Каролайн усети как се изчерви. Кейн наклони глава, за да я огледа по-внимателно.

— Убеден съм, че никак не ви е било лесно да се грижите за две малки момичета, след като вие сте била още наполовина дете.

Джулиън вдигна вилицата си.

— Аз пък си мисля, че е дяволски скучно да прекараш целия си живот в дълбоката провинция с две хлапачки, които трябва да възпитаваш. Това не е обида, малката — допълни бързо той и се облегна назад, за да намигне на Порция зад гърба на Вивиан.

Момичето се задави с хапката си и се изчерви до корените на косата.

Каролайн си припомни безкрайните дни, които беше прекарала над сметководните книги, пръстите, сковани от студ и умора; безсънни нощи, през които се измъчваше от мисълта, че сестрите й ще отидат в някое работническо общежитие или ще работят като гувернантки в семейство с похотлив господар и жестока господарка. Мисли, които все още можеха да станат действителност, ако не им намереше подходящи съпрузи. Ала сега не биваше да забравя къде се намира. Затова каза само:

— В противовес на това, което смята обществото, спокойният селски живот, посветен изцяло на радостите на семейството и дома, предлага много предимства.

Очакваше домакинът да й отговори с язвителна забележка, затова остана много изненадана, като го чу да казва с мек, почти меланхоличен глас:

— Да, мога да си представя.

— Искам да ви попитам нещо, мис Кабът — намеси се отново Джулиън и съсредоточи цялото си очарование върху нея. — Вярно ли е, че на село си лягате с кокошките и ставате пак с тях? Нали така се казва?

— Ако бяхме в Еджъли, отдавна щях да съм в леглото — призна с усмивка тя.

— Колко интересно — промърмори Кейн.

Каролайн установи, че не е в състояние да го погледне в очите. Как беше възможно простото споменаване на леглото в присъствието на този мъж да я накара да се изчерви като младо момиче?

Джулиън потрепери театрално.

— Боя се, че няма да издържа там повече от две седмици.

Кейн избухна в тих смях.

— Не повече от една нощ, бих казал. Трябва да простите на малкия ми брат, мис Кабът — отбеляза той и дрезгавият глас й вдъхна чувството, че двамата са сами в огромното помещение. — Бедният Джулиън не е особено въодушевен от завръщането ни в имението следващата седмица. Ако не му бях обещал голям бал по случай пристигането ни, съмнявам се, че щях да успея да го отдалеча от предпочитания му игрален салон. Боя се, че радостите на селския живот не означават нищо за него. Той предпочита задушаващите облаци дим от пури или въглищния прах пред чистия селски въздух. Освен това отбягва слънцето, защото го е страх да не развали модната бледност на лицето му.

Джулиън се облегна назад и се ухили.

— И ти знаеш като мен, скъпи братко, че преди полунощ не се случва нищо интересно.

Сякаш за да подкрепят думите му, в салона изведнъж се чуха викове и шумове като от борба.

Макар че виконтът дори не трепна, изведнъж въздухът около него замириса на опасност. Неизречената заплаха беше достатъчно силна, за да накара Каролайн да настръхне.

Вратите на салона се отвориха с трясък и на прага застана едър мъж. Млад лакей се беше вкопчил в ръката му и напразно се опитваше да го издърпа назад. Напудрената му перука се бе килнала настрана и разкриваше медночервена коса. Измачканата ливрея показваше, че е положил смели, но напразни усилия да спре натрапника.

Уплашените гости замръзнаха по местата си, както бяха вдигнали вилици или чаши, и зяпнаха непознатия с отворени уста.

Лакеят приглади ливреята си и удостои влезлия с мрачен поглед.

— Съжалявам, милорд — изрече задъхано той. — Опитах се да обясня на този господин, че не приемате посетители, но той реагира… доста бурно.

Въпреки небрежната поза и хладния поглед на Кейн Каролайн усети, че появата на непознатия го е изненадала, и то не особено приятно.

— Добър вечер, констабъл — поздрави той и се изправи в стола си само колкото да изобрази подигравателен поклон. — Ако се бяхме сетили, че тази вечер ще ни почетете с присъствието си, щяхме да изчакаме с вечерята. Поздравителното ви послание вероятно се е изгубило някъде в пощата.

— О, стига, Тревелиън — отвърна мъжът и приглади ръкава си с преувеличена грижливост — на мястото, за което лакеят се опитваше да го задържи. — Харесва ми да си представям, че добри стари познати като нас не се интересуват от обществените условности. Когато бяхме заедно в Оксфорд, не им обръщахме внимание, нали?

С дългото, тромаво тяло, лошо скроения и доста измачкан жакет и разбърканата светлокафява коса непознатият изобщо не беше на мястото си сред официално облечените гости. Няма да изглежда на място дори вечерта да е съвсем обикновена, помисли си Каролайн. Интересно защо имаше чувството, че е разрошен от вятъра, след като навън беше абсолютно тихо. Лицето му може би не беше очарователно, но изглеждаше характерно. Устните му бяха тесни, носът — орлов, но в карамелено-кафявите очи светеха хумор и интелигентност. Той обходи с поглед гостите по дългата маса и бързо намери, когото търсеше.

— Мис Вивиан — промълви той и гласът му моментално омекна. Кимна на сестрата на Каролайн и в очите му светна копнеж.

