— Вивиан! Вивиан, любов моя, събуди се! Трябва да се събудиш. Достатъчно дълго си спала.

Момичето се размърда, от устните му се изтръгна протестиращ стон. Клепачите запърхаха. Всичко стана много бързо и Ларкин нямаше време да си наложи равнодушно изражение. Затова примирено зачака ужасения вик, който без съмнение щеше да последва, когато Вивиан се събуди и го види до себе си в леглото. В погледа, устремен към нея, беше вложено цялото му сърце.

Мина цяла минута, преди да разбере, че тя продължава да сънува, защото, вместо да изпищи, Вивиан вдигна ръка да помилва бузата му и устните й оформиха красива, нежна усмивка.

— Порция винаги е казвала, че един ден моят принц ще дойде при мен — пошепна тя и отново потъна в сън.



Каролайн затвори очи. Стана й горещо, задъха се, зави й се свят. Но не от вихрените завъртания на танца, а от многото кръв, която се оттече от главата й и нахлу в други, лекомислени, неподдаващи се на контрол части на тялото. Почти си пожела да загуби свяст в прегръдката на Ейдриън — тогава той ще я изнесе от залата и ще направи с нея всички онези нежни, неприлични неща, за които тайно копнееше, но които никога не би посмяла да поиска.

Нито един от момичешките й сънища не я беше подготвил за този момент. Вече не беше разумната сестра, която се задоволяваше да стои отстрани и да наблюдава с копнеж как сестрите й се запознават с живота. Тази вечер тя, а не друга, привличаше всички погледи в залата и се носеше като вихър в прегръдката на един прекрасен мъж.

Ръката му се плъзна по гърба й, притисна я по-силно към тялото му, толкова силно, че гърдите й пожелаха да се изтръгнат от тесния корсет — всеки път, когато се докосваха да колосаните ревери на фрака му.

— Ако непременно държиш Дювалие да види нещо, трябва да се държим както във Воксхол, нали така? — промърмори Ейдриън и гласът му подрезгавя от страст. Палецът му започна да описва кръгчета по дланта й, а устните му се приближиха до ушната й мида и предизвикаха сладостни тръпки по цялото и тяло. — Не съм забравил колко убедителна артистка можеш да бъдеш. Все още си спомням какви звуци издаваше, докато те целувах. Помня въздишките ти, вкуса на устните ти, помня как се вкопчи в мен, сякаш никога вече няма да ме пуснеш.

Другите танцуващи ги заобикаляха отдалече. Някои дори бяха спрели да танцуват и протягаха шии, за да видят всяка подробност от безсрамния спектакъл, който им предлагаха Каролайн и Ейдриън. Гостите бяха дошли в Тревелиън Касъл с очакването да им предложат нещо интересно и възбуждащо, но не бяха се надявали чак на такава сцена.

— Гостите ти… — успя да прошепне Каролайн. — …наблюдават ни.

— Нали това искаше да постигнеш? Появи се на бала с роклята на Елоиза, защото искаш Дювалие да те забележи, да го примамиш в капан с хубостта си. Да събудиш нечистите му помисли и да го накараш да те пожелае. Да го подлудиш от желание.

Когато кадифените му устни се плъзнаха по шията й, тя разбра, че вече нямаше предвид Дювалие. Истината беше друга: никой вампир, колкото и коварен да е, не би бил в състояние да стане опасен за нея колкото този мъж. Дювалие можеше само да спре сърцето й, докато Ейдриън притежаваше силата да го разчупи на хиляди парченца и да я обрече да прекара остатъка от живота си с тези късчета в гърдите си.

Тя се вкопчи в раменете му, за да не загуби равновесие и да падне на гърдите му, и каза:

— Тази нощ дойдох да помогна на Джулиън. И на теб.

Ейдриън вдигна глава. В очите му светеха жажда и гняв.

— И как точно смяташ да го направиш? Като му позволиш да те убие? Малка глупачка! Носиш роклята на Елоиза. Трябва ли и ти да имаш същата съдба като нея?

— Разбира се, че не! Знам, че ти ще ме пазиш. Ще ме защитаваш с всички сили. Не помниш ли, че се закле да опазиш Вивиан? Така ли беше или не? Защо обеща да опазиш сестра ми, а сега заявяваш, че не гарантираш за моята сигурност?

Музиката се извиси в кресчендо. Макар че продължаваше да я притиска до мускулестото си тяло, Ейдриън вече не се преструваше, че танцуват.

— Защото с нея не си губя ума всеки път, когато влиза в стаята. Не се мятам по цяла нощ в леглото си и не сънувам, че я любя. Тя не ме докарва до лудост с безброй въпроси и не си пъха носа в неща, които не я засягат. Нито пък ме измъчва с все нови и нови безумни идеи. — Гласът му се повиши. — Знаех, че ще опазя сестра ти, защото не я обичам!

Думите му се удариха в тавана и ехото твърде късно ги предупреди, че музиката е престанала и валсът е свършил. Каролайн погледна смутено към другите танцуващи, очаквайки да види десетки двойки очи, устремени към тях. Странно, но вниманието на гостите беше привлечено от нещо друго.

В залата се понесе шокиран шепот, който ставаше все по-гръмък. Каролайн последва посоката на погледите и когато стигна до вратата, сърцето й падна в петите. На прага бе застанал едър мъж и държеше в прегръдката си стройна женска фигура. Присвитите му очи й обещаваха справедливо наказание и разплата.

