Лорън Донър - Слейд

Триша запомни имената им. Съли. Том. Бил. Можеше да идентифицира двама от тях, ако живееше достатъчно дълго и се добереше до властите. От сърце си пожела да ги арестуват. Концентрира се върху своя план, докато вървеше напред, нарочно влачеше крак и стенеше от болка. Ако успееше да ги забави достатъчно, щеше да спечели повече време, за да може Слейд да се измъкне. Той щеше да потърси помощ и да изпрати полицията.

През по-голяма част от времето се спускаха надолу. Тя се спъна няколко пъти, но Съли не си помръдна пръста да й помогне. Той държеше пушката насочена към нея, като вървеше точно зад гърба й и не обелваше нито дума. Младата жена предположи, че ако Слейд скоро не доведеше помощ, времето, което й оставаше да живее, щеше да бъде по-малко от това, което й трябваше да превърже ранения мъж, при когото я водеха. Сигурно щяха да я застрелят веднага, щом вече нямаха нужда от нея. Както постъпиха с Барт.

Най-накрая излязоха от гъстите шубраци и тя видя поляна с опъната палатка и пресни следи от малко огнище. Усети мириса на храна и стомахът я присви от глад. Спъна се и падна на колене, принуждавайки Съли да я изпусне от прицел. Очите й се напълниха със сълзи, след като той я сграбчи за косата, отскубвайки няколко кичура от нея. Младата жена го погледна шокирано. Той държеше сега пушката насочена към палатката.

— Пат? Обади се веднага.

Триша отправи поглед към палатката, след като никой не отговори. Ципът, който затваряше входа й, бе пуснат. Мъжът го вдигна и отстъпи назад, като насочи дулото на оръжието към вътрешността.

— Пат? Искам да се обадиш, веднага!

Тишина.

— Бил? Том? Къде сте? — изрева Съли.

— Тук, сър — извика Том. Той излезе от гората, на около двадесет крачки от тях.

Още един мъж, към четиридесетте, плешив, с изпъкнал корем, се показа от гората, от другата страна на лагера. Триша предположи, че това сигурно е Бил. Той кимна на Съли. И тримата погледнаха към платнището. Съли даде знак на Том и посочи с глава палатката, като продължи да държи пушката насочена към входа й.

Младежът пристъпи напред, прибра пистолета в кобура под рамото си и извади големия ловджийски нож, прикрепен към бедрото му. Хвана го здраво и клекна отстрани на палатката. Посегна с лявата ръка, дръпна единия край и надникна вътре.

— Няма го — ахна Том.

— Не го ли събуди по радиото? — ядосано попита Съли.

— Не, сър. Той не отговори. Помислих си, че може би спи или е до тоалетната. Може би се разхожда наоколо, въпреки че рамото му е ранено.

Съли се завъртя и насочи оръжието към Триша.

— Кога точно те изостави животното?

Тя преглътна.

— Той избяга някъде през нощта. Легнахме си заедно, а когато се събудих, точно преди изгрев-слънце, него го нямаше.

— Сигурно вече е далеч от тук. — Бил имаше дълбок глас с лек тексаски или може би южняшки акцент. Бе трудно да се определи. — Веднага, след като му е писнало да я носи, се е изпарил. Те се движат бързо, Съли. Сигурно е най-малко на десет мили оттук. Другият екип ще го хване.

— Кучи син. — Съли свали оръжието. — Да се разделим и да намерим Пат. Мислиш ли, че е изпаднал в делириум? Имаше треска тази сутрин.

Бил кимна.

— Може би. Казах ти, че един от нас трябва да остане с него. Няма ни от сутринта, а това е доста дълго време. Сега се налага един да пази жената. Когато го намерим, тя ще го превърже.

— Трябваше да го вземем — промърмори Том. — Казах ти, че може да умре. Ами ако вече е мъртъв някъде там?

— Няма да рискувам наградата от петдесет хиляди долара, само защото Пат е глупак, който не гледа къде стъпва — остро заяви Съли.

