Младият мъж внимателно промуши чантата през главата и рамото й. Обърна се, застана пред нея и клекна. Тя го яхна, като се хвана за раменете му, той я вдигна и тръгнаха напред.

След известно време се развидели достатъчно и Триша можеше да вижда спокойно.

— Свали ме долу.

Слейд спря и пусна коленете й, за да може тя да се плъзне по гърба му и да стъпи на краката си. Намираха се пред стръмна клисура, която се виеше в далечината. Младата жена погледна в двете посоки.

— Ако скоро не излезем на равна повърхност, ще трябва да се катерим.

Тъмносините му очи срещнаха нейните.

— Изчаквах да се съмне, трябва да се изкатерим сега. Искам да те измъкна от тук. Добре се справяхме, докато те носих, но за нас е по-добре да сме нависоко.

Защо ли си отворих устата, помисли си тя, но кимна.

— След теб.

Той поклати глава.

— Не, ти си първа. Ако се подхлъзнеш, аз ще те хвана.

Имаше основание. Пое си дълбоко дъх. Слейд й посочи място зад нея, тя кимна, обърна се и видя нещо като пътека, от двете страни обрасла с гъсти храсти. Сграбчи дебел корен на едно дърво и започна да се катери. На места земята ставаше камениста, но Триша продължи напред, като се хващаше за различни растения. Слейд вървеше точно зад нея. На едно място кракът й се подхлъзна, но той я сграбчи за глезена. Тя обърна глава.

— Благодаря.

— Продължавай нагоре, сладурче.

— Разбрано, захарче.

— Престани.

— Първо ти.

Младата жена насочи цялото си внимание към катеренето. Ръцете започнаха да я болят, но тя пренебрегна страданието, защото животът им зависеше от това. Слънцето изгря и студеният въздух започна да се затопля. Триша се изпоти.

Щом стигна върха, изпъшка. Знаеше, че облекчението й е изписано върху лицето. Чувстваше се така, все едно се катереха безкрайно. Внезапно една ръка я хвана за панталоните и я дръпна надолу. Тя ахна и падна на колене. Слейд клекна до нея.

— Стой долу — нареди той и я погледна раздразнено. — Сега сме на високо, по-лесно могат да ни забележат, а русата ти коса се вижда отдалеч.

— Съжалявам. Не съм много наясно с тези неща.

— За щастие, аз разбирам. Седни, почини си и пази тишина. Отивам напред да разузная.

— Добре, както кажеш. — Беше изморена и легна на земята, без да се интересува колко мръсотия щеше да полепне по нея. Сложи ръка под главата си. — Няма да мърдам оттук.

Слейд изсумтя:

— Жени.

— Мъже.

— Многознайка.

— Глупак.

— Док, престани!

— Като обикаляш наоколо, ако се натъкнеш на местното кафене, ще ми вземеш ли едно кафе мока? А кифла или поничка?

Той се ухили и белите му зъби заблестяха.

— Ще направя всичко възможно.

Триша го наблюдаваше как се отдалечава. Вървеше, като се придържаше ниско приведен. После се загледа в небето, помисли си, че когато слънцето се изкачи високо на хоризонта, ще стане доста горещо. Вече го усещаше. След няколко минути седна и внимателно се огледа наоколо. Бяха се изкачили наистина високо. Легна отново. Надяваше се Джъстис Норт да е изпратил вече екипи, за да ги спасят. Мечтаеше си за горещ душ, чисти дрехи и храна. Прозя се. Не беше успяла да се наспи, но бе професионалистка в кратките дремки. Правеше го откакто започна медицинското училище. Като стажант бе подложена на безсъние с дни. Беше се научила да спи при екстремни условия. Надяваше се тази подготовка да й помогне да оцелее при толкова малко сън и на изтощителното темпо, което трябваше да поддържат, за да увеличат дистанцията между тях и мъжете, които ги преследваха.



— Да не си посмяла да гъкнеш. — Нещо силно я удари в корема.

Тя отвори очи и погледна със страх надвесения над нея груб мъж с военна униформа. Той стоеше с широко разкрачени крака, а дулото на пушката му бе забито ниско под кръста й. Погледът й се вторачи право между разтворените му бедра и забеляза, че панталоните му са скъсани по шева. Отдолу се показваше червеното му бельо.

— Къде е мъжът животно?

Триша вдигна глава и сърцето й заби учестено от страх. Той има предвид Слейд. Очевидно мъжете, които се опитваха да ги убият, мразеха Новите видове. Дишаше дълбоко, напълно ужасена. Ако идиотът натиснеше спусъка, щеше да я застреля в корема, а това щеше да е една ужасна смърт. Надяваше се само да уцели главната артерия, за да може кръвта й да изтече по-бързо. Прецени, че под този ъгъл, под който бе притиснал оръжието, раната от изстрела щеше да я убие моментално.

