Каролайн небрежно вдигна рамене.

— Както виждате, той не представлява заплаха за мен. Аз съм напълно нечувствителна към романтичните меланхолици, които постоянно цитират Байрон. Освен това не ми харесва, че прекарват твърде дълго време пред огледалото, за да заучават позите и да разресват къдричките на челото си.

Мъжът я гледаше с все по-голямо внимание.

— Трябва да призная, че събудихте любопитството ми. Какъв ли трябва да е джентълменът, който може да стане опасен за вас? Какви тъмни сили трябва да притежава един мъж, за да прелъсти такава специална млада дама като вас? Щом красивото лице и красивите слова не предизвикват желание да припаднете, какво тогава?

Каролайн вдигна глава към него и в съзнанието й изникнаха цяла поредица невъзможни картини. Какво, ако това не беше сезонът на Вивиан, а нейният? Какво, ако беше мечтаещо младо момиче на деветнадесет години вместо разумна застаряваща девица на двайсет и четири? Какво, ако не беше твърде късно да вярва, че някой мъж като този ще се опита да я изведе в обляната от луната градина, за да остане насаме с нея — може би дори да си открадне целувка? Обзета от див копнеж, Каролайн с мъка откъсна поглед от прекрасната уста на непознатия мъж. Тя беше възрастна жена. Не можеше да си позволи да се храни с глупавите фантазии на младите момичета.

Тя наклони глава и се усмихна. Очевидно най-умното беше да приеме думите му като шега — той надали говореше сериозно.

— Би трябвало да се засрамите, сър. Ако ви издам какво желая, ще се изложа безпомощно на милостта ви, не е ли така?

— Може би вие сте тази, на чиято милост съм изложен — прошепна той и се наведе към нея. Гласът му беше дълбок и опияняващ като забранена глътка шотландско уиски.

Каролайн рязко вдигна глава и погледна право в очите му. Не знаеше какво е очаквала да види там — само не копнеж и желание. Мина цяла вечност, преди двамата да забележат, че рецитацията е свършила и присъстващите в салона ръкопляскат въодушевено.

Мъжът до нея се отблъсна от стената и се изправи в целия си ръст.

— А сега ви моля да ме извините, мис… Боя се, че дългът е корав и безмилостен господар.

Той й обърна гръб, но тя извика подире му:

— Забравихте си кърпичката, сър!

Без да съзнава какво прави, Каролайн размаха парчето лен като бял флаг. Той се обърна и устните му се изкривиха в многозначителна усмивка.

— Задръжте я, моля. Може би, преди вечерта да свърши, ще намерите и друг повод да се посмеете за сметка на домакина.

Докато той си пробиваше път между гостите, тя го следеше с поглед, а пръстите й несъзнателно приглаждаха кърпичката. Трябваше да се пребори с глупавия напор да я вдигне до бузата си, за да открие дали и тя излъчва миризмата на сандалово дърво и лавър, която бе усетила да струи от него.

Върхът на показалеца й се плъзна по инициалите, избродирани в ъгълчето на кърпичката, и точно в този момент неговият дълбок, властен глас стигна до нея въпреки шума в салона.

— Браво, браво, Джулиън! Великолепно изпълнение. Можем ли да се надяваме на бис след вечеря?

Стройният, елегантен сатир, който все още стоеше с небрежна грация пред камината, се засмя доволно.

— Само ако скъпият ми брат и домакин го поиска.

Пръстите на Каролайн се вцепениха.

Тя вдигна бавно кърпичката, за да види инициалите. В този момент мъжът, който бе разговарял с нея, потупа изпълнителя по рамото, а сияещата Вивиан пристъпи към него и се опря на ръката му, сякаш мястото й беше точно там. Каролайн вече знаеше какво е избродирано на тънкия лен. Красиво извито Е и до него К с много заврънкулки.

— Каролайн! — извика Вивиан. На лицето й сияеше щастлива усмивка. Стройните й пръсти стиснаха лакътя на мъжа, изправен до нея. — Защо се криеш там, в ъгъла? Ела тук и ми позволи да те представя на нашия домакин.

Каролайн усети как цялата кръв се отдръпна от лицето й. Вдигна глава и видя същото стъписване в очите на Ейдриън Кейн, виконт Тревелиън.

3

— Желаете ли малко вино, мис Кабът?

Макар че въпросът беше напълно невинен, веселите искри в очите на домакина говореха съвсем друго. Начинът, по който разклати рубиненочервената течност в чашата си, преди да я вдигне към устните, беше многозначителен.

Чашата червено вино би подхождала повече на бледи, аристократични пръсти. Странно, но Ейдриън Кейн имаше ръцете на мъж, който се занимава с физически труд — силни, широки, корави. Зъбите му бяха прави и бели, без нито една черна точка, да не говорим за издължени кучешки зъби. Тъй като седеше отдясно на домакина на дългата, покрита със скъпа дамаска маса, Каролайн имаше предостатъчно възможности да го гледа от непосредствена близост, особено когато я даряваше с някоя от загадъчните си усмивки.

