— Има ли други наблизо?

Мъжът се поколеба, преди да кимне.

— Повече ли са от вас?

Русокосият отново потвърди. Новината ядоса Слейд. Трябваше да открие останалите лагери, да премахне заплахата за Триша и да се добере до някой от мобилните им телефони. Надяваше се поне един от тях да работи. Можеше да се обади в Хоумленд и да насочи хората си към пещерата. Трябваше да измъкне Триша от опасната ситуация възможно най-бързо.

— Сега ще те завържа и ще отида за приятелите ти. Ако не се съпротивляваш, няма да те убия. Ще стоиш тук, докато дойдат мъжете от Новите видове. Разбра ли?

Мъжът кимна. Слейд ги искаше всички мъртви, но за жалост не се намираше в Хоумленд. Не беше сигурен какво казва законът в този случай. Да се защитава беше едно, а този мъж, когото бе хванал, не представляваше заплаха. Мразеше ги, но не беше хладнокръвен убиец, въпреки лошото им мнение за Видовете.

Отпусна хватката си, но внезапно русият се опита да го удари, извъртя се в ръцете му и обърна глава. Пое си дълбоко въздух, за да извика за помощ, но Слейд беше по-бърз. Посегна и му строши врата. Звукът от чупене на кости го отврати, докато пускаше тялото на земята. Обърна се с лице към лагера и забеляза някакво движение. Един от останалите се приближаваше към него, но явно не го виждаше в тъмнината. Шокът му бе очевиден, докато отчаяно опитваше да извади пистолета си от кобура. Слейд хвърли към него ножа си, спусна се и го сграбчи за гърлото. Мъжът се свлече без съпротива. Слейд се надвеси над умиращия и го погледна право в очите.

— Ще ви убием и двамата с кучката, дето те придружава — изсъска мъжът, преди да издъхне.

Яростта на Слейд се изостри от миризмата на кръв и смърт. Инстинктите му го сграбчиха здраво. Защити Триша! Тези мъже не притежаваха милост и не заслужаваха да я получат. Бяха дошли да преследват една безпомощна жена и същество от Новите видове заради пари. Слейд изръмжа тихо, загърби човешкото в себе си и пусна на свобода инстинктите си на хищник, които бяха естествена част от същността му.

Убий ги! Увери се, че не представляват заплаха за твоята жена. Не проявявай никаква милост! Спомни си годините, когато бе затворен. Тези хора бяха също толкова лоши, колкото онези, които ги държаха оковани. Виждаха събратята му единствено като побеснели животни. Тихо ръмжене излезе от гърлото му, докато измъкваше ножа от мъртвото тяло. Единственият начин, по който можеше да ги спре, да не стигнат до неговата жена, бе като ги убие всичките. Способен бе да го направи. Беше готов на всичко заради нея.

Погледът му се съсредоточи върху лагера, докато се промъкваше тихо напред. Враговете му щяха да умрат, а Триша щеше да оцелее. Трябваше да бъде сигурен в това, независимо колко мъже му се налагаше да убие.



Когато Триша се събуди, вече бе светло. Приближи се до края на пещерата, като лазеше по корем и сграбчи бинокъла, за да огледа наоколо. Направи го бавно, претърси всяка педя. Не видя нищо, нямаше никой. След малко повече от час се отказа и отново легна да си почине. Бе изпила половината бутилка с вода, като запази остатъка за по-късно. За закуска бе изяла още едно шоколадово блокче.

Притесняваше се, че Слейд няма да се върне, осъзнаваше, че има вероятност да бъде убит. Лежеше със затворени очи, остави въображението си да се развихри. Не беше сигурна точно каква връзка щяха да имат, ако и двамата оцелееха. А дали въобще имаха такава. Беше я нарекъл негова. Това трябва да значи нещо, реши тя. Тези думи й даваха надежда, че за тях има бъдеще, ако успееха да се измъкнат невредими.

Малко по-късно я събуди странен звук. Ослуша се, докато не го чу отново. Седна с разтуптяно сърце и осъзна, че й звучи познато… но не беше съвсем сигурна за какво точно й напомня. Звукът се потрети. По дяволите! Сякаш камъни, или нещо подобно, се търкаляха по нанадолнището. Сграбчи пистолета, тъй като това бе най-малкото оръжие, с което лесно можеше да борави, за разлика от двете пушки, оставени от Слейд.

Приближи по корем до ръба и хвърли поглед надолу, но бързо се дръпна, след като забеляза някакво движение по склона. Снижи се колкото бе възможно и надникна отново. Видя ги. Двама мъже на около петнадесетина метра от нея се катериха по скалата към мястото, където се криеше. Залегна още по-ниско.

Непознатите бяха с камуфлажни дрехи и идваха право към пещерата. Надяваше се да не са я видели. Вероятно не, след като не й извикаха, когато надникна. Ако не предприемеше нещо, скоро щяха да достигнат входа на скривалището й. Зачуди се как са я открили и дали не са от Новите видове. Те обикновено носеха черни униформи, но дали ходеха облечени с тях и извън Хоумленд? Не можеше да отговори на този въпрос.

