Слугите не бяха успели да намерят Джулиън, защото той се бе качил на покрива и седеше между два зъбера на бруствера, който опасваше целия замък. Знаеше, че има само един човек, който ще го потърси там, затова си спести усилията да се обърне, когато чу стъпки.

Ейдриън и Джулиън бяха прекарали на това място голяма част от детството си. Играеха на пирати, викинги и кръстоносци. Поляните и хълмовете около замъка бяха техните бойни полета и морета. Във фантазиите им селската каруца, която трополеше по неравния път долу, се превръщаше в екзотичен сарацински керван, защитаван от тъмнооки воини с криви ятагани. Измъчените кранти ставаха горди арабски коне, а селските кучета — глутници диви вълци, които щурмуваха замъка. Някога побеждаваха невидимите врагове само с пронизителни бойни викове и няколко удара на дървените мечове. Джулиън вдигна бутилката с шампанско към устните си и си пожела да се върне във времето, когато животът беше толкова прост.

Тази нощ неравният път беше препълнен с карети и блещукащи светлини. Гостите си заминаваха един след друг, а с тях изчезваха и надеждите му.

— Съжалявам — заяви Ейдриън и спря плътно зад него, загледан в отдалечаващите се карети. — Исках да ги помоля да останат, но не можах да го направя. Дори за теб.

— Ако имах поне половин душа, нямаше да те помоля за това — отговори Джулиън и вдигна рамене.

— Отказвам да повярвам, че опитът да го примамим в капана с помощта на въображаемата Елоиза е бил последният ни шанс.

Джулиън изпухтя пренебрежително.

— Това беше единствената ни надежда.

— Кълна ти се, че ще намерим друг начин. Аз ще намеря друг начин. Трябва ми само малко време.

Джулиън се обърна и го дари с крива усмивка.

— Време е единственото, което имам в излишък. Ще ти дам цяла вечност… ако това е, което ти трябва.

Още докато изричаше думите, Джулиън осъзна, че блъфира. Времето му бързо отминаваше. Човешкото у него изтичаше като зрънца пясък от счупен пясъчен часовник.

Ейдриън го потупа по рамото и се обърна да си върви.

— Ейдриън?

Големият брат се обърна и за момент заприлича на момчето, което беше някога.

— Ако можех да ви дам благословията си, щях да го направя.

Ейдриън кимна и изчезна в сянката.

Джулиън обърна лице към вятъра и поздрави хапещата му хладина. Нощта можеше да бъде негово царство, негова империя. Вместо това седеше тук, заклещен между два свята, и разполагаше само с една бутилка шампанско, за да утоли глада, който бушуваше на мястото, където някога се намираше душата му.

Тъкмо вдигна бутилката към устните си, когато от нищото се появи тънка желязна верига и се уви брутално около шията му. Бутилката се изплъзна от пръстите му и се счупи. Джулиън задърпа отчаяно железните брънки, за да се спаси от задушаващата им мощ, ала свръхестествените му сили го изоставиха, опадаха от него като увехнали листа на умираща роза.

Очите му изпъкнаха, той се погледна и откри сребърното разпятие в края на веригата, преди то да си пробие път през ризата и да опари гърдите му. Миризма на изгоряла плът го удари в носа.

Още докато се опитваше да изтръгне от гърлото си вик на гняв и болка, до слуха му достигна дрезгав шепот:

— Не биваше да лъжеш братчето си, мон ами. Твоето време току-що изтече.

Когато Дювалие безмилостно го свали на колене, в главата на Джулиън заседна една мисъл: колко позорно би било, ако Ейдриън никога не узнае, че планът им все пак е успял.

20

— Разбирам, че сестра ми е мислила само за моето добро, и съм ви дълбоко благодарна за готовността да изпълните изискванията на приличието — говореше Каролайн с хладен, отмерен тон. — Ала след като ви приведох своите аргументи, мисля, че стана ясно защо нямам друг избор, освен да отклоня предложението ви.

Тя завърши малкото си слово с високо вдигната глава и чинно скръстени ръце — въплъщение на здравия разум.

Поне така се надяваше. Тъй като нямаше пред кого да изпълни добре заучената реч, а само замъгленото си отражение в големия прозорец на стаята в кулата, за да прецени как изглежда, й беше трудно да определи какво е въздействието й. Макар че с прибирането си от библиотеката бе запалила всички свещи в помещението, мастиленочерната нощ от другата страна на стъклото буквално всмукваше ясните линии на образа й и тя изглеждаше неясна и зловеща като призрак.

Силен порив на вятъра раздруса вратата и Каролайн се стресна. През последните часове вятърът се бе засилил и пред ярко светещата пълна луна вече имаше плътна стена от облаци. Трепкащата светлина на свещите не й позволяваше да идентифицира сенките, които се стрелкаха по балкона й.

Някъде в замъка часовникът удари полунощ. Всеки от глухите тонове разкъсваше опънатите й нерви. Единственото й желание беше да свали проклетата рокля на Елоиза, да се пъхне в леглото и да се завие презглава. Вместо това си заповяда да се приближи до призрачното отражение в стъклото и да провери дали наистина е спуснала резето.

