обществения транспорт и собствените си крака, имайки предвид факта, че се налага да пестя

всяка стотинка, за да си позволя адвоката, с когото току-що се срещнах.

Не мога да повярвам, че се стигна до тук. Още дори не съм създала своя клиентела в

салона, където работя, така че определено ще се наложи да си потърся втора работа. Само

дето нямам представа кога ще намеря време за нея, благодарение на променливия график,

определен от Лидия.

Като споменавам Лидия…

Набирам номера й и чакам да вдигне слушалката. След като се включва гласова поща, се

замислям дали да оставя съобщение, или просто да й позвъня по-късно довечера. И без това

съм сигурна, че тя просто изтрива съобщенията си, затова натискам бутона за край на

разговора и пускам телефона в чантата си. Усещам как червенината плъпва по шията и

страните ми, последвана от познатото парене в очите. За тринайсети път се прибирам у дома

в новото си положение, в един град, обитаван от чужди за мен хора, но съм решена, че за

пръв път няма да заплача, докато приближавам към входната си врата. Съседите ми навярно

вече ме мислят за откачена.

Просто пътят от работата ми до вкъщи е доста дълъг, дългото ходене пеша ме навежда на

размисли за живота ми, а моят живот ме кара да плача.

Спирам и се поглеждам в стъклото на прозореца на една от сградите, за да проверя дали

спиралата ми се е размазала. Взирам се в отражението си и никак не ми харесва това, което

виждам.

Момиче, което ненавижда всеки избор, който е направило в своя живот.

Момиче, което мрази кариерата си.

Момиче, което тъгува по Портланд.

Момиче, което отчаяно има нужда от втора работа, а сега момиче, четящо табелка с

надпис НУЖДАЯ СЕ ОТ ПОМОЩ, която току-що е забелязало върху стъклото.

Търси се помощ.

Почукай, ако си кандидат.

Отстъпвам назад и оглеждам сградата, пред която стоя. Минавала съм покрай нея всяка

сутрин на път за работа и никога досега не съм я забелязвала. Вероятно защото прекарвам

сутрините, разговаряйки по телефона, а следобед очите ми толкова са замъглени от сълзите,

че не виждам нищо наоколо.

СПОДЕЛИ ТАЙНИТЕ СИ

Това е всичко, което гласи надписът над входа. Текстът ме навежда на мисълта, че

сградата може би е църква, но бързо отхвърлям предположението, когато се вглеждам

отблизо в прозорците, опасващи фасадата. Те са покрити с малки листчета с различна

големина и форма, които скриват гледката към вътрешността, попарвайки всяка надежда да

се надзърне вътре. Парчетата хартия са надраскани с думи и фрази, написани с различни

почерци. Пристъпвам по-близо и чета няколко от тях.

Всеки ден съм благодарна, че моят съпруг и брат му толкова много си приличат. Това

означава, че почти няма шанс съпругът ми да открие, че нашият син не е от него.

Притискам длан към сърцето си. Какво, по дяволите, е това? Чета следващото листче.

От четири месеца не съм говорил с децата си. Те ми се обаждат за празниците и

рождения ми ден, но никога по друго време. Не ги обвинявам. Бях ужасен баща.

Чета друго.