Тя зърна бегло обърканото, леко засегнато лице на Вивиан, преди констабъл Ларкин да скрие лицето й в рамото си, за да й спести гледката на безвкусния спектакъл, който разиграваше сестра й.

19

Мълчанието в библиотеката на замъка беше по-страшно от всички шумове, които беше чувала някога. Каролайн крачеше напред-назад пред вратата и мачкаше кърпичката си с изтръпнали пръсти. Когато Ейдриън отведе бледата Вивиан в помещението и грижливо затвори вратата, Каролайн очакваше да чуе сърцераздирателно хълцане, писъци и горчиви обвинения. Но макар че вече беше минал почти час от влизането им, от библиотеката не се чуваше нито звук. Може би Вивиан беше решила да понесе предателството мълчаливо — както понасяше всичко в живота си досега.

— Не биваше да я оставяте сама с него. Трябва да има компаньонка — повтаряше с изтънял глас Ларкин и я поглеждаше обвинително. Това й напомняше, че не е изпълнила задълженията си на голяма сестра. Вместо да опази чувствителното сърце на сестра си, тя го бе разбила със собствените си ръце.

Констабълът се бе облегнал на отсрещната стена, в привидно небрежна поза, но очите му святкаха бдително. Когато Ейдриън настоя да му отнеме Вивиан и да я отведе в библиотеката пред смаяните погледи на гостите, двамата едва не се сбиха, но Ларкин бе принуден да отстъпи.

— След всичко, което ви разказах, надали още вярвате, че той ще й стори зло — възрази уморено Каролайн. — Не той й сложи лауданум в чашата, а аз. Решението беше само мое.

Ларкин поклати глава.

— Нали не очаквате от мен да повярвам, че Виктор е убил хладнокръвно Елоиза и е превърнал Джулиън в нещо като чудовище? Че Кейн е ловец на вампири и че двамата с Джулиън вече пета година преследват Виктор до края на света и обратно? По дяволите! Никога не бях чувал толкова абсурдна история.

— И аз си помислих същото, когато Ейдриън ми я разказа, но после Джулиън ми показа… — Каролайн млъкна и отново започна да мачка кърпичката си. Съзнаваше, че не може да очаква помощ от тази посока. Беше изпратила десетина слуги да търсят Джулиън, но след внезапния край на бала той бе изчезнал. Сякаш земята го бе погълнала.

В отчаян опит да убеди Ларкин, че говори истината, както за Ейдриън, така и по отношение на собствената си роля, тя го погледна право в очите.

— Не бяхте ли вие човекът, който ме помоли да не съдя за нещата с обикновената логика?

Мъжът отговори на погледа й с каменно изражение.

— Сигурно за вас е по-просто да вярвате, че принадлежа към типа жени, които дават лауданум на сестра си, за да й откраднат обожателя и да преживеят с него страстно, макар и кратко интермецо?

Ларкин я погледна, без да промени изражението си, но после въздъхна и се предаде.

— Предполагам, че това е още по-абсурдно.

Вратата на библиотеката се отвори без предупреждение. Каролайн се обърна стреснато и проследи как Ейдриън излезе от сянката. В едно ъгълче на сърцето си се беше надявала, че той ще мине през тази врата, ще я грабне в прегръдките си и ще заличи с целувки всичките й грижи и опасения, ужасното й чувство за вина.

Ала като видя лицето му, надеждата й умря с бърза смърт. Страстният любовник от балната зала бе изчезнал, сякаш беше съществувал само във фантазията й и не беше по-действителен от водните човечета и приказните принцове на Порция. На негово място стоеше недостъпен чужденец.

— Разказах й за Дювалие — съобщи той и докосна Каролайн с неразгадаем поглед. — Казах й всичко.

Ларкин се изправи, сякаш искаше да му поиска сметка, но Ейдриън мина безмълвно покрай него и закрачи по коридора. Стъпките му се чуваха още известно време, после заглъхнаха.

Каролайн изобщо не се замисли за обидното му поведение. Не и докато вратата на библиотеката беше така примамливо отворена.

Ларкин я погледна несигурно.

— Ако искате, аз ще…

Преди да е завършил изречението, Каролайн поклати глава. Последното, което заслужаваше, беше подкрепата или съчувствието на констабъла. Неспособна да отлага повече мига, от който й причерняваше, тя влезе в библиотеката и тихо затвори вратата зад себе си.

Вивиан седеше на кожената отоманка пред камината, смарагдовозеленият халат на Каролайн беше разпрострян около нея. Седеше напълно неподвижна, абсолютно тиха, скрила лице в ръцете си.

Каролайн втренчи поглед в неподвижните рамене на сестра си. Искаше й се те да се тресат, искаше Вивиан да ридае силно, да хвърли по нея нещо чупливо, да я укори с остри думи. Да я нарече безсрамна флиртаджийка, която й е откраднала обожателя. Защото това беше истината.

Приближи се, доколкото можеше, и прошепна:

— Вивиан?

Сестра й изобщо не промени позата си. Не свали ръце, не я погледна. Отказа да регистрира присъствието й.

Каролайн протегна ръка към сведената й главица. Копнееше да помилва великолепната руса коса, но бързо оттегли ръката си, защото се боеше, че докосването ще нарани още повече и без това наранената й сестричка.