Мъжете нервно се спогледаха. По-младият повдигна към нея поглед.

— Вчера почивах, затова не съм сигурен, но днес паролата е примка. Ще се качим при вас, за да ви помогнем да слезете, доктор Норбит. Наш екип чака на около половин миля оттук и ще ви заведем обратно в Хоумленд.

Ако съществуваше някаква кодова система, този мъж трябваше да знае паролата, особено след като беше член на екипа, изпратен да ги търси, и не бе в контакт с хората. Явно се бе хванал на блъфа, след като не я знаеше.

— Няма парола, задник такъв!

Видя как двамата отново се спогледаха обезпокоени. Единият посегна да вземе нещо зад гърба си.

— Ще си извадя картата за самоличност — извика той високо. — В Хоумленд охраната използва пароли.

— Значи вие сте охрана от Новите видове? Как ви наричат, бодигардове ли?

Мъжете закимаха едновременно. Триша не можеше да повярва, колко лесно се хванаха. Пол й бе споменал, че Видовете не обичат да им викат бодигардове, мразеха тази дума, предпочитаха да им казват охрана. Запита се дали мъжът ще извади портфейла си, за да я измами с шофьорската си книжка. Но вместо това той измъкна оръжие.

Когато видя пистолета, младата жена се паникьоса, насочи оръжието си към мъжа и стреля. Успя да възпроизведе два изстрела, които проглушиха ушите й, преди онзи да стреля. Неговият куршум се заби в скалата над нея, разхвърчаха се отломки, които се посипаха по гърба й. Третият й куршум го улучи.

Той извика, загуби равновесие и падна по склона. В този момент, тя забеляза как вторият се мъчи да извади с една ръка нещо от колана си, докато с другата се опитва да се задържи за скалата. Мярна черен предмет… оръжие!

Триша стреля по него и го улучи, явно мерникът й се подобряваше. По бузата му текна кръв. Дланта му се изплъзна от издатината на скалата, за която се държеше, извика и полетя надолу. Когато тялото му тупна на земята, се чу ужасен, хрущящ звук.

Младата жена се наведе напред и се вгледа в телата на непознатите. Единият бе паднал на една страна, а под него се образуваше червена локва кръв. Другият бе проснат с лице нагоре. Той раздвижи ръка и тя го чу как простенва. Лицето и рамото му бяха окървавени. Забеляза, че се опитва да извади нещо от якето си. Когато съзря радиостанцията, която измъкна от джоба си, осъзна, че ще предаде местонахождението й. Щяха да дойдат още от гадните задници, ако вече не бяха чули изстрелите. Трябваше да го спре, знаеше, че не може да се справи с много наведнъж.

Изтегли се напред, докато повече от половината й тяло се надвеси над ръба на скалата. Изпита страх от височината. Ако се изплъзнеше и нямаше за какво да се хване, щеше да полети надолу. Прицели се и дръпна спусъка, видя как мъжът трепна, когато куршумът го прониза в гърдите. Радиостанцията в ръката му се изплъзна до него в калта. Очите му, широко отворени, се вторачиха в нея.

Изпита ужас, за първи път в живота си убиваше. Бавно се отдръпна вътре в малката пещера, пръстите й все още болезнено стискаха пистолета. Взря се в оръжието, след това го изпусна. Сълзи закапаха по бузите й. Изведнъж осъзна какво бе направила.

Шокът, който изпита, я вледени отвътре. Когато стана лекар, се бе заклела да спасява животи, а току-що бе отнела два. „Беше при самозащита!“, изкрещя съзнанието й. Самозащита! Нямах друг избор. Никакъв!

Пое няколко пъти дълбоко въздух и трезво погледна на ситуацията. Никога нямаше да забрави това, което те смятаха да направят с нея, и как й се отразяваше то. Тези мъже бяха от съмишлениците на Бил, те щяха да я малтретират.

Спомни си, че онези трима мъже я оставиха жива само за да превърже приятеля им. Не се съмняваше, че после щяха да я убият, както бяха сторили с Барт. Заповяда си да запази спокойствие, докато успее да възвърне контрола над емоциите си. Искаше да заплаче, но думите на Слейд, които й каза, когато чуха изстрелите, убили Барт, изникнаха в съзнанието й.

— Първо оцелей, после скърби — повтори си ги на глас.

Изпита болезнено желание Слейд да е тук сега, защото с него се чувстваше в безопасност. Той щеше да я прегърне, да я успокои, да разсее мъката, която изпитваше. Надяваше се да стигне при нея в пещерата, преди онези мъже. Погледна към пистолета, който бе изпуснала. Слейд й бе наредил да оцелее и тя му бе обещала. Щеше да направи всичко възможно да остане жива, докато дойдеше да я спаси. Нямаше да му хареса, ако тя се самосъжалява. Вместо това, би очаквал да използва мозъка си.

След тези мисли, пое няколко пъти дълбоко въздух, успокои се и овладя чувствата си.

Глава 10

— Успокой се и мисли — промърмори Триша на глас. — Чудесно, когато всичко това свърши, ще си говоря сама като лудите.