Трудно и беше да си представи, че някой би бил толкова глупав да повярва, че този мъж се отдава с готовност на мрака и смъртта. Надали имаше друг човек в тази зала, който да изглежда така жизнен и силен. В противовес на слуха, че избягва дневната светлина, тя беше готова да се закълне, че златните кичури в косата му са избелени от слънцето. Даже остана с абсурдното впечатление, че ако се наведе към него, ще чуе как сърцето помпа кръв в тялото му.

Преди Каролайн да е успяла да отклони предложението, Порция, която седеше точно насреща й, отляво на домакина, вдигна чашата си и заяви:

— Но разбира се, милорд, благодаря ви. С удоволствие ще изпия чаша вино.

Каролайн изгледа сърдито малката си сестричка. Явно беше забравила напълно страха си, че Кейн може да се наведе и да захапе крехката й шийка. В момента беше твърде заета да протяга същата тази шийка и да поглъща с очи брата на Ейдриън Кейн, който седеше до Вивиан. Все едно как бе възприела театралното му поведение и преувеличеното позиране по време на рецитацията, Каролайн трябваше да признае, че Джулиън Кейн е съвършено красив младеж. Жалко, че нямаше кой да изсече профила му на някоя римска монета.

Домакинът махна на лакея да донесе бутилка вино от скъпата масичка за сервиране от орехово дърво, ала с едва забележимо поклащане на главата го предупреди да не сипва на младото момиче повече от една глътка.

Леля Мариета беше безмилостно заточена в другия край на масата и тъкмо обясняваше многословно на един посърнал баронет как спечелила последната си победа на карти. Тъй като не беше редно да си пререже вените с ножа, за да й избяга, нещастният мъж прибягна до обичайното средство — бавно, но сигурно да се напие до безсъзнание. Докато поднесат десерта, ще падне под масата, помисли си Каролайн и се усмихна злобничко. Леля Мариета сигурно няма да го забележи. А дори и да го забележи, просто ще се обърне към тъпо усмихващата се маркиза от другата й страна, без дори да си поеме въздух.

Каролайн се запита дали леля им нарочно беше сложена чак в другия край на дългата маса. Може би Кейн не проявяваше търпимост към непрестанните й дрънканици — също като нея. Ала след глупостите, които му беше наговорила в салона, сигурно я смяташе за двойно по-глупава и ограничена от леля Мариета.

Всеки път, когато се сещаше за неволно изпуснатите думи, тя беше готова да се наведе и да удря чело в масата, докато потече кръв. Не знаеше от какво да се чувства по-неловко: дали че е обидила брат му, или че е споменала безвкусните слухове за нощните му „занимания“. Но най-лошото беше друго: би могла да си прости и двете прояви на недискретност, ако не се беше впуснала в безсрамен флирт с обожателя на сестра си.

— Мис?

Благодарна за промяната, Каролайн обърна глава. До нея стоеше лакей и й предлагаше от сребърна табла парче полуопечен ростбиф, плуващо в червен сос. И без това раздразненият й стомах се преобърна, тя преглътна мъчително и промърмори:

— Не, благодаря.

— О, аз обаче ще си взема. — Без да чака лакеят да се приближи, Джулиън посегна през масата и набоде на вилицата си най-голямото парче. Отхапа една хапка и задъвка с наслада. Изведнъж обаче спря, подуши месото и отвратено изкриви аристократичния си нос.

— Ейдриън, предупреди, ако обичаш, уважаемия Гастон, че не бива да слага толкова чесън в печеното. Днес наистина е прекалил.

Каролайн беше единствената, която забеляза как Порция натопи ъгълчето на салфетката си в кристалната купичка за вода и започна усилено да трие шията си.

Или поне вярваше, че е единствената, докато не погледна към домакина си и не установи, че той я наблюдава с неприкрито веселие — не Порция, а нея.

— Трябва да извините готвача ми — проговори отмерено той. — Французин е, а както може би знаете, французите много обичат чесън.

Каролайн реши да го накаже за нахалството.

— Какво ще кажете за себе си, милорд? И вие ли обичате чесън?

— О, да. Намирам, че създава приятна изненада, дори при най-простите ястия.

Каролайн го изгледа високомерно.

— О! За разлика от вас обаче други хора не обичат особено изненадите. Някои дори гледат на тях като на досада и мъчение… или поне на неща, които трябва да се избягват.

Кейн се облегна на стола си и замисленият блясък в очите му стана по-силен.

— Според мен това зависи от вида на изненадата. Вие какво ще кажете?

— Да, мисля, че сте прав — отговори тя и срещна открито погледа му. — И от това, дали изненадата почива върху просто недоразумение или върху съзнателна измама.

Мъжът отпи още глътка червено вино.

— Трябва да призная, мис Кабът, че вие сте за мен нещо като изненада. Откакто Вивиан ми довери, че сте отгледали нея и Порция практически сама, аз очаквах човек, който изглежда много по…

— Възрастен? — предложи коварно тя.

— Опитен — поправи я тактично той.

— Тогава съжалявам, че ви разочаровах, милорд. Ако знаех, че се надявате да видите в дома си крехка стара дама, нямаше да си направя труда да извадя старите си дървени зъби.

— Каролайн беше едва на шестнадесет, когато мама и татко загинаха — обясни Вивиан и погледна с обич сестра си. — Оттогава тя ни е и майка, и баща. Ако не беше тя, братовчедът Сесил щеше да ни бутне в някое сиропиталище.