— Констабъл Ларкин — отвърна тихо тя и разбърка с лъжицата кремсупата от омар, която почти не беше докоснала, без да го удостои с поглед.

Порция погледна смаяно сестра си и Каролайн й отговори по същия начин. Никоя от тях не беше виждала винаги любезната им сестра да се отнася така грубо със свой познат.

Домакинът очевидно бе забелязал тази размяна на погледи, защото в погледа му прозвуча лек смях, а жестът, с който представи дамите вляво и вдясно от себе си, беше преувеличено театрален.

— Мисля, че все още не сте имали удоволствието да се запознаете със сестрите на мис Вивиан — мис Кабът и мис Порция. Останалите ми гости са ви познати. Сигурен съм, че вече сте им досаждали с въпросите си.

Гостите на виконта все така зяпаха натрапника — някои любопитно, други враждебно. Красивите устни на Джулиън Кейн се нацупиха презрително. По изключение дори леля Мариета мълчеше.

Без да се впечатлява от враждебното посрещане, Ларкин се отпусна на едно празно място в средата на масата и хвърли подканващ поглед към лакея.

Младият мъж се намръщи и направи крачка напред, но виконтът въздъхна шумно и поклати глава.

— Хайде, Тимоти, предложи на констабъла нещо от нашата вечеря. Ако не му дадем нищо за ядене, сигурно никога няма да се отървем от него. Единственото, което обича повече от неочакваната поява на чужд прием, е да яде.

Под мрачния поглед на лакея Ларкин показа, че Кейн е бил съвсем прав в твърдението си. Сервира си големи порции печени пъдпъдъци и зеленчуков пудинг и започна да яде с видима охота. Каролайн неволно си помисли, че ще му е необходима повече от една такава вечеря, за да се поналеят мършавите му бузи и тесните рамене да се разширят. Съвсем естествено беше да се запита какво е накарало младия мъж, завършил Оксфорд, да избере кариера при пазителите на реда, вместо да се заеме с по-доходоносни занятия като църквата или армията.

Ларкин се справи бързо с пъдпъдъците, изпи чаша вино и въздъхна доволно.

— Каквито и пороци да имаш, Тревелиън, трябва да призная, че кухнята ти е отлична — може би най-добрата в цял Лондон. Предполагам, че това не би трябвало да ме учудва, защото за теб се говори, че си човек с многобройни и разнообразни… желания.

При тази дума по гърба на Каролайн пробяга студена тръпка.

— Това ли е причината да дойдете в дома ми посред нощ? — осведоми се любезно Кейн. — За да ме обиждате и да обсипете готвача ми с похвали?

Констабълът се облегна назад и изтри уста със салфетката.

— Тази нощ съм тук, защото си мислех, че ще ти е интересно да научиш една новина. В Чаринг Крос имаме още един странен случай на изчезване.

Ейдриън Кейн дори не трепна. Ако изобщо беше възможно, погледът му стана още по-сънлив и незаинтересован.

— Защо смяташ, че тази новина ме интересува? Като се има предвид колко беден е кварталът, там сигурно всеки ден изчезват длъжници, които се опитват да избягат от кредиторите си. Всеки ден и всяка нощ…

Ларкин вдигна чашата си и лакеят я напълни неохотно.

— Може и да си прав, но както вероятно знаеш, откакто с брат ти се върнахте от далечното си пътешествие, вече има половин дузина случаи на мистериозно изчезване. — Той хвърли многозначителен поглед към домакина и добави: — В повечето от случаите няма свидетели. Много подходящо, нали? Дойдох да ти кажа, че вчера в ранните утринни часове при нас се яви млада жена и ни разказа необикновена история.

— Сигурно породена от истерия и евтин джин — отбеляза Джулиън и сложи ръка на облегалката на стола, на който седеше Вивиан.

Ларкин вдигна рамене.

— Може би. Ще излъжа, ако кажа, че момичето е извън всяко съмнение в морално отношение. Но мога да ви уверя, че както историята, така и страхът й бяха много убедителни.

— Продължавайте — окуражи го Кейн и потисна една прозявка. — Моите гости се надяваха, че след вечеря Джулиън ще ни ощастливи отново с рецитаторското си изкуство, но аз съм сигурен, че вашият разказ ще се окаже също така забавен, ако не повече.

Полицаят пренебрегна удара отстрани.

— Момичето каза, че малко след полунощ излязло на разходка с един джентълмен по улиците на Чаринг Крос и тогава станало нещастието.

— Да предполагам ли, че джентълменът е бил неин стар познат? — попита меко Кейн.

— За да съм точен — призна Ларкин, — тя се запознала с него същата вечер пред един от игралните салони на пасажа Пикпокет. Двамата спрели под един уличен фенер, за да… — той млъкна за миг и погледна скришом към Вивиан — …за да си поприказват, когато ги нападнал непознат мъж в дълга черна наметка.

— Нападнал ги? — повтори Джулиън. — Как така? С какво е заплашил момичето — с нож или с тояга? А може би с пистолет?

— Момичето не е видяло оръжие. Твърди, че нападателят бил дяволски силен. Буквално изтръгнал джентълмена от нея и го притиснал към уличния стълб. После само с една ръка на гърлото му го вдигнал във въздуха.