Тереза Медейрос - След полунощ

— Ами ако това не е покана, а капан? — пошепна Порция в ухото на Каролайн, докато старата карета на леля им Мариета трополеше по пустите лондонски улици.

— Предполагам, че тогава ще се събудим приковани за стената в подземието, изложени на тъмната похот на негодника — пошепна в отговор Каролайн. Изненадана от внезапната горещина, която предизвикаха собствените й думи, тя отвори ветрилото и се опита да разхлади зачервените си бузи.

Порция се нацупи и отново се загледа през прозореца. Малката сестра беше единственият човек, който можеше да побеснее от гняв и да изскочи от стаята, без да промени лицето си. Каролайн знаеше, че Порция все още е сърдита, задето й беше поискала да обещае, че няма да спомене нито дума за слуховете, които се носеха в града за тайнствения виконт Тревелиън. Ако Вивиан не знаеше нищо за тях, Каролайн не виждаше причини подобни глупости да хвърлят сянка върху щастието на сестра й, камо ли пък да застрашат надеждите й за бъдещето.

Леля Мариета хвърли неодобрителен поглед към Каролайн и Порция.

— Не е ли връх на учтивостта от страна на лорд Тревелиън да включи и сестрите ти в поканата си, Вивиан? — Тя извади от деколтето си кърпичка и потупа пълните си бузи, които блестяха въпреки дебелия пласт оризова пудра. С разкошните къдрици и пищните си телеса леля Мариета винаги напомняше на Каролайн за недопечен сладкиш. — Това е още един блестящ пример за великодушието на джентълмена. Ако продължаваш да го очароваш, скъпа моя, се надявам да получим дори покана за бала с маски, който ще се състои в имението му.

Леля Мариета не си направи труда да разясни, че тази покана няма да включва Каролайн и Порция — според нея това беше съвсем естествено. Лекомислената сестра на майка им открай време смяташе Порция за твърде изморителна, а Каролайн за прекалено скучна и начетена, за да бъде приятна компания. След смъртта на родителите им дори не бе предложила да вземе момичетата при себе си, а ако не беше поканата на виконта, изобщо нямаше да й хрумне да сподели със сестрите просторната къща в Шрусбъри, наследена от покойния й съпруг — дори само за една седмица.

Без да се интересува от нищо друго, леля Мариета продължи да изброява безбройните добродетели на виконта. Междувременно Каролайн се бе наситила на този мъж, още преди да се запознае с него.

За да мисли за нещо друго, тя погледна Вивиан, която седеше насреща й в каретата. По устните на сестра й играеше лека усмивка, докато се вслушваше с дължимото внимание в хвалебствената реч на леля Мариета. Нищо не беше в състояние да угаси блясъка на Вивиан и Каролайн веднага се почувства по-добре. Когато гледаше сестра си, сърцето й винаги се смекчаваше.

С вдигнатата на тила златноруса коса и сметаново-светлата кожа, толкова ценена в доброто общество, Вивиан беше несравнимо красива. Още като дете беше невъзможно да я извадиш от равновесие. Един ден, само петгодишна, Вивиан бе отишла при майка си, която режеше рози в градината на Еджъли, и я бе подръпнала за полата. „Не сега, Виви — рече укорително майката, без да прекъсва работата си. — Не виждаш ли, че съм заета?“ „Добре, мамо. Ще дойда по-късно.“ Стресната от странния тон в гласа на дъщеричката си, майката се обърна и установи, че Вивиан куца. В крачето й беше забита стрела, изстреляна от бракониер. В прегръдката на баща си момиченцето изчака, без да гъкне, докато селският лекар извади стрелата. Само бледото му личице издаваше, че страда. През това време истеричното хълцане на Порция едва не оглуши присъстващите.

Тъй като собственият й темперамент беше по-скоро избухлив, Каролайн винаги беше завиждала на Вивиан за спокойствието. И за блестящите златни къдрици. Ръката й неволно се вдигна и попипа собствената й пшеничноруса коса. В сравнение с косите на Вивиан изглеждаше почти безцветна. Тънките кичури упорито отказваха да се накъдрят и не й оставаше нищо друго, освен да ги четка назад и да ги вдига на кок. За нея нямаше предизвикателни къдрички, които да украсят и смекчат по-скоро ръбестото, с нищо невпечатляващо лице.

— Мисля, че друг път не съм те виждала да носиш косата си така — каза тя на Вивиан. — Изглеждаш много красива.

Вивиан вдигна ръка към водопада от блестящи къдрици.

— Вероятно ще ти прозвучи странно, но именно лорд Тревелиън ми предложи тази фризура. Каза, че ще отива на очите ми и ще подчертае класическата форма на скулите.

Каролайн смръщи чело. Наистина беше странно един джентълмен да прояви такъв интерес към прическата на дамата. Може би обожателят на сестра й беше денди като Бо Брумел, който се интересуваше повече от качеството на дантелата по яките на дамите, отколкото от мъжки занимания като политика или лов?

— Как всъщност се запозна с лорд Тревелиън? — попита тя. — В писмото си ни писа, че си го срещнала на бала на лейди Норбъри, но не влезе в подробности. А именно те са интересни.

Усмивката на Вивиан изрази копнеж.

— Танцът тъкмо беше свършил и гостите се готвеха да отидат на вечеря. — Тя смръщи крехкото си носле и добави: — Мисля, че часовникът току-що бе ударил полунощ.

Порция смушка сестра си в ребрата и Каролайн изохка тихо.

