, което никой друг не знае. Нещо, което мога да запазя за себе

си.

Ненавиждам това, че винаги свързвам Адам с всичко, което виждам и правя. Питам се

дали някога ще престана да го правя. Изминаха пет години, откакто за последен път го видях.

Пет години, откакто той умря. Пет години и аз все още се питам, както в признанието пред

мен, дали винаги ще сравнявам живота си с него с този без него.

И се питам дали вечно ще бъда разочарована.

Глава 2

ОУЕН

Тя е тук. Точно тук, стои в ателието ми, взира се в творбите ми. Никога не съм мислил,

че ще я видя отново. Бях толкова уверен, че вероятността пътищата ни да се пресекат е

минимална, че дори не мога да си спомня кога за последно съм мислил за нея.

Но тя е тук, стои право пред мен. Искам да я попитам дали ме помни, но знам, че не е

възможно. Как би могла, когато никога не сме си разменили дори и дума?

Но аз я помня. Спомням си звука на смеха й, гласа й, косата, въпреки че преди косата й

беше много по-къса. И макар да имам чувството, че съм я познавал още тогава, никога не

успях добре да разгледам лицето й. Сега, когато я виждам толкова близо, се налага да се

заставя да не се втренчвам прекалено изпитателно в нея. Не заради непретенциозната й

красота, а защото отблизо тя изглежда точно така, както си я представях. Веднъж се опитах

да я нарисувам, но не можах да си спомня достатъчно, за да завърша картината. Имам

чувството, че може би след тази вечер ще опитам отново. И вече знам, че ще нарека

картината Многолика.

Тя насочва вниманието си към друга картина и аз бързо отвръщам поглед, за да не

забележи, че се взирам в нея. Не искам да изглежда толкова очевидно, че се опитвам да

преценя какви цветове да смеся, за да пресъздам уникалния оттенък на кожата й, или как да

я нарисувам — с вдигната или разпусната коса.

Има куп неща, които би трябвало да върша в този момент, а не да се блещя насреща й.

Какво трябва да направя? Да взема душ. Да се преоблека. Да се приготвя да посрещна всички

хора, които след два часа ще дойдат на изложбата.

— Трябва да взема един бърз душ — казвам.

Тя се извръща, сякаш съм я стреснал.

— Не се притеснявай, разгледай спокойно. Когато свърша, ще се погрижа за всичко

останало. Няма да отнеме много време.

Тя кимва и се усмихва и за пръв път ми щуква въпросът: коя беше Хана?

— Хана, последното момиче, което наех, за да ми помага. Хана, момичето, което не

можеше да понесе да бъде на второ място в живота ми. Хана, момичето, което скъса с мен

миналата седмица.

Надявам се, че Обърн не е като Хана.

Имаше толкова много неща, които не ми харесваха у нея, а не биваше да бъде така. Хана

ме разочароваше, когато заговореше и затова през по-голямата част от времето, което

прекарвахме заедно, ние не разговаряхме. И тя постоянно, постоянно изтъкваше, че името й

[3]

отпред назад и отзад напред винаги е Хана.

[4]

— Палиндром — уточних аз, когато тя ми го каза за първи път. Тя ме погледна

недоумяващо и тогава разбрах, че никога няма да я обикна. Каква безполезна загуба на

палиндром беше тя, тази Хана.

Но още отсега мога да кажа, че Обърн не прилича на Хана. Виждам дълбочината в очите

й. Виждам как моето изкуство й въздейства по начина, по който тя се съсредоточава върху

картините, игнорирайки всичко останало около нея. Надявам се, че тя изобщо не прилича на

Хана. Тя дори изглежда много по-добре в дрехите на Хана, отколкото самата Хана.

Хана Палиндрома.

Отивам в банята, поглеждам дрехите й и искам да й ги отнеса долу. Ще ми се да й кажа,

че няма значение; че искам довечера да облече своите дрехи, а не тези на Хана. Искам тя да

бъде самата себе си, да се чувства удобно, но моите клиенти са богати, елитът на обществото,

и очакват черни поли и бели блузи. Не сини дънки и това розово (дали е розово, или

червено?) горнище, което ми навява спомени за госпожа Денис, моята учителка по рисуване

в гимназията.

Госпожа Денис обичаше изкуството. Госпожа Денис обичаше и художниците. И един

ден, след като видя колко невероятно съм талантлив с четката, или поне тя така смяташе,

госпожа Денис обикна и мен. В онзи ден ризата й беше с розов или червен цвят, или може би

и двата. Ето какво си спомням, докато гледам ризата на Обърн, защото госпожа Денис…

Всъщност коя е госпожа Денис?

Името й не беше палиндром, но написано отзад напред много й подхождаше, защото се

[5]

превръщаше в „съгрешили“ и точно това бяхме сторили ние двамата.

Съгрешавахме цял час. И тя повече, отколкото аз.

И не мислете, че това признание не се превърна в картина. Беше първата, която

продадох. Нарекох я Тя съгреши с мен. Алелуя.

Но уви, сега не искам да мисля за гимназията или за госпожа Денис, или за Хана

Палиндрома, защото те са минало, а това е настояще и Обърн е… някак си и едното, и

другото. Тя би била потресена, ако знаеше каква голяма част от нейното минало бе повлияло

на моето настояще, затова няма да споделя истината с нея. Някои тайни никога няма да се

превърнат в признания. И аз го знам по-добре от всеки друг.

Не съм сигурен как да приема факта, че тя просто се появи на прага ми — тиха и с

широко отворени очи — защото вече не зная в какво да вярвам. Преди половин час вярвах в

съвпаденията и случайностите. А сега? Мисълта, че появата й тук е просто съвпадение, е

направо абсурдна.

Когато слизам долу, тя стои, застинала неподвижно, и разглежда картината, която

нарекох Ти не съществуваш, Господи. А ако те има, би трябвало да се засрамиш.

Разбира се, не аз й дадох това име. Аз никога сам не наричам картините си. Всички те

получават заглавията си, благодарение на анонимните признания, които са ги вдъхновили. Не

знам защо, но това признание ме вдъхнови да нарисувам майка си. Не такава, каквато я

помня, а как си представях, че е изглеждала на моята възраст. И признанието не ми напомни

за нея, заради религиозните й възгледи. Думите просто събудиха у мен спомена как се

чувствах в последвалите месеци след смъртта й.

Не съм сигурен дали Обърн вярва в Бог, но нещо в тази картина я бе трогнало. Една