— Ти не ги видя да слизат насам, нали?

Лицето на Слейд се стегна в яростна гримаса.

— Може би помагат на идиотите от червения автомобил, в който пробих дупка. Но има и вероятност повечето от тях да са ни последвали. А може би искат да се позабавляват. Или точно в този момент се спускат надолу. Ще отида да проверя, ти оставаш тук. — Той се завъртя на пети и изчезна зад джипа.

Триша се отпусна назад и седна. Имаше главоболие и коляното й пулсираше. Избягваше да мърда рамото си, което също я болеше. При всяко движение на дясната ръка потръпваше. Пресегна с лявата да опипа нараненото място — не беше разместено, счупено — също. Надяваше се да е разтегнато сухожилие или дълбока драскотина. Натъртването на меките тъкани също бе много болезнено.

Барт дойде в съзнание. Младата жена му се усмихна.

— Как се чувстваш?

— Боли ме. Не желая тази работа повече.

Триша кимна.

— Не те обвинявам. Защо не се опиташ да седнеш?

— Не искам. Кога ще пристигне линейката? Слейд отиде ли за помощ?

— Отиде да се убеди, че тези, които ни изблъскаха от пътя, не са слезли насам да ни търсят. Той ще се върне и ние ще се измъкнем от тук скоро. Не се притеснявай, Барт. Аз съм лекар. Не помниш ли? Справяш се добре.



Слейд не обръщаше внимание на собствените си наранявания. Когато се изкачи на хълма, гневът поддържаше сетивата му в повишена бойна готовност. Бензинът, разлял се от катастрофиралия автомобил, объркваше обонянието му и трудно можеше да различи останалите миризми. Погледът му се стрелна нагоре по билото за някакъв признак на неестествено движение.

Триша можеше да бъде убита. Обзе го ярост при тази мисъл. Но определено беше ранена. Ароматът на нейната кръв се бе запечатал в съзнанието му, въпреки тази на горивото. Надяваше се един или двама от задниците, които ги нападнаха, да тръгнат след тях. Искаше да убие копелетата затова, че я бяха наранили.

Огромна скална маса, висока около двадесет метра, се изпречи като стена на пътя му. Джипът бе паднал от върха й. Гледката го накара да осъзнае какъв късмет са имали, за да останат живи. Предницата на превозното средство бе поела голяма част от удара, но ако бяха паднали върху страничните врати… Той потръпна. Триша щеше да умре.

Споменът как се опитва да я прегърне, за да я предпази с тялото си в най-страшния момент от катастрофата, щеше винаги да го преследва. Бе се откъснала от хватката на ръцете му накрая, когато главата му се вряза в метала. Ударът го бе замаял достатъчно, за да направи тялото му слабо. Ужаси го фактът, че тя бе на косъм да излети от джипа, когато я видя да се озовава в най-задната част на автомобила.

Мъжът зад волана трябваше да бъде по-силен, по-твърд и да ги закара до определеното място в безопасност. А не като Барт, който, обхванат от страх и паника, бе загубил контрол над ситуацията и бе разбил превозното средство. Слейд стисна зъби.

Би трябвало да настоява, той да шофира, но Джъстис искаше човек за шофьор, за да привличат по-малко внимание. Тъмните стъкла защитаваха Слейд от погледите на пътуващите в другите превозни средства на пътя. Закле се, че това бе последният път, в който спазва определени порядки. Ако продължаха пътуването с Триша в друг автомобил, щеше сам да седне зад волана.

Добре, че бе настоял той да придружава лекарката. Мисълта, че можеше да я нападнат, без да е с нея, го накара вътрешно да изстене. Слейд продължи да оглежда околността за някакви следи от нападателите. Те щяха да следват пътя на катастрофата, за да ги намерят. А може би са предположили, че всички в джипа са мъртви.

Отдъхна си. Неговите хора щяха да разберат, че нещо се е случило, когато не пристигнеха навреме. Щеше да настъпи нощта, преди да дойде помощ, но на всяка цена трябваше да запази Триша жива, независимо колко време щеше да е необходимо на хората му да ги открият.

Гласове и шум от срутване на пръст отляво го застигнаха едновременно. Той мигновено се притаи.

— Мамка му — прокле мъжки глас. — Имам нужда от ръкавици.

— Ти бъди благодарен, че имахме въжета. Мислиш ли, че са мъртви?

— Няма да оставя нищо на случайността — заяви трети мъжки глас. — Трябва да открием телата, за да докажем, че сме убили животинските изроди. Ще направим снимки с мобилните телефони.

— Надявам се това да ни издържи. Сигурен ли си, че тежестта ни няма да скъса въжето? — Човекът изрекъл тези думи имаше лек акцент. — Дали са минали от тук? Теренът е доста неравен.

Слейд се обърна и бързо се скри зад дърветата, за да чува по-добре. После видя шестима мъже облечени с различни дрехи, единственото общо между тях бяха пушките, метнати на гърбовете им. Устните му се разтвориха, зъбите му блеснаха, но той потисна ръмженето, което заплашваше да го издаде на враговете му.

