— Ще се отбия при нея, преди да си тръгна. Дойдох да се видя с теб.

— Така ли?

Рийс напълни следващата купичка, поръси настърганото сирене и пусна вътре изпържената тортиля. Помисли си замечтано колко по-хубаво щеше да е със свежи подправки, докато слагаше хлебчето с масло в чинията. Завъртя се и остави поръчката на бара.

— Готова съм за следващата — извика и се протегна за новата поръчка.

Може би щеше да успее да убеди Джоуни да се запасят със свежи подправки. Ако поне…

— Хей, къде отиде? — върна я към действителността Ло. — И мога ли и аз да дойда с теб?

— Какво? Извинявай. Каза ли нещо?

Ло я изгледа изненадано и дори малко обидено. Вероятно не му се случваше често някоя жена да забрави за присъствието му. Ей, това е синът на шефката, напомни си тя и се усмихна бързо.

— Потъвам в мисли, докато готвя — обясни му Рийс.

— Очевидно е така. Но все пак днес не сте претрупани с клиенти.

— Имаме си достатъчно работа.

Рийс приготви бекона и пилето за следващите сандвичи, после сложи две порции картофи да се пържат.

— Мамка му! Това е страхотно! — възхити се Ло, след като опита супата.

— Благодаря. Не забравяй да го кажеш на шефката.

— Задължително. Е, Рийс, проверих графика ти. Довечера си свободна.

— Аха — изсумтя тя и кимна на мияча на чинии, Пийт, който се върна от почивката си.

— Чудех се дали не искаш да изгледаме някой филм.

— Не знаех, че в града има кино.

— Няма. Но аз имам най-добрата колекция с дискове в Уайоминг. Правя и страхотни пуканки.

— Не съм изненадана.

Синът на шефката, напомни си тя отново. Трябваше да внимава как се държи. Налагаше се да е едновременно дружелюбна и категорична.

— Чудесно предложение, Ло, но имам други планове за довечера. Искаш ли хлебче за супата?

— Може би — отговори Ло, като се наведе към нея. — Знаеш ли, скъпа, ще ми разбиеш сърцето, ако продължиш да ме отхвърляш.

— Съмнявам се — небрежно отвърна Рийс, като му подаде чиния с хлебче. — Не се приближавай прекалено много до скарата. Ще си изпръскаш дрехите с мазнина.

Вместо да понесе супата си към ресторанта, както се бе надявала, Ло се облегна на плота.

— Имам адски нежно сърце — предупреди я той.

— В такъв случай трябва да стоиш далеч от мен — каза тя. — Имам навика да разбивам мъжките сърца. Пътят ми от Бостън дотук е постлан с окървавени сърца. Тъжна работа. Сигурно съм болна от нещо.

— Аз мога да те излекувам.

Рийс го погледна. Прекалено хубав, прекалено чаровен. На времето може би щеше да й достави удоволствие да бъде преследвана от толкова готин тип, но вече нямаше енергия за подобни игри.

— Мога ли да ти кажа истината? — попита го тя.

— Ще ме нарани ли?

Думите му я накараха да се засмее.

— Харесвам те. И предпочитам да продължа да те харесвам. Ти си синът на шефката, а за мен това е табу. Не спя с шефовете си, така че няма да спя и с теб. Но съм благодарна за предложението.

— Още не съм те молил да спиш с мен — напомни й той.

— Реших да спестя малко време и на двама ни.

Ло започна да се храни замислено.

— Обзалагам се, че мога да ти променя мнението, ако ми дадеш шанс — каза накрая.

— Точно затова няма да ти дам шанс.

— Е, може пък да те уволнят или майка ми да се откаже от мен.

Фритюрникът изпищя и Рийс извади кошниците с картофи, после довърши сандвичите.

— Не мога да си позволя да ме уволнят, а майка ти страшно те обича. По-добре иди седни на бара и си довърши супата. Пречиш ми.

Ло се ухили.

— Властните жени са ми слабост — каза той, но все пак се отдалечи, когато Рийс се захвана със следващата си поръчка.

— Ло ще си опита късмета отново — предупреди я Пийт, чийто силен бруклински акцент не бе изчезнал и след осем години в Уайоминг. — Просто не умее да се сдържа.

— Май трябваше да му кажа, че съм омъжена или пък лесбийка.

— Закъсня. По-добре му кажи, че си лудо влюбена в мен — ухили й се Пийт.

Рийс се засмя.

— Защо ли не се сетих за тази възможност?

— Никой не се сеща. Затова ще свърши работа.

Джоуни влезе в кухнята, пъхна плик в джоба на Пийт и подаде друг на Рийс.

— Заплатата — съобщи тя.

— Благодаря — усмихна се младата жена, после каза решително: — Чудя се дали би ми показала апартамента горе. Ако още е свободен, разбира се.

— Не си видяла някой да се нанася, нали? Ела в офиса ми.

— Трябва да…

— Прави каквото ти наредят — прекъсна я Джоуни и излезе от кухнята.

Оставена без избор, Рийс я последва. В кабинета си Джоуни отвори ниския шкаф, върху който бе гравиран каубой на кон. Вътре имаше множество ключове, окачени на кукички. Джоуни взе единия и го подаде на Рийс.

— Заповядай. Иди да огледаш апартамента.

— Още не ми е време за почивка.

Джоуни сложи ръце на кръста си.