Пропълзя до раницата, за да презареди пистолета. Имаше кутия с патрони, която Слейд бе взел от лагера. Промъкна се обратно до отвора на пещерата и погледна през бинокъла, за да проучи подробно района, в търсене на каквото и да е движение. През цялото време остана ниско прилегнала към земята. Двете пушки лежаха от едната й страна, а пистолетът с кутията патрони — на няколко сантиметра от ръката й, в случай че й потрябват.

Раздвижване отдясно привлече вниманието й. Не успя да прецени точно разстоянието, но не беше много далеч. Забеляза трима мъже, след това и четвърти, когато излязоха от гъсто израсналите дървета. Бяха облечени в зелени камуфлажни униформи, също като онези двамата, които току-що бе убила. И което бе по-лошо, те се насочиха право към нея. Тримата имаха пушки — държаха ги в ръце или през рамо — на четвъртия кобурът му висеше на бедрото, а пред гърдите си стискаше пистолет. По дяволите. Бяха добре въоръжени. Това я ужаси. Те нямаше да се зарадват, когато откриеха мъртвите си другари.

Огледа околността за Слейд, но никъде не го забеляза. Десетина минути по-късно долови друго движение. Взря се напрегнато в двете приближаващи фигури и надеждата й рязко нарасна. Но никоя от тях не беше на Слейд. Единият имаше гарвановочерна коса, а другият — червеникава, бяха облечени в черно и се придвижваха много бързо.

Слейд й бе споменал, че хората му ще дойдат и тя се помоли тъмните фигури да са от Новите видове. Те трябваше да бъдат от събратята му, иначе се намираше в много голяма опасност.

Триша насочи бинокъла в посоката, където се намираха мъжете с камуфлажните дрехи. Те бяха значително напреднали, тъй като ги видя много по-близо, отколкото бяха преди. Пак погледна към фигурите в черно. Оказа се, че те преследваха четиримата ловци. Триша прехапа устни, докато преценяваше дали двамата от Новите видове можеха да достигнат мъжете, преди те да я открият. Шансовете бяха добри.

Четиримата идваха право към нея и определено имаше опасност да я намерят. Двете мъртви тела, проснати на земята под пещерата, бяха добър отличителен знак на мястото, където се криеше. Тихо изруга, после отново се помоли Новите видове да стигнат първи до нея.

Сниши се още по-ниско на земята и нагласи бинокъла така, че да може да наблюдава придвижването и на двете групи. Молеше се двамата, ако наистина бяха от Видовете, да са надушили миризмата и да са наясно с присъствието на ловците. Освен ако не се движеха по посока на вятъра.

Пожела си тази мисъл изобщо да не й беше минавала през ума. Ако черните фигури бяха от хората на Слейд и търсеха тях двамата, за да ги спасят, последното нещо, което искаше, беше да ги види изненадани от четиримата. Не изглеждаха така добре въоръжени като техните противници.

Напрежението в нея нарасна, ръцете я заболяха от непрекъснатото стискане на бинокъла, докато следеше придвижването на двете групи. Ловците не вървяха така бързо, както двамата, за които вече бе сигурна, че са от Новите видове. Сега различаваше дългите им до раменете коси и униформите, макар да не можеше да прочете в далечината надписите НСО на гърдите им.

Четиримата мъже почти стигнаха до труповете под скривалището на Триша и тя разбра, че скоро ще ги изгуби от поглед. Нямаше намерение да се подава дори и сантиметър повече навън, за да продължи да ги следи, защото тогава можеха да я забележат много лесно. Не желаеше да става мишена и да издава точното си местоположение.

Двамата от Новите видове забавиха ход. Закрачиха бавно към противниковата група, очевидно усетили присъствието й, въпреки предпазливото предвижване на дружинката. Облекчена, Триша видя как черните фигури се разбраха с жестове и се разделиха — единият мина в гръб на мъжете, другият се приготви да атакува отстрани.

До нея достигнаха гласове и й стана ясно, без да гледа, че са много близо. Продължи да наблюдава с бинокъла, надявайки се, че е достатъчно ниско така, легнала на пода на пещерата, и представлява по-малка и по-трудна цел, подпряла брадичка върху спалния чувал. Ловците почти напускаха полезрението й.

— Сигурен съм, че онези изстрели дойдоха от тази посока — заяви твърдо човек с акцент.

— Бък и Джо Били казаха, че ще се изкачат на високо, за да погледнат отгоре — рече по-дълбок глас със същото южняшко произношение. — Мислиш ли, че са убили двукракото животно?

— Не знам — отвърна друг, без акцент. — Но те не отговарят по радиостанцията. Бъдете нащрек, момчета! Тези животни притежават разум също като нас, така че няма да е просто като стрелбата по лосове. Дивите животни не разговарят и не носят оръжие като хората.

— По дяволите, Джеймс — изруга още един без акцент и се засмя. — Лосове? Хайде де. Нека ги сравним с нещо, което поне е по-близо до тях. Например с маймуни. Нали и те мислят и ходят на два крака? Може би Джо Били и Бък си правят шега с нас. Помниш ли миналата година, когато ни устроиха засада, просто хей така, по дяволите, само за да видят дали някой от нас ще подмокри панталоните? Обзалагам се на двадесет долара, че ще се появят тук всеки момент.