Триша се размърда и това предизвика болка, която се изстреля от коляното нагоре по крака й. Изстена. Подпря се на ръката си, въпреки че рамото я болеше, и опита да се надигне. Успя само да повдигне глава. Обърна се наляво и съзря Слейд на няколко сантиметра от себе си. Лежеше проснат на една страна, с гръб към нея, положил глава на бедрото й. Ръката му се раздвижи и той докосна лицето си.

— По дяволите — изстена Слейд. — Док? — Гласът му се задълбочи, тялото му трепна. — Док? — Тревогата уплътни тона му.

— Тук съм, зад теб. Добре ли си? — Триша прочисти гърлото си. Докато говореше гласът й се прекърши.

Слейд изви глава, за да я погледне.

— Добре съм. Зле ли си ранена?

— Ранена, но жива. Можеш ли да видиш Барт? Всичко, което успявам да зърна оттук, е гърбът на седалката и теб.

Слейд леко се премести и простена, надигна глава.

— Виждам го. Провиснал е с главата надолу, но се движи. Чувам го как диша.

Болезнен стон се разнесе от предната част на джипа. Триша облиза пресъхналите си устни и моментално усети вкуса на кръв. Започна бавно да се изтласква към пръстта, с намерението да се измъкне от отломките. Една ръка я хвана за бедрото.

— Не! — нареди Слейд. — Те имат пушки. Не знам колко далеч сме се изтъркаляли, но може да са горе. Като излезеш оттук, ставаш лесна мишена.

— О, боже! — изхлипа Барт тихо.

— Трябва да му помогна. — Триша срещна погледа на Слейд.

Ноздрите му се разшириха.

— Добре. Пропълзи върху мен, за да стигнеш до него. Под мен има много счупени стъкла, не искам да се нарежеш. Трябва да останеш вътре в джипа. Ако не можеш да го достигнеш през седалките, забрави за него, докато не изляза и разузная. Трябва да знам дали сме в безопасност и могат ли да стрелят по нас.

— Искаш да пълзя върху теб? Но…

— Направи го, док! Не се шегувам за счупените стъкла. Всички прозорци са разбити. Подсиленото стъкло е под задника ми. Джипът е едно от превозните средства, специално построени за нас. Това е закалено стъкло, но ръбовете му са остри. Пропълзи най-напред по тялото ми, след като го направиш, аз ще се измъкна да огледам къде се намираме. Надявам се, да сме се изтърколили достатъчно далеч надолу по хълма и те да не ни виждат. Но могат да се спуснат и да ни довършат. Във всеки скучай, не искам да се задържаме тук за дълго. Те знаят къде сме и ще ни намерят достатъчно лесно. Сигурен съм, че сме оставили пътека от отломки, по която ще ни открият.

Триша се завъртя настрани. Имаше достатъчно място да се плъзне под задната седалка. Срещна погледа на Слейд. Той й се усмихна, но усмивката не стигна до очите му.

— Нали искаш да пълзиш по мен, док? Сега е твоят шанс.

Тя му се намръщи.

— Ти си голям задник.

Той й намигна.

— Няма да се притеснявам за задника си, когато се качиш върху мен. Внимавай с лактите и коленете, сладурче.

Тя отвори уста, за да му каже, че сега не е време да започва с глупостите си, но Барт изхлипа от предната част на колата.

Усмивката на Слейд избледня.

— Мърдай, док. Всеки момент могат да се спуснат да ни търсят. Не смятам да седя като риба в аквариум, ако започнат да стрелят.

Триша внимателно се пресегна и сложи дланите си до главата на Слейд. Той внезапно се премести и протегна ръце към нея.

— Подпри се на моите. Има стъкла. Ще те повдигна толкова, колкото мога. След това сложи ръце на краката ми. Внимавай с коленете, док. Сериозно. — Намигна й отново. — Знам, че изгаряш от желание да разбереш колко съм голям, но предпочитам да го направиш с ръцете.

— Копеле — прошепна Триша, без наистина да го мисли.

Тя му се усмихна смело, убедена, че в този момент, той се прави на глупак, само за да я разсее. Щеше да се притеснява от тежкото им положение, ако не беше той. Току-що се бяха изтърколили по част от планината. Мъже с пушки може би бяха на път към мястото на катастрофата, а Слейд се опитваше да привлече вниманието й към себе си, а не към опасността.

— Благодаря — прошепна тихо и сложи ръце в големите му шепи. Преплетоха пръсти, притиснаха длани, и той пое тежестта й. Започна да я издърпва над тялото си. Триша повдигна долната част на своето и се подпря на колене. Постара се да не обръща внимание, когато гърдите й се отъркаха в лицето му, а коремът й мина достатъчно близо, за да усети горещото му дихание през тънкия плат на ризата си.

— Може би ще предприемеш някаква диета, когато излезем живи от тук — предложи тихо Слейд.

— Целуни ми задника.

Той се засмя.