Бил кимна, докато наблюдаваше Триша, която беше седнала на земята.

— Аз ще остана с жената, а вие двамата се разделете и намерете Пат. Предполагам, че е тръгнал надолу по склона, защото пътят е по-лек. Може би се е паникьосал и е потърсил друг екип, за да го прибере, или е тръгнал към шосето да спре някоя кола на автостоп.

— По дяволите — изрева Съли, — защо просто не забравим за него, да убием кучката и да проследим нашето животно? Искам тези петдесет хиляди долара.

Триша мълчеше, замаяна от шока. Някой даваше петдесет хиляди долара за главата на Слейд? Кой би направил това? Защо? Преглътна. Надяваше се, че ще забравят за момент за нея. Мразеше Съли за това, че иска да я убие.

— Забрави ли — въздъхна Бил, — че Пат е син на Томас. Ако не намерим този задник, той никога няма да ни даде наградата за главата на някое от тези животни. Трябва да запазим жената жива, докато го прегледа. Ще намерим този идиот и ще хванем онова животно. До момента то използва клисурата, за да се крие, не вярвам да излезе от нея. Ще го проследим от билото. Виж колко време ни отне да го стигнем.

— Но преди кучката го забавяше. — Съли изруга и стисна зъби. — Добре. Нека го направим. Бил и аз ще се разделим. Ти поеми надолу по склона, в случай че Пат е тръгнал натам. Аз ще тръгна след животното, за да видя дали мога да го настигна. Да се надяваме, че той ще се придвижва в ниската част, така че ще спечеля малко време, като се придържам към билото. Том може да остане тук с кучката.

Бил поклати глава.

— Погледни този идиот. Та той не може да откъсне очи от циците й.

Триша обърна глава към Том. Младежът стоеше, стискаше ножа и гледаше похотливо гърдите й. Ухили й се.

— Ще бъда щастлив да остана с нея.

— Виждаш ли? — прокле Бил. — Трябва ни жива, глупако. Аз ще остана с жената, а вие двамата се разделете. Том да поеме по склона.

— Добре — съгласи се Съли, поглеждайки към младежа. — По-добре да намериш този задник. Аз ще тръгна по билото на запад, за да хвана онова животно.

— Но аз искам да остана с нея — изглежда Том не беше щастлив, ако се съдеше по тона му.

Съли зареди пушката.

— Това не беше отказ да се подчиниш на заповедта ми, нали? Мразя хората, които хленчат. В тази ситуация баща ти не е богаташ и на никой няма да му мигне окото, ако бъдеш застрелян.

Страх изкриви бебешкото лице на Том. Той поклати глава енергично.

— Тръгвам веднага.

Триша наблюдаваше как Съли и Том събраха малко багаж и поеха в различни посоки, а Бил остана да я пази. Тя започна да изучава мъжа, който я наблюдаваше. Той въздъхна шумно.

— Гладна ли си? Жадна?

— Да — тихо отвърна младата жена.

Бил влезе в палатката и се върна бързо. В ръката си носеше сода и торбичка с някакъв сандвич. Спря на няколко крачки от нея.

— Хващай.

Тя протегна ръце. Той й подхвърли содата внимателно. Триша я хвана и я постави на земята до коленете си. Протегна ръце отново и мъжът й хвърли сандвича. Отправи му благодарствен поглед.

— Благодаря.

— Млъквай — заповяда й Бил. — Мразя, когато опозная някого и по-късно трябва да го убия. Просто яж и пази тишина.

Триша ненавиждаше сандвич с фъстъчено масло, но не се оплака, докато преглъщаше. Беше гладна. Нямаше значение какво ядеше. Отвори содата и отпи продължително.

Знаеше, че Бил е седнал на земята, на десет крачки от нея, и наблюдава всяко нейно движение. Изяде сандвича и запази малко сода. Не искаше да я изпива цялата, в случай че по-късно мъжът променеше решението си да не е толкова щедър към нея.