Тя вдигна завивката до брадичката си и се опита да приглади разрошената си коса назад, за да не й влиза в очите. Ейдриън отиде до вратата и я отвори широко. Не видя нито Порция, нито Уилбъри, а констабъл Ларкин. Това го накара да зарови ръка в косата си и да въздъхне.

— Ако си дошъл да ме предизвикаш на дуел заради мис Кабът, Алистър, позволи ми да те уверя, че това не е необходимо. Имам намерение да се оженя за нея веднага щом получа специално разрешение от архиепископа. Няма да ми е особено приятно, ако наследникът ми се роди седем или осем месеца след сватбата, нали разбираш?

Каролайн сложи ръка върху корема си и се запита дали пък детето на Ейдриън вече не расте в нея. Твърде възможно, каза си тя и се усмихна зарадвано.

Ала когато Ейдриън отстъпи настрана и тя видя лицето на Ларкин, радостта изчезна в един миг. Обзе я недобро предчувствие.

— Не идвам заради Каролайн, а заради Порция — обясни Ларкин. Лицето му изглеждаше бледо и сбръчкано. — Изчезнала е. Вивиан смята, че е избягала.

21

Спалнята на Порция беше пуста, но прозорецът, който беше най-близо до леглото, зееше широко отворен и пропускаше свободно мекия пролетен бриз и песента на чучулигите. Каролайн без усилие си представи как снощи през прозореца са прониквали тоновете на валса, колко неустоимо е звучала веселата мелодия…

Докато Ларкин остана на вратата и се опита да утеши разстроената Вивиан, Ейдриън и Каролайн проследиха вързания за крака на леглото навит чаршаф до прозореца. Импровизираната стълба минаваше през перваза и изчезваше надолу. Каролайн приглади назад един кичур, изплъзнал се от набързо навития кок, и се издаде навън. Стаята на Порция беше на първия етаж. Краят на навързаните чаршафи висеше точно над яркозелена градинка, блеснала под слънчевата светлина. Миналата нощ обаче там са дебнели сенки, очаквали са онзи, който е бил достатъчно смел да се спусне по чаршафите.

— Не намерих следи от борба или престъпление — съобщи глухо Ларкин. — Обаче на рамката на прозореца открих това. — Той протегна към Каролайн нещо, което много приличаше на сламка от метла.

— Това е единият мустак на котешката маска, която й даде Джулиън — обясни Каролайн и страхът й нарасна. — Порция беше много възбудена. Искаше непременно да я носи… за него.

— За всичко съм виновна аз — заяви Вивиан, без да пуска ръката на Ларкин. — Ако се бях върнала в стаята си преди разсъмване, щях веднага да забележа, че нещо не е наред.

Докато Каролайн гледаше изумено сестра си, Ейдриън се обърна към стария си приятел:

— Трябва ли сега аз да те извикам на дуел, констабъл?

Ларкин изпъна жилетката си, лицето му пламна и изведнъж стана много очарователен. Каролайн забеляза едва сега, че сестра й беше по халат, но пък връзката на Ларкин беше вързана на безупречен френски възел, който би накарал Брумел да позеленее от завист.

— Не мисля, че е нужно. Мога да ви уверя, че намеренията ми са напълно честни и почтени. Ако зависеше от мен, вече щяхме да сме на път към Гретна Грийн. Ала Вивиан категорично отказа да избяга с мен. Настоява, че първо трябва да се омъжи най-голямата сестра.

Ейдриън проследи нежното движение, с което Ларкин привлече Вивиан към себе си, и му каза тихо:

— Трябва бързо да свикнеш с това, стари приятелю.

— С какво? — попита неразбиращо Ларкин.

— Че нещата вече няма да стават, както ти ги искаш.

— Не разбирам — заговори Вивиан, когато Ейдриън се издаде навън, за да огледа земята под прозореца. — Ако Порция се е измъкнала навън, за да вземе участие в бала въпреки изричното желание на Каролайн, защо още не се е върнала? Алистър разпита слугите, разбира се, съвсем дискретно. Всички казват, че не са я виждали от вчера следобед.

Каролайн поклати глава. Споменът за последната среща с Порция беше мъчителен.

— Тя се ядоса ужасно, когато й забраних да слезе на бала. Може би се е скрила някъде, за да ме накаже. Иска да ни накара да я търсим.

Още докато изричаше тези думи, Каролайн осъзна, че звучат невероятно. Порция никога не се цупеше дълго. Бързо се разгневяваше и също така бързо се успокояваше. Стотици пъти се беше карала със сестра си, но винаги искаше прошка за изблика на гняв или злобните думи, като я прегръщаше и целуваше. Беше готова на всичко, за да преживее отново този миг. Но къде беше сестра й?

Спомни си също как нарочно се смееше и шегуваше с фантазиите и страховете на Порция и я заболя още по-силно. Как се бе провалила в опитите си да я закриля, като я уверяваше, че не я заплашват истински опасности. Заради нея Порция беше единствената между тях, която не знаеше, че в нощта наоколо наистина бродят кръвожадни вампири.

Подръпна Ейдриън за ръкава, защото вече не беше в състояние да пренебрегва напиращия в гърдите й страх.

— Мислиш ли, че може да е Дювалие?