— Момиче, щом аз казвам, значи е време. Хайде, качвай се. Стълбището е отзад.

— Добре. Ще се върна след десет минути.

Въпреки топенето на снега навън бе доста студено и Рийс реши да си вземе палтото. Поздрави се за решението си, когато се качи по скърцащите стълби и отвори вратата на жилището. Джоуни очевидно бе достатъчно пестелива, за да не пуска отоплението в празната квартира.

Апартаментът представляваше просторна стая с ниша, където бе сгушено желязно легло, нисък плот отделяше малката кухничка. Подът бе дъбово дюшеме, издраскано на места, а стените — боядисани в бледобежово.

Банята бе малко по-голяма от хотелската и в нея се помещаваха висока бяла мивка и вана със старомодни крака от ковано желязо. Огледалото над полицата бе изпъстрено с петна. Плочките бяха снежнобели с черни фризове.

В стаята имаше овехтяло карирано канапе, избеляло синьо кресло и две маси, украсени с лампи, купени от битака.

Рийс се усмихна още преди да се доближи до тройния прозорец, който гледаше към планината. Бели облаци се гонеха по синьото небе, а водата в езерото блестеше.

Снежните човеци се топяха и превръщаха в деформирани хобити. Върбите и дряновете потрепваха на вятъра. Над заснежените върхове падаха сенки от облаците. Рийс забеляза блестящата повърхност на алпийско езеро.

Градът с дървените си къщи, жизнерадостната бяла беседка в центъра и калните си улици се простираше като на длан. Застанала до прозореца, тя се почувства част от него, но все пак достатъчно отделена, за да е в безопасност.

— Да, тук бих могла да съм щастлива — промърмори тихо. — Тук ще съм добре.

Щеше да й се наложи да купи някои неща. Кърпи, чаршафи, кухненски принадлежности, препарати за чистене. Замисли се за заплатата в джоба си и за парите от бакшишите, които бе скътала грижливо. Можеше да се снабди с необходимото. А това наистина щеше да е забавно. За първи път от повече от година щеше да си купува собствени вещи.

Сериозна стъпка, каза си, после я обзе съмнение. Дали не прибързваше? Наемане на апартамент, купуване на чаршафи. Ами ако се наложи да замине? Или пък я уволнят? Ами ако…

— Господи, ама че съм идиотка — наруга се тя. — Важното е как стоят нещата в момента. А в момента искам да живея тук.

Точно в този миг слънцето разкъса облаците и заблестя ярко. Това бе идеален знак. Щеше да се опита да започне нов живот тук, независимо за колко дълго.

Рийс чу стъпки по стълбите и сърцето й се сви уплашено. Пъхна ръка в джоба си и стисна паникбутона, после грабна една от лампите.

Джоуни отвори вратата и Рийс остави лампата на мястото й, като се престори, че я бе оглеждала.

— Грозна е, но свети — подхвърли Джоуни лаконично.

— Съжалявам, че се забавих толкова — оправда се Рийс. — Ей сега слизам.

— Не бързай. Нямаме много посетители, Бек е на скарата. Справя се добре, стига поръчката да не е особено засукана. Е, искаш ли квартирата или не?

— Да, искам я, стига да успея да платя наема. Не ми каза колко…

Джоуни огледа стаята набързо и й съобщи цена, която бе съвсем малко по-ниска от хотелската.

— Цената включва отоплението и осветлението, освен ако не прекалиш — обясни й Джоуни. — Ако искаш телефон, ти сама се оправяй. Същото ще е и ако решиш да боядисаш. И не искам шум, докато ресторантът работи.

— Аз съм съвсем тиха. Предпочитам да ти плащам на седмица.

— За мен няма проблем, стига наемът да идва навреме. Можеш да се нанесеш още днес, ако искаш.

— Утре. Трябва да си купя някои неща.

— Права си. Тук е доста голо. Май имам разни неща, които са ми излишни. Ще ти донеса някои от тях, може да ти свършат работа. Пийт и Бек ще ти помогнат за багажа.

— Благодаря ти. За всичко.

— Плащаш си. Бездруго те очаква повишение.

— Благодаря.

— Няма нужда да ми благодариш, нали така се спазарихме от самото начало. Вършиш си работата и не създаваш неприятности. Не задаваш въпроси. Според мен или си лишена от любопитство, или не искаш на теб да ти задават въпроси.

— Това въпрос ли е, или мнение?

— Не си глупава — ухили се Джоуни и потупа джоба на престилката си, където обикновено се криеше пакет с цигари. — Но очевидно си имаш неприятности. Всеки нормален човек може да го забележи, когато се вгледа в теб. Предполагам, че си имаш някакви проблеми.

— Така ли? — промърмори Рийс.

— От теб си зависи дали ще ги решиш, или просто ще ги загърбиш. За мен е важно да не оставяш да пречат на работата ти. Никога не съм имала по-добра готвачка от теб. И възнамерявам да се възползвам от факта, стига да не ме зарежеш някой хубав ден. Не обичам да завися от никого. Човек само се разочарова, ако го излъжат. Но ако останеш, ще си получаваш заплатата навреме и ще плащаш разумен наем. Ще имаш свободни дни, а след месец-два, ако все още си тук, те очаква ново повишение.

— Няма да те зарежа. Ако реша да си тръгна, ще те уведомя предварително.

— Чудесно. А сега ще ти задам прям въпрос, на който искам откровен отговор. Законът ли те преследва?