— Глуха ли си, кучко? Къде е мъжът животно?

— Той ме изостави — излъга тя. — Прекалено много го бавех.

Униформеният се загледа похотливо в гърдите й.

— Глупаво животно. Аз най-напред щях да те изчукам. Стани бавно. Ти си докторката, нали?

Тя успя да кимне, въпреки шока, че той знае всичко за нея.

— Аз съм доктор Триша Норбит.

— Ветеринар ли си, или истински лекар?

— Какво?

— Няма значение — прекъсна я той, — вдигай си задника от земята. Днес имаш късмет — едно от нашите момчета е ранено. Обикновено убиваме предателите на страната ни, но в момента имаме нужда от теб. Предполагам, е без значение какъв лекар си, ако знаеш как да наместиш счупена кост и да зашиеш рана.

„Предател на страната им?“, зяпна го тя. Този мъж очевидно бе фанатичен ненормалник. Успя да седне, щом той отдръпна оръжието си от нея и отстъпи крачка назад. Триша внимателно се изправи на крака и вдигна ръце.

— Имаш ли някакво друго оръжие, освен циците?

— Моите… — запъна се тя и погледна към него. — Не.

Мъжът премести пушката в свивката на ръката си, като не престана да я държи насочена към нея.

— Повдигни си бавно ризата, за да видя дали не криеш оръжие в панталона.

Тя вдигна ризата си до под гърдите и се завъртя бавно, за да го увери, че не е въоръжена. Погледна го в очите, когато отново се обърна към него. Използва целия си самоконтрол, за да не се огледа наоколо, дали Слейд не е наблизо. Молеше се, да е забелязал униформения с пушката и да не се опитва да стигне до нея.

— Да тръгваме. Бил? Том? Все още ли пазиш гърба ми?

— Да, сър — обади се някой отляво.

— Бъди сигурен, Съли — друг глас се присъедини отдясно.

Триша се огледа, но не забеляза никого, освен мъжа пред себе си. Той се засмя, разкривайки пожълтели и гнили зъби.

— Някои от моите момчета са с мен. Обикновено се движим по четирима. Ако мъжът животно реши да те спасява, то това ще е последното нещо, което ще се опита да направи през живота си. Той няма да се върне за теб, освен ако не иска да го почешеш по оная му работа.

Младата жена успя да не извие уста от отвращение. Ако питаха нея, този тук представляваше най-низшият слой на човечеството. От начина, по който звучеше гласът му, и от нещата, които казваше, явно нямаше предвид конкретно Слейд. Той дори не го познаваше — несъмнено предразсъдъците му бяха към всички Нови видове. Мъжът вероятно бе умствено недоразвит, но в момента оръжието беше в неговите ръце.

— Мърдай!

Хрумна й план. Направи крачка напред и залитна силно, после започна да влачи крака си бавно, като накуцваше видимо.

— Ранена ли си? По дяволите! — изрева той.

Триша потисна усмивката си. Какъв идиот. Заповядваше на нея да е тиха, а самият той току-що бе извикал. Слейд със сигурност беше чул. По дяволите, сигурно гласът му се долавяше и на миля разстояние, предположи тя. Прехапа устни и го погледна.

— Нараних се, когато джипът катастрофира.

Мъжът изглеждаше ядосан.

— Том? Ела тук.

Показа се младеж, на когото още не му никнеше брада, за да я бръсне, толкова розова беше кожата му, и с тяло, дребно като на тийнейджър. Беше висок почти колкото Триша. Носеше пушка, а огромен нож бе прикрепен към камуфлажните му дрехи. Приличаше на дванадесетгодишен хлапак, облечен във военни дрехи за Хелоуин. Леките бръчици около устата му, бяха единственият знак, който издаваше истинската му възраст, някъде около средата на двадесетте.

— Да, сър? — Гласът на Том прозвуча необичайно дълбок, явно го преправяше нарочно, за да звучи по-мъжествен. Зелените му очи се вторачиха в Триша, след това погледът му се насочи към гърдите й и остана там.

Тя изпита желание да скръсти ръце, за да се прикрие, но се страхуваше, че ако мръдне ще я застрелят. Този идиот я гледаше похотливо. Младата жена го изгледа ядосано, но той като че ли не забеляза това.

— Колко далеч от нас е Пат?

— Около километър, сър. — Младежът облиза устни и потри ръка в бедрото си. — Ами онзи… животното любовник, сър? Бас държа, че тя го чука.

— Млъквай — нареди му мъжът. — Погледни я. Тя е красива. Не е някоя грозница, която не може да си намери истински мъже като нас. Вземи радиото и му кажи, че идваме, но ще се забавим, защото тя е ранена.

Том най-накрая откъсна поглед от гърдите й и насочи вниманието си към по-възрастния мъж.

— Както кажеш, Съли — отвърна той и се запъти към гъстите храсти с намръщена физиономия.

— Да тръгваме.