Имаше две възможности. Да остане на място и да чака да я открият или да се опита да ги задържи долу. Не знаеше какво да прави. Отчаяно си пожела Слейд да е тук, той щеше да знае как да постъпи в този случай. Поне щеше да ги подуши и да разбере дали са от събратята му.

Разкъсваше се от колебание. Прокле тихо и реши да се защитава. Ако стигнеха до отвора на пещерата, не беше сигурна дали ще успее да ги застреля, тъй като бяха двама. Слейд й бе казал, че ако стреля, той ще чуе изстрелите. Зачуди се как тези мъже са минали покрай него, но сега това вече нямаше значение. Бързо примъкна и останалите оръжия, искаше да са близо до нея.

Пропълзя отново до ръба на скалата, надзърна, но не успя да види лицата им. Стисна в ръка пистолета и зачака. Единият погледна нагоре. Изглеждаше около тридесетгодишен. Триша се наведе и насочи оръжието към него. Когато я видя, очите му се разшириха от изненада.

— Хей, катерихте се достатъчно! — извика тя. — Стойте или ще стрелям! Кои сте вие?

Другият също повдигна глава и тя успя да види и неговата физиономия. Той бе малко по-възрастен от приятеля си, с мазна коса и студен поглед. Триша съсредоточено загледа и двамата. Те продължиха да се изкачват по склона, точно под нея. Младата жена си спомни колко трудно преодоляха със Слейд стръмнината, трябваше да се държат здраво, за каквото намерят, за да не паднат. Ако се изтърколяха надолу щяха да се наранят жестоко, дори можеха да загубят живота си.

Непознатите бяха изкачили вече около петнадесет метра.

— Ние сме от Новите видове — спокойно обясни по-младият. — Тук сме, за да ви спасим, доктор Норбит.

Тя прехапа устни, докато изучаваше лицата им. Изглеждаха напълно като човеци. Повечето от Видовете имаха лицева структура, подобна на Слейд — плосък нос и изразени скули, които ги отличаваха от хората. Джъстис Норт се различаваше само по котешките си очи. И всички те имаха дълги коси до раменете, а тези тук бяха подстригани по военному.

— Не ви вярвам. — Обхвана я страх, чувстваше, че я лъжат.

— Така е. Джъстис Норт ни изпрати — усмихна се другият, но усмивката не стигна до очите му.

По дяволите! Каква беше истината? Щеше да се мрази цял живот, ако застреля погрешно някой от добрите. Изведнъж й хрумна една идея.

— Какви миризми подушвате?

По-младият премигна.

— Вие се намирате прекалено високо, за да усетим нещо. — Замисли се за секунда. — Ние сме примати.

Те бяха рядкост. Досега младата жена бе срещала само един, но тогава имаше възможност да го огледа добре, в лицето той приличаше на маймуните — плосък нос и закръглена форма на очите. Подозренията й, че непознатите я лъжат, нараснаха. Беше ли способна да ги застреля, ако наистина я мамеха? Все още не. Боеше се, че може да допусне грешка, макар да бе виждала примат само веднъж.

Имам медицинско образование, напомни си тя, това предполага, че съм умна. Замисли се за миг и се усмихна.

— Каква е паролата днес? Новите видове са запознати с кодовата система и искам да ми я кажете — излъга тя.

По-възрастният пребледня леко.

— Примка.

Добър е. Призна му го. Не се замисли дори за секунда, преди да й отговори. Ухили му се.

— Грешен отговор.

— Беше променена, след като катастрофирахте — бързо добави другият. — Днес паролата е примка. Джъстис я смени, защото се страхуваше, че хората вече са научили старата.

Вероятно наистина използват пароли. Тази възможност я накара да се замисли. Беше само едно предположение, но може би действително прибягваха до тайни думи или кодове. Та нали се учеха от хората, откакто бяха освободени. Реши, че това не е достатъчно доказателство, след като имаше такава вероятност. Трябваше да узнае още, преди да установи дали я лъжат. Щеше да бъде ужасно, ако застреля някой от Новите видове. Слейд никога нямаше да й прости, а и на нея щеше да й тежи на съвестта. Когато започна работа в Хоумленд, се бе заклела да пази живота им, а не да го отнема.

— Ако сте тези, за които се представяте, кажете ми името на мъжа, когото Джъстис изпрати да ме придружава, онзи от Новите видове, а не човека от охраната?

По-възрастният отговори:

— Слейд.

Тя се поколеба за секунда, но след това си спомни как Слейд й бе обяснил, че Джъстис най-вероятно е разпространил имената им по медиите, в опит да привлече повече хора в издирването. Затова изостави подобни въпроси.

Пръстът й се стегна около спусъка.

— А каква беше старата парола? — Искаше да узнае колко далеч могат да стигнат в лъжите.