— Точно сега не е удачно да слагаш задника си върху лицето ми, док. Имаме време само да те издърпам. Колкото и да ми е приятно, че се намираш там в момента, движи се по-бързо, сладурче.

Коленете й достигнаха раменете му. Подпря се на бедрата му, знаеше, че ще й се наложи или да издърпа с ръце тялото си по неговото към краката му, или да пълзи по него на колене.

— Побързай, док!

Младата жена внимателно сложи коляно на рамото му. Ръцете му внезапно я хванаха за бедрата и повдигнаха долната част на тялото й, все едно правеше лицева опора върху него. Избута я напред. Триша беше почти изхвърлена в празното пространство между предните седалки, но само главата й, стигна до колонката между двете врати. Притисна се ниско върху тясната повърхност. Сега можеше да види Барт. Слейд се раздвижи под краката й, които все още бяха върху него.

— Не мърдай оттук, док. Измъквам се навън. Ако чуеш изстрели, беше ми приятно да те познавам.

— Бъди внимателен — предупреди го тя.

Глава 3

Триша съсредоточи цялото си внимание върху Барт и започна да го оглежда. Той все още беше пристегнат от предпазния колан, който го придържаше към седалката. Беше в безсъзнание, а ръцете му висяха към тавана на колата. Видя, че лявата е цялата в кръв и се пресегна внимателно. Трудно можеше да я достигне, тъй като се намираше от другата му страна.

Тя изруга мислено, осъзнавайки, че травмата е от премазване. Кожата беше разкъсана и младата жена предположи, че ръката му е изскочила от прозореца, когато стъклото се е пръснало при преобръщането на джипа. С върховете на пръстите си докосна крайника, за да провери за други контузии и реши, че китката му също е пострадала. Напипа счупената кост, но плътта не беше разкъсана. Мъжът рязко се събуди.

— Барт? — Тя преглътна. Гласът й се пречупи. — Къде те боли, освен натъртеното от колана и ръката?

— Кракът ми — отвърна, едва поемайки си въздух. Сълзи напълниха кафявите му очи, когато започна да плаче.

По дяволите. Триша не можеше да се промъкне по-нататък в зоната на водача, тъй като тялото му й пречеше, а и воланът беше високо. Би могла да види по-добре, ако имаше фенерче, защото слънцето залязваше и светлината бе слаба.

— Можеш ли да движиш и двата си крака?

— Боли — тихо изплака той.

— Хайде, Барт! — нареди му остро. — Нападателите може да ни последват. Раздвижи си краката. Направи каквото ти казвам.

Той изстена от болка.

— Чувствам ги и мисля, че мога да ги движа.

Триша кимна и погледна нагоре, там, където трябваше да бъдат краката му. Не видя да капе кръв от тях, нямаше и по тапицерията на тавана. Още един добър знак. Наложи си да остане спокойна, за да може да мисли. Главата й пулсираше, цялото тяло я болеше, вероятно и тя бе ранена. Все още усещаше вкуса на кръв, но нямаше желание да търси причината. Щеше да прецени собствените си травми по-късно, сега трябваше да се погрижи за младия човек.

— Чуй ме, Барт. Искам да знам дали краката ти са затиснати, или ще можем да те свалим долу. Раздвижи ги, за да видим дали са свободни. Разбра ли ме?

— Боли — изскимтя мъжът.

Триша стисна зъби.

— И мен ме боли. Хайде! Чу ли ме, когато ти казах за онези, които ни избутаха от пътя? Те могат да слязат, тук долу, и да ни убият. Длъжен си да ми съдействаш. Ще съм в състояние да се погрижа по-добре за теб, ако успеем да те освободим. Там, където се намираш сега, няма достатъчно място, за да ти окажа помощ. Трябва да прегледам травмите ти, но това може да стане, само ако имам необходимото пространство.

— Добре — промърмори тихо той. — Ще се опитам.

Младата жена се ослуша за някакъв сигнал от Слейд, досега не бе чула никакви изстрели. Къде е той? Внезапно я обзе страх. Тя и Брат не бяха от Новите видове. Дали Слейд ги бе оставил на произвола на съдбата, за да спаси собствения си задник? Надяваше се да не е така. Може би е отишъл да потърси помощ, но нямаше ли преди това да ми се обади? Не знаеше отговора и това много я безпокоеше.

— Мога да ги местя. — В гласа на Барт звучеше болка.

— Страхотно. Знам, че си в състояние да използваш само едната си ръка, затова пробвай да отвориш вратата с нея. Да видим дали ще стане.

— Не мога.

Триша се изви към мястото до шофьора. Жабката на колата се бе отворила и нещата бяха се разпръснали долу. Внимателно се придвижи към малкото пространство под седалката на пътника. Прозорецът от тази страна бе останал непокътнат, но стъклото се бе напукало като паяжина. Използва лист хартия, изпаднал от жабката, за да защити тялото си от хвърчащите парчета, и го счупи. Посегна към дръжката на вратата. Тя се движеше, но вратата не се отвори.