Той се дръпна от прозореца и бавно се обърна към нея. Погледна я и гневно стисна устни. Тя бе прекарала нощта в обятията му, в леглото му, и вече знаеше почти всичко за безграничната му страст. В противен случай изобщо нямаше да забележи, че очите му я гледат без всякакво чувство.

Каролайн отстъпи крачка назад и вдигна ръка към устата си. Твърде късно си бе спомнила, че Дювалие не беше единственото чудовище наблизо.



Каролайн следваше Ейдриън през кухненското крило към мазето. Трябваше при всяка негова крачка да прави по две, за да не изостава. Когато той зави по тесния, влажен коридор към килера с подправките, тя трябваше да събере в едната си ръка полите на розовата рокля, за да не се спъва постоянно. Вече мразеше дрехата с цялото си сърце, но не бе намерила време да се върне в стаята си и да се преоблече. Не и докато обикаляше замъка след Ейдриън.

Когато точно пред краката на виконта изскочи огромен плъх и се стрелна настрана с уплашено цвърчене, Каролайн нямаше време дори да изпищи. Преди да е успяла да си поеме дъх, вече стояха пред вратата на килера.

Каролайн си припомни железния пръстен с ключове, който Уилбъри носеше на колана си, и попита:

— Не ти ли трябва…

Ейдриън вдигна крак и изрита с все сила старата врата.

— …ключ? — все пак завърши въпроса си тя и издуха надигналия се облак прах.

Той извади една от големите лоени свещи от желязната поставка на отсрещната стена. Преди Каролайн да е успяла да го настигне, сигурната му ръка беше намерила тумбестата стъклена бутилка на задната редица.

— Какво е това? — попита тя. — Светена вода?

Без да й отговори, той завъртя бутилката. Цялата стена с етажерката се премести навътре и разкри коридор, още по-влажен и по-тъмен от този, по който бяха дошли.

— Знаех си! — извика тържествуващо Каролайн. — Обзалагам се, че и Уилбъри знае.

Ейдриън се мушна под ниската рамка на вратата.

— Вероятно някой от предците му е помагал в строежа на скривалището. Неговото семейство служи на моето от няколко века. Тъкмо поради тази причина той е единственият, на когото поверих тайната на Джулиън. — Той погледна през рамо и в очите му блесна топлина. — Докато не се появи ти.

Когато изчезна в сянката, Каролайн се втурна да го догони. Тесни каменни стъпала се виеха надолу в мрака. Докато двамата слизаха под трепкащата светлина на свещта, Каролайн се приближи плътно до Ейдриън и се залови за ризата му. Той се пресегна назад и хвана ръката й. Дълго слизаха към царството на вечната нощ. Царство на сенките, завинаги лишено от слънчева светлина. Каролайн чуваше отнякъде да капе вода, както и тихо цвърчене… дано само не бяха други плъхове.

Когато стъпалата свършиха, Ейдриън поднесе свещта към окачената на стената факла. Катранът засъска и щом се запали, трепкащите пламъци превърнаха сенките в безформени чудовища.

— Добре дошла в подземието на замъка — рече тихо той и извади факлата от железния пръстен.

Каролайн пусна ръката му и влезе в помещението пред тях. За момент страхът й отстъпи място на дълбоко учудване. Макар да не видя нито една окована девица, каменното помещение изглеждаше точно както си го беше представяла. Ръждиви вериги и белезници се люлееха на куките, забити на определено разстояние в стената.

Каролайн улови един чифт белезници и ги разгледа с едва прикрито възхищение.

— Някой ден може да ги изпробваме, ако желаеш — отбеляза Ейдриън.

Тя отговори на нежната му усмивка.

— Само ако ти се съгласиш да си ги сложиш.

Мъжът вдигна едната си вежда и дрезгавият му глас предизвика тръпки на възбуда в тялото й.

— За теб, любов моя, съм готов да направя и много други неща.

Веригата се изплъзна от ръката й и се удари в камъните с лек звън. Докато разглеждаше мрачната стая, Каролайн внезапно избухна в тих смях.

— Какво има? — попита загрижено Ейдриън.

— Представих си как щеше да реагира Порция, ако беше на моето място. Сигурно много щеше да й хареса. Един човек изчезва при тайнствени обстоятелства. Тайни коридори. Истинско подземие. Почти като в глупавата история на доктор Полидори.

В очите и запариха сълзи.

Ейдриън отиде при нея и силно я притисна до себе си.

— Аз ще я намеря — обеща той и я целуна по челото. — Кълна се в живота си.

Каролайн изтри сълзите си и го дари с трепереща усмивка.

— Ще направим всичко тази история да свърши добре, нали?

Ейдриън кимна и тя се направи, че не е забелязала леката сянка на съмнение в очите му. Той се обърна и вдигна факлата. Едва тогава Каролайн забеляза дървената врата в ъгъла, която вместо прозорче имаше дървена решетка.

Очакваше, че Ейдриън ще разбие и тази врата, но той просто я отвори. Каролайн извика тихо от учудване.

Вместо в пълен с плъхове килер двамата влязоха в просторна стая, която можеше да се намира навсякъде в замъка.

Кашмиреното одеяло, оставено на креслото, стените, покрити с китайски копринени килими, и недовършената игра на мраморния шах върху салонната масичка свидетелстваха, че помещението е обитавано от човек, обичащ комфорта. Ако не беше едно нещо, Каролайн щеше да си представи, че се намира в покоите на някой индийски раджа.