Лорън Донър - Слейд

— Ти нали си работила като ветеринар, Триша?

Триша се намръщи, докато отпиваше от айскафето си. Тялото й се напрегна, когато чу гласа на мъжа. Доктор Денис Чанер бе гадняр. Той винаги се опитваше да я дразни, при всяка удобна възможност. Мъжът просто не можеше да я понася.

На хората им беше трудно да я опознаят — винаги се бе борила срещу това — но понякога все още чувстваше болка от отношението им към нея. Още на четиринадесет бе завършила гимназия, а на двадесет и четири — медицинския университет и лекарската си специализация. След това бе практикувала няколко години в една от най-посещаваните болници, известна с това, че болшинството от пациентите бяха жертви на престъпления. Когато стана на двадесет и осем, вече бе постигнала мечтата си да работи в най-престижната болница в Америка.

Повечето хора се чувстваха заплашени от нейния интелект и вярваха, че всичко й е поднесено на готово. Тя не беше сноб, не смяташе себе си за по-добра от другите и определено не беше безчувствена. Просто не умееше да си създава социални контакти. До известна степен бе срамежлива, дните й бяха запълнени с работа, което не й позволяваше да завърже по-дълготрайни приятелства, а и много малко хора бяха добронамерено настроени към нея. Не беше лесно да се сближиш с някой, който те пренебрегва напълно.

Денис Чанер беше неин шеф и я дразнеше изключително много. Той беше около тридесетте, с повече от десет години по-голям от нея, когато бе започнал работа в болница „Мърси“. Смяташе я за твърде красива и не криеше мнението си, че благодарение на хубостта си, а не на уменията си, е получила тази работа. Тя беше се трудила упорито, за да стигне там, където се намираше сега, жертвайки личния си живот, за сметка на кариерата.

— Да, така е. Работех в спешното отделение на една ветеринарна клиника, докато учех в медицинския факултет.

— Без стипендия? — попита подигравателно той.

Младата жена преброи мислено до десет.

— Да, без.

— Значи е твой ред. — Слабото му лице изглеждаше развеселено, дори прекалено доволно, ако питаха Триша. — Получихме обаждане за спешен случай, който е точно за теб. — Той се засмя, очевидно на някаква своя си шега, насочена към нея.

Тя стисна зъби, за да не каже нещо, за което после щеше да съжалява. Хвърли остатъка от кафето и сандвича в кошчето за боклук, преди да последва мъжа по коридора. Сигурно е още една изстрадала душа, помисли си Триша. Денис обичаше да й възлага случаите, при които пациентите бяха пияници, скитници или членове на банди. Щом бе споменал, че този е точно като за нея, явно ставаше въпрос за бездомник.

В съзнанието й веднага изникна картината на тяло, покрито с мръсотия, вонящо отдалеч и задушаващо я с миризмите си. Вероятно щеше да е от онези луди, оплакващи се, че извънземните от Марс ще дойдат да ги отвлекат. За нещастие, Триша се бе справяла с доста такива. Повечето от тях предпочитаха да обвиват с фолио различни части на тялото си, за да предотвратят сканирането на извънземните. Обикновено бяха необходими четирима души от персонала да ги държат здраво, за да ги съблече и прегледа.

Тя мина покрай Сали — медицинска сестра, с която се бе сприятелила — докато бързаше към изхода. Изплашеното, мрачно изражение на жената накара Триша да се напрегне още повече. Явно спешният случай, който трябваше да поемат, бе доста зловещ, за да я накара да се страхува така. Сали бе видяла доста ужасяващи неща през петнадесетгодишния си стаж в спешното отделение, което бе закалило характера й.

Младата лекарка започна да се притеснява. Не бяха много нещата, които можеха да изплашат медицинската сестра. Тя дори не бе трепнала, когато преди две седмици, докараха член на банда с три рани от куршуми в гърба. Докато се бореха да спасят живота му, мъж от противникова група бе нахлул в спешното да го довърши. Сали спокойно бе помогнала на Триша да скрият ранения в гардероба, докато охраната претърсваше сградата, за да обезвреди въоръжения престъпник.

Доктор Чанер се обърна и й се усмихна самодоволно.

— Пациентът, когото чакаме, е наполовина човек, наполовина куче.

— Не е смешно — въздъхна Триша, — заради това ли изхвърлих вечерята си? Защо не вземеш да пораснеш, Денис.

Той повдигна ръка, като продължи да се хили.

— Иска ми се да е шега, но случаят е сериозен. Мъжът е бил спасен от някаква Франкенщайнова лаборатория за тестване, собственост на компания за производство на медикаменти. Имаме информация от различни болници, че са приети общо шестдесет и пет човека. Ние сме най-близкият център по травматология и затова го карат при нас — бил най-зле от всички жертви. Парамедиците, обработили го на място, и екипажът на спасителния хеликоптер потвърдиха, че имал кучешки черти. — Денис изглеждаше развеселен. — Целият е твой, щом имаш опит с животните.

