— Дийна Блек — каза Рийс и затвори очи за момент. — Е, вече разполагаме с име. Какъв е следващият ни ход?

— Отиваме в стриптийз бара.



Рийс не знаеше какво точно да очаква. Кожа, вериги, хардрок, мрачни погледи.

Всъщност наоколо имаше повече джинси, отколкото кожа, а погледите бяха незаинтересовани. Музиката обаче гърмеше силно от гигантски колони на сцената, където танцуваше жена с лилава коса, миниатюрни бикини и високи токове.

Гъст цигарен дим се извиваше над маса до сцената, където няколко яки типове с татуирани ръце зяпаха представлението и се наливаха с бира.

В заведението имаше много маси, повечето обърнати към сцената. Само няколко бяха заети.

Рийс реши, че най-разумното е да седне до бара и да мълчи. Броуди поръча две наливни бири.

Барманът имаше червеникавокафяви мустаци, увиснали от двете страни на брадичката му, и плешива като пъпеш глава.

Броуди се облегна на бара, за да вземе бирата си.

— Виждал ли си Дийна напоследък? — попита той бармана.

Мъжът избърса малко разсипана пяна с парцала си.

— Не.

— Напусна ли?

— Сигурно. Престана да идва на работа.

— Кога?

— Преди известно време. Какво ти влиза в работата?

— Дийна ми е сестра — намеси се Рийс с широка усмивка. — Е, половин сестра. Същата майка, различни бащи. На път сме за Вегас и реших, че може да останем при нея ден-два.

Хвърли бърз поглед на Броуди и забеляза, че е повдигнал едната си вежда, което му придаваше изненадано, но и донякъде развеселено изражение.

— Отбихме се в апартамента й — продължи Рийс. — Там ни казаха, че се изнесла миналия месец, но ни съобщиха, че работи тук. Не сме я чували от доста време и ни домъчня за нея. Просто искахме да й кажем „здрасти“.

— Не мога да ви помогна.

— Е, добре — кимна Рийс и вдигна чашата си. — Не сме чак толкова близки. Но реших, че след като минаваме оттук, може да се отбием да я видим. Дали някой тук не знае къде е отишла?

— На мен не ми каза. Останах без една танцьорка.

— Типично — сви рамене Рийс, като остави чашата, без да отпие, тъй като се съмняваше в хигиената в подобно място. — Май само си загубихме времето — обърна се тя към Броуди. — Навярно е заминала някъде с онзи тип, с когото се виждаше.

Келнерката, застанала до бара, изсумтя презрително.

— Не е особено вероятно.

— Моля?

— Скараха се. Станал страхотен скандал. Тя беше побесняла. Не помниш ли, Кун?

Барманът сви рамене.

— Вечно си беше бясна, ако питаш мен.

— Това също си е типично за нея — завъртя очи Рийс. — Но тя си мислеше, че този тип е сериозен. Как, по дяволите, му беше името?

— Така и не ми го каза — обади се келнерката. — Наричаше го Пъстървата. Той беше рибата, която си бе уловила. Загряваш ли?

— Да, загрявам.

— Две бири и две уискита, Кун. „Бъдуайзър“ и от домашното уиски.

Рийс изчака келнерката да отнесе поръчката си до близката маса и да се върне. После й се усмихна мило и подхвърли небрежно:

— Е, значи не е било толкова сериозно.

— А?

— Дийна и този тип, Пъстървата. Предполагам, че отношенията им не са били сериозни.

— Според мен, бяха. Поне от нейна страна.

— Наистина ли? — предпазливо отпи от бирата си Рийс. — Това не е типично за нея. Дийна обича да сваля мъжете, но не и да ги задържа.

Келнерката се ухили, облегна се на бара и взе пакет „Вирджиния Слимс“ от плота.

— Това ми хареса — каза тя. — Кун, взимам си почивката.

— Аз съм Рийс — представи се Рийс. — Може би Дийна ме е споменавала.

— Не, доколкото си спомням. Дори не знаех, че има сестра. Казвам се Джейд.

— Приятно ми е да се запознаем. Значи Дийна си падаше по него, а?

— Ами спря да води у дома всеки, когото видеше. Съжалявам, знам, че си й сестра, ама такава си беше.

— Не е нещо ново. Предполагам, че затова бях толкова изненадана, когато заговори различно за този тип.

— Каза, че бил от по-висока класа — обясни Джейд, като издуха дима от цигарата си. — Не мога да си го представя, след като се запозна с него тук.

— Аха — опита се да си придаде равнодушен вид Рийс. — Значи си го видяла?

— Може и да съм. Не съм сигурна. Не беше от редовните клиенти, защото Дийна щеше да ми го покаже. Но й купуваше разни неща. Тя ми се изфука с колието, което й беше подарил. Осемнадесет карата злато. Сигурно лъжеше, ама беше красиво. Във формата на полумесец. Дийна каза, че полумесецът бил седефен, а малките звездички по верижката — истински диаманти.

— Диаманти? Я стига бе!

— Вероятно лъжеше, ама си го харесваше. Вечно го носеше. Дори по време на изпълненията си. Каза, че Пъстървата я наричал Тъмната страна на луната. Каквото и да означава това.

— Може би Пъстървата знае къде се е запиляла — каза Рийс, като погледна Броуди, сякаш за потвърждение.