Минутите минаваха, съмненията й се увеличаваха. Може би Ейдриън изобщо няма да дойде. Може би я обвинява за провалянето на плана си. Сега сигурно никога няма да му се удаде да примами Дювалие в капан и да го унищожи. Вероятно е толкова отвратен от перспективата да се ожени за нея насила, че съжалява за всеки миг, който са прекарали заедно — за целувките, за ласките…

Каролайн направи няколко крачки към леглото, после се върна обратно. Той не можеше да я обвини, че го принуждава да се ожени за нея. Той беше този, който я компрометира пред очите на всички свои гости. Той е мъжът, който ми отне любовта на сестрите ми и я използва като оръжие, каза си сърдито тя и се ядоса на тази несправедливост.

Нямаше никакво намерение да прекара остатъка от живота си в очакване да чуе стъпките на съпруга си по стъпалата към стаята й. Щом той не иска да дойде при мен, аз ще отида при него, каза си гневно тя.

Тъкмо се обърна към вратата, когато френският прозорец се отвори. Каролайн резличи неясен мъжки силует в мрака, в следващия миг в кулата нахлу вятър и угаси всички свещи.

Тя затаи дъх и зачака облаците да се разнесат, тънък лунен лъч да посребри косата му и да огрее острите черти на лицето.

Тогава видя лицето на воина от портрета. Тази нощ беше дошъл за нея. Каролайн неволно направи крачка назад. Куражът я напусна. Ейдриън все още носеше черен панталон и риза и те пасваха съвършено на мрачното му изражение. Колкото по-дистанциран и недостъпен изглеждаше, толкова по-силно биеше издайническото й сърце за него.

— Учудвам се, че не си спуснала резето — отбеляза тихо той.

— Нима то би могло да те спре?

— Не — призна той и направи крачка към нея.

— Тогава явно имаш повече прилика с предните си, отколкото съзнаваш.

— Опитах се да те предупредя, че всички са били негодници и бандити, така ли беше или не? Сигурен съм, че поне половината от тях са откраднали дамите на сърцето си.

Каролайн толкова се ядоса на арогантността му, че забрави добре заучената реч.

— Докато ти и сестра ми самодоволно решавахте бъдещето ми, нито един от вас не помисли, че би трябвало поне да ме попитате.

— В тази ситуация просто нямаш друг избор. Доброто ти име е унищожено. Никой почтен мъж няма да поиска ръката ти.

Значи той се смяташе за непочтен? Това не би трябвало да я учудва.

— Ето как виждам аз нещата — продължи Кейн. — Имаш само две възможности. Първата е да станеш моя съпруга. — Дрезгавият глас предизвика тръпки по тялото й. — А втората е да ми бъдеш метреса… разбира се, с всички задължения, които се пораждат от тази позиция.

Каролайн си заповяда да не се изчерви и вирна брадичка.

— Съпругата има същите задължения, права ли съм? Само че не получава срещу тях цветя и скъпоценности. Или поне не редовно.

Очите му се присвиха.

— Това ли е, което искаш? Рози и диаманти?

Каролайн захапа здраво долната си устна, за да не изкрещи какво искаше от него. Искаше отново да я докосва чака унищожително нежно. Искаше дълги, разтапящи целувки под лунната светлина. Искаше той да зарови пръсти в косата й и да я нарече „любима“.

— Не искам нищо от теб — излъга тя. — Сестра ми се изрази съвсем ясно: ти се жениш за мен само от чувство за дълг. Само че тук не е Воксхол и аз няма да допусна отново да изиграеш ролята на мой спасител. Не е нужно да ме спасяваш, защото нямам намерение да съм една от многото похитени девици, на които си помогнал. Не искам съжалението ти. Може да си унищожил доброто ми име, но все още имам гордост.

— Сестра ти е абсолютно права — кимна спокойно той. — Да се оженя за теб е последното, което искам.

Каролайн простена задавено. Колкото и лоши неща да мислеше за него, в каквото и да го подозираше, никога не беше вярвала, че може да бъде умишлено жесток.

— Не искам да се оженя за теб. Не искам да те желая — продължи той все по-гневно и направи крачка към нея, после още една. — И със сигурност не искам да те обичам. Но, небето да ми е на помощ, просто не мога да престана! — Преодоля оставащото между тях разстояние с една единствена крачка и я сграбчи за раменете. Пламтящият му поглед се плъзна по лицето й, сякаш искаше да запечата в паметта си всяка подробност. — Не искам да се оженя за теб, защото те обичам твърде силно, за да те помоля да прекараш остатъка от живота си в мрак, макар и с мен.

Сърцето й се препълни с ново, великолепно чувство. Каролайн вдигна ръка и помилва бузата му.

— Предпочитам да прекарам живота си в мрак с теб, отколкото да ходя сама под слънцето. — Забравила гордостта си, тя попита през сълзи: — Ще се ожениш ли за мен?

Ейдриън сведе глава и целувката му й даде единствения отговор, който желаеше. Устата му помилва устните й, притисна ги, сякаш искаше да я убеди, езикът му нахлу навътре. Без да прекъсва целувката, той я притисна до себе си и я вдигна, сякаш беше лека като перце.