Триша сложи ръце на кръста си.

— Запази си шегата за първи април. Каква всъщност е истинската история? Мъж облякъл кучешки костюм? Клоун, който се е спънал на детски рожден ден, докато се е вживявал в ролята си на глупак?

— Истина е — тихо се обади Сали, — излъчват това по всички телевизионни канали. — Тя никога не се шегуваше с Триша. Тъмните й очи изглеждаха разтревожени. — Ченгетата нахлули в някаква изследователска лаборатория и спасили много оцелели. Казват, че те са наполовина човешки същества, наполовина животни. Наистина чакаме спасителния хеликоптер, с един от тях на борда. Обадихме се на ветеринар за помощ, но той е на двадесет минути път от болницата.

Шокирана, Триша се бореше да осъзнае последиците от това, което бе чула. Обърна се и бързо отиде до ъгъла в къта на сестрите, където на стената бе поставен телевизор. Две жени от персонала вече гледаха новините, погледите им бяха залепнали за екрана. Медийният хеликоптер обикаляше около някаква сграда и снимаше линейки, полиция, пожарни и автомобили на специалните части. В долната част на екрана, с дебели букви се изписваха подробностите и младата лекарка прочете достатъчно, за да й стане ясно. Обърна се.

— Време? — поинтересува се тя.

Кори, медицинският служител, който отговаряше на спешните обаждания, каза от мястото си зад бюрото, близо до входа:

— Остават три минути. Засега е стабилен.

— По дяволите — отвърна Триша. Погледът й се насочи към Денис и попита мрачно: — Какво знаем до момента?

— Само основното. — Шефът й продължаваше да се усмихва. — Загубил е доста кръв и е изпаднал в шок. Никой не знае какво точно му има на нашето момче-куче. По пътя за насам всички органи са отказали да функционират. Може би трябва да му приложиш някоя кучешка терапия и той ще излае къде го боли.

— Подиграваш ли се? — Триша го погледна с отвращение. — За бога, голям негодник си! Става въпрос за човешки живот… — Обърна му гръб и насочи вниманието си към Сали. — Подгответе операционната за всеки случай, след като не знаем с какво си имаме работа. Събудете всички дежурни. Трябва бързо да определим кръвната му група, за да сме готови за кръвопреливане. Ние…

— Не носиш ли кучешка кръв със себе си? — прекъсна я Денис.

Триша се завъртя и му се сопна:

— Опитвам се да работя. Аз съм професионалист. Спомняш ли си какво е това?

Усмивката му угасна.

— Забранявам ти да ми говориш с този тон. Аз съм ти шеф.

— Ти си само един от многото и ако трябва да те пренебрегна, за да си свърша работата, ще го направя — заплаши го Триша. — Или помагай, или се разкарай. Хеликоптерът трябва да кацне след по-малко от минута. — Завъртя се на пети и забърза към външната врата. Продължи да дава инструкции през рамо, докато оглеждаше небето.

Чу хеликоптера, преди да го види. Шумът зад нея я увери, че екипът й заема позиция, обърна глава и вдигна ръка, докато машината се снижаваше. Завихрянето, причинено от перките, я накара да извърти глава, за да предпази лицето си. Погледът й се спря на Сали и другите две сестри, които бяха докарали подвижната носилка. Надяваше се, да не изглежда толкова притеснена, колкото тях. Хеликоптерът кацна.

Годините опит оказаха влияние и Триша остана спокойна. Погледна огромната, покрита фигура, която изнесоха от хеликоптера, като едновременно с това внимателно слушаше парамедика, който крещеше жизнените показатели на пациента. Триша кимаше, докато запомняше всичко.

— Как се казва?

— 215.

Тя се намръщи към медика. Той кимна убедително.

— Само с това разполагаме. Така го наричат.

— Благодаря. — Обърна се и побърза да настигне носилката. Хвърли поглед към Кори, докато преминаваше покрай бюрото му. — Намери ми още информация за пациента. Обади се на полицията, отговорна за тази каша, и направи каквото е необходимо, но разбери абсолютно всичко, което можеш. Единственото, с което разполагаме в момента, е някакъв номер 215. — Извади от джоба си медицински ръкавици и си ги сложи.

— Заемам се — обеща Кори, посягайки към телефона.

Триша обичаше да работи с младия служител. Той бе от типа мъже, които можеха да се справят с всичко. Никога не се оплакваше, нито пък хленчеше, откликваше винаги когато го помолеше, дори понякога да не бе негова работа. Знаеше, че той ще направи и невъзможното, за да помогне.

Лекарката влезе в помещението за прегледи в момента, в който екипът й местеше мъжа от подвижната носилка върху масата за прегледи. Приближи се от страна на главата му и посегна към лицето с облечените си в ръкавици ръце.