Беше в състояние да се бие с тях, щеше да ги причака и да ги атакува, но какво щеше да стане, ако не победи? По време на катастрофата бе изгубил собственото си оръжие и нямаше с какво да застреля някои от тях, за да изравни бройката. А ако не успееше да убие мъжете, преди да го застрелят, Триша щеше да бъде беззащитна, оставена на милостта на хората.

Изръмжа тихо и бързо се обърна, за да се върне при нея. Нямаше да рискува собствения си живот. Барт не му се стори достатъчно твърд мъж, за да пътува с травмите. Докато се движеше енергично, но предпазливо, за да не издаде присъствието си, Слейд взе трудно решение — ако младежът откажеше да върви с тях, щеше да го остави на мястото на катастрофата. Триша най-вероятно би протестирала. Тя имаше меко сърце и независимо от решението, което вземеше, той щеше да я спаси — дори и да му се наложеше да я удари и да я метне на рамо. Тази мисъл го накара да се движи по-бързо, за да отиде при нея.



— Трябва бързо да изчезваме — изръмжа Слейд зад Триша.

Тя подскочи, обърна глава и се намръщи. От внезапното движение рамото й изтръпна.

— Какво става?

— Шестима мъже са по следите ни. Имат оръжие и въжета. Мисля, че набавянето на тези неща ги е забавило и затова не са се спуснали веднага след нас. Там, където излетяхме от пътя, теренът е много стръмен.

— Може би идват на помощ да ни спасят — изрече с надежда Барт.

— С пушки, препасани през рамо? — изсъска Слейд. — Я, стига! Те ще бъдат тук скоро. — Той се обърна. — Ставай! Аз ще взема всичко, което преценя, че ще е полезно за оцеляването ни, и тръгваме. След малко ще се стъмни и това ще помогне да загубят следите ни.

Триша стана с мъка, после посегна към Барт да го хване за здравата ръка и да му помогне да се изправи на крака. Той обаче твърдо поклати глава.

— Не. Аз оставам тук. Тези мъже са противници на Новите видове. Ще им кажа, че съм човек и те ще ми помогнат.

— Да не си се побъркал. — Тя затаи дъх. — Те се опитаха да ни убият и ти си мислиш, че като им обясниш, че си човешко същество, това ще е от някакво значение за тези типове.

— Те мразят Новите видове, сигурен съм, че затова ни нападнаха. Може би са си мислили, че и Джъстис Норт е с нас. Те наистина го ненавиждат.

Слейд се върна с ръчната чанта на Триша. Без да я пита, прехвърли дръжките през главата и едното й рамо, като внимаваше да не постави каишката на нараненото място. Това я изненада. Очевидно бе забелязал, че тази й страна не е засегната. Той беше бесен, когато погледна към Барт.

— Ние тръгваме. Ако искаш да живееш, си размърдай задника и идвай с нас, защото мисля, че те ще те убият — изръмжа думите Слейд. — Ще умреш, ако останеш тук, хлапе. Нямам време да ти държа ръката, докато ти дойде акълът. Отказвам да рискувам живота си, или нейния, като стоя и обсъждам ситуацията с теб. Скачай на крака!

Барт вдигна поглед към Слейд.

— Аз съм човек, те няма да ми навредят. Ще извикат помощ.

— Ти ще умреш, но аз не разполагам с време за спорове. Предупреден си. Опитах се да те вразумя. Това е всичко, което мога да направя за теб. — Слейд се обърна и обхвана лицето на Триша с голямата си длан, принуждавайки я да погледне към него. Напрегнатият му поглед срещна нейния. — Трябва да се движим бързо, за да увеличим колкото се може повече разстоянието между тях и нас. Понеже куцаш, ще те нося на гръб. Бих те носил на ръце, но теренът е неравен и ще имам нужда от тях. Не спори с мен, док! Те наближават. Ако останем, ще умрем.

Тя бе принудена да се съгласи. Не се съмняваше, че тези мъже са опасни.

— Добре.

Слейд се обърна с гръб към нея и клекна. Завъртя глава да я погледне и разтвори ръце от двете си страни.

— Качвай се!

Откакто бе малко момиченце, никой не я бе носил така, но не се поколеба да се качи на гърба му. Обви леко ръце около врата му, за да не го задуши. Той притисна бедрата й към своите и се изправи. Младата жена отправи поглед към Барт, лежащ на земята.

— Ела с нас. Моля те!

— Те няма да ме наранят. Когато отида в болницата, ще се обадя в Хоумленд. Ще им обясня какво се случи и те ще ви изпратят помощ.

— Последен шанс — изръмжа Слейд и се отдалечи от джипа. — Следвай ни или ще умреш. — И той тръгна бързо през гъстите дървета, без да дочака отговора на Барт.

Глава 4

Слейд намести Триша по-удобно. Тя обви плътно ръце около врата му, в опит да се задържи и да не се плъзне по гърба му. Той пъхна длани под сгънатите й колене и ги сключи на корема си.