— Погледнах през рамо и открих най-необикновения мъж, когото бях виждала някога. Стоеше небрежно облегнат на рамката на вратата. Преди да осъзная какво става, той бе изместил джентълмена, който трябваше да ме придружи на вечерята, и ме водеше към залата. — Вивиан сведе плахо глава. — Нямаше кой да ни представи официално и ме е страх, че запознанството ни е… нередно.

Леля Мариета се засмя весело и вдигна ръка към устата си.

— Точно така. Нередно. Джентълменът изобщо не беше в състояние да откъсне очи от момичето. Никога не съм виждала мъж да се захласне така! Когато срещна Вивиан за първи път, лорд Тревелиън така побледня, сякаш беше видял призрак. Оттогава двете гълъбчета са неразделни. Разбира се, аз съм постоянно до тях. Вивиан има нужда от компаньонка, както изисква приличието — добави тя с превзет тон.

— Излизали ли сте на разходка през деня? — Порция изправи гръб и се наклони към сестра си. На лицето й играеше изкуствена усмивка. — Излизали ли сте с карета в Хайд Парк? Или може би сте посещавали слоновете в Тауър? Или пък сте пили чай в някоя слънчева градина?

Вивиан гледаше сестра си с нарастващо учудване.

— Не, никога. Затова пък лордът ни придружи в Кралската опера. Бяхме заедно на две музикални вечери, както и на среднощната вечеря на лейди Туикънхем в градската й къща на Парк Лейн. Боя се, че лорд Тревелиън води градски живот. През повечето дни не става от леглото преди залез слънце.

Този път Каролайн беше подготвена. Преди Порция да я смушка в ребрата, тя хвана ръката й и я ощипа.

— Ау!

След неволния вик на Порция леля Мариета вдигна лорнета си и огледа неодобрително младото момиче.

— За бога, дете, овладей се. Защо викаш така? Все едно някой е настъпил куче по опашката.

— Съжалявам — промърмори смутено Порция, изправи рамене и хвърли зъл поглед към Каролайн. — Сигурно някоя от безопасните игли на роклята ми се е отворила.

Каролайн се обърна към прозореца и се загледа към спокойните улици на Мейфеър. Доверчивата й усмивка беше като тази на Вивиан. Каретата зави към Баркли Скуеър и под меката светлина на уличните фенери се появиха редица елегантни градски къщи от червени тухли.

Когато каретата забави ход и най-сетне спря, Каролайн протегна шия, за да види по-добре целта на пътуването им. Четириетажната къща в грегориански стил не се отличаваше почти по нищо от другите, издигнати около площада — никакви пръскащи вода ангелчета по шиферния покрив, никакви фигури в черни наметки по балконите с железни парапети, никакви приглушени викове от килера за въглища.

Вместо да са закрити от тъмни завеси, големите прозорци сияеха в ярката светлина на стотици свещи и посрещаха гостите с добре дошли.

— Пристигнахме! — оповести леля Мариета и взе чантичката и ветрилото си. — Да побързаме, Вивиан. Сигурна съм, че твоят лорд Тревелиън вече те очаква нетърпеливо.

— Той не е моят лорд Тревелиън, лельо — поправи я спокойно Вивиан. — Все още не е направил дори намек за намеренията си.

Нежните бузи на момичето се обагриха в розовина и Каролайн въздъхна. Имаше ли на света мъж, който да не се влюби през глава в сестра й?

Тя протегна ръка и стисна окуражително лакътя на Вивиан.

— Леля Мариета е права, скъпа. Ако си завладяла сърцето на този мъж, значи е само въпрос на време, докато ти предложи името си.

Слязоха една след друга от каретата, подкрепяни от чакащия лакей. Когато дойде редът на Порция, момичето се поколеба. Лакеят се покашля многозначително и протегна ръка по-навътре в каретата.

Каролайн почака малко, после посегна покрай него и издърпа сестра си навън. Когато Порция се спъна и падна в прегръдките й, Каролайн пошепна в ухото й през здраво стиснати зъби:

— Нали чу какво каза Вивиан! Няма нищо страшно да си канена на среднощна вечеря у някой джентълмен.

— Особено ако е…

— Не смей да го кажеш! — изсъска предупредително Каролайн. — Ако чуя думата от устата ти, ще те ухапя.

Леля Мариета и Вивиан вече бяха влезли в къщата. Каролайн стисна лакътя на нацупената си сестричка и се запъти към вратата. Малко преди да стъпят на стълбището, от сянката се отдели тъмна фигурка и се отдалечи с тих плясък на крилете. Порция сви глава между раменете си и нададе оглушителен писък.

— Видя ли, видя ли? — изплака тя и заби нокти в дългите бели ръкавици на Каролайн. — Това беше прилеп!

— Не ставай глупава. Сигурна съм, че беше някаква друга нощна птица. — Докато се опитваше да разсее опасенията на сестра си, тя поглеждаше скришом към покрива и за повече сигурност нахлупи качулката на наметката по-дълбоко над очите си.

Много скоро влязоха в ярко осветената входна зала. Мелодичният звън на чаши, приглушени смехове и благозвучните тонове на соната от Хайдн изпълваха помещението. Паркетът беше излъскан до блясък и Каролайн видя съвсем ясно отражението си върху дървото. Стараейки се да не зяпа като провинциалистка, тя подаде наметката си на едно пълнобузо момиче. След като я пое, прислужницата се обърна с очакване към Порция.