Той реши да продължи да си пие бирата и да се държи като човек, на когото не му пука.

— Мислиш ли, че някой от работещите тук го познава? Някоя от другите танцьорки?

— Дийна не споделяше много. Хвалеше се, но искаше да задържи този тип за себе си. Със сигурност не беше рокер.

— Така ли?

— Според нея било време да хване човек с добра работа, който вижда от живота повече, отколкото някакъв си мотор. Но пък, както ти казах, разделиха се. И тогава тя изчезна. Предполагам, че си е намерила по-добро място.

— Сигурно си права.



Броуди проговори чак когато се върнаха в колата.

— Не спираш да ме изненадваш, слабаче. Седиш в стриптийз бар и лъжеш адски убедително.

— Това ми се стори най-прекият път. Ако бях споменала, че съм видяла някой да убива Дийна Блек преди няколко седмици, но никой не ми вярва, нямаше да свършим работа. Но не съм убедена, че и сегашното ми поведение ни помогна с нещо.

— Разбира се, че ни помогна. Информацията за времето, когато Дийна е изчезнала, съвпада с убийството край реката. Имала е връзка с мъж, който очевидно не е искал да го виждат с нея и я е карал да държи името му в тайна. Но пък си е падал по нея достатъчно, за да харчи пари. Жените обичат бижута, нали?

— О, да.

— Виждаш ли? Купил й е скъпо колие, което означава, че е държал на нея. Поне за известно време. После е искал да скъса, но тя се е възпротивила. Почнала да го преследва и той решил да се отърве от нея.

— Може да е искала сериозни отношения, но не го е обичала.

— А ти мислеше, че го е обичала?

— Не знам какво мислех. Но сега знам. Една жена не говори за мъжа, когото обича, по този начин. Не го нарича Пъстървата, ако има истински чувства. Просто е преследвала някаква цел.

Броуди изчака за момент.

— Това променя ли решението ти за действията, които трябва да предприемем?

— Не. Кучка или не, не заслужаваше да умре по този начин. Мисля… — внезапно тя го задърпа за ръката. — Това Ло ли е? Това пикапът на Ло ли е?

Броуди се огледа наоколо точно навреме, за да види как черен пикап завива зад ъгъла.

— Не знам. Не го видях достатъчно добре.

— Мисля, че беше Ло.

Дали ги беше видял? И ако ги бе видял, защо не им бе свирнал или махнал? Защо не бе спрял?

— Защо пък Ло ще е в Джаксън?

— Много хора идват в Джаксън по различни причини. Това не означава, че ни е следил, слабаче. Не е лесно да проследиш някого по правата отсечка от Ейнджълс Фист до тук.

— Може и да си прав.

— Сигурна ли си, че беше той?

— Не. Не съвсем. Е, сега какво?

— Веднъж щом се върнем в Ейнджълс Фист, аз ще проявя страхотните си репортерски способности, за да открия нещо повече за Дийна Блек. Но първо ще поразгледаме някои от местните бижутерски магазини. Може да открием откъде е купено колието.

— Добра идея. Малък седефен полумесец на златна верижка, вероятно украсена с диаманти. Колко бижутерски магазина има в Джаксън?

— Страхувам се, че скоро ще разберем.



Прекалено много, бе мнението на Броуди след около час. Особено като се добавеха сувенирните магазини и занаятчийските работилнички, които също продаваха бижута. Никога не бе разбирал желанието на хората да се кичат с метали и камъни, но тъй като го правеха откак свят светува, не очакваше да прекратят любимата си дейност.

Почувства облекчение, когато страхът му, че Рийс ще поиска да разглежда бижута, не се оправда. Тя не се поддаде на изкушението, което според него завладяваше женския пол при наличието на украшения. Жена, която можеше да се съсредоточи върху задачата си, когато наоколо блестят красиви накити, бе страхотна, по негово мнение.

От време на време я забелязваше да се заглежда по рафтовете, но очевидно бе твърдо решена да не позволи бижутата да я съблазнят. И Броуди уважаваше това. Особено след като видя как други мъже страдат безмълвно, докато жените им ахкаха и се пазаряха.

Уважението и удоволствието му бяха толкова силни, че по едно време я придърпа към себе си и я целуна страстно.

— Хм. Това беше хубаво. Но на какво се дължи този внезапен порив?

— На факта, че си разумна и свястна жена.

— Добре. Защо мислиш така?

— Работата ни щеше да отнеме поне два пъти повече време, ако спираше и ахкаше пред всяка витрина. Сега все пак имаме някакъв напредък.

— Вярно е — кимна тя, като го хвана за ръка, докато отиваха към следващия магазин. — Ще бъда честна и ще споделя с теб единствената причина, поради която не спирам и не ахкам. Просто не мога да си позволя да си купя нищо. А и явно съм загубила навиците си. Но това не означава, че не бих се зарадвала с нещо, ако можех, или пък че не съм забелязала някои особено красиви бижута. А и не само бижута. Видях великолепни ботуши от крокодилска кожа, както и златни обици халки, украсени с турмалин. Също и…

— О, значи все пак зяпаше!

— Съвсем предпазливо.

— Илюзиите ми са разбити.

— По-добре да знаеш истината отсега — стисна го тя за ръката. — Както и да е, в момента предпочитам да получа комплект „Ситрам“ вместо злато.