Тереза Медейрос - След полунощ

Подът беше от утъпкана глина. Дебели дъбови греди крепяха ниския таван. Когато се промуши под една от тях, по тила й се полепиха паяжини и тя потрепери. Ако не бяха ръждивите железни поставки за факли, поставени на равни разстояния по нацепените, осеяни с мокри петна стени, щеше да си помисли, че никой не е влизал в коридора от столетия. Късите лоени свещи хвърляха повече сенки, отколкото светлина. Каролайн изобщо не бе забелязала, че коридорът е направил завой, докато не се огледа и не установи, че входът вече не се вижда. Зад нея вече имаше само мрак, а отпред — трепкащи сенки.

Нещо притича по пода, остри малки нокти задраскаха по утъпканата глина. Каролайн изписка задавено, направи скок напред и се удари в една врата. В отчаян опит да избяга от тлъстия нагъл плъх — както си го представяше — тя натисна бравата и установи, че най-сетне бе намерила онова, което търсеше отдавна — заключена врата.

Веднага забрави за плъха и отново натисна бравата с надеждата този път да поддаде. Ами ако случайно беше попаднала на вратата към семейната гробница? Или към добре оборудваната изба, с която се хвалеше Кейн?

Коленичи, за да погледне през ключалката, когато внезапно от мрака зад нея прозвуча глас, сух като въздуха в гробница.

— Мога ли да ви помогна с нещо, мис?

Каролайн скочи и се обърна. Уилбъри стоеше зад нея като току-що излязъл от семейната гробница. Под светлината на свещите лицето му беше бледо и сковано като мъртвешка маска.

В ръката си стискаше връзка железни ключове и всичките бяха ръждиви.

— Добър ден, Уилбъри — поздрави Каролайн и се усмихна любезно, — наистина е много добре, че се появявате точно сега. Тъкмо си мислех колко хубаво би било да се появи някой, който да ми отключи тази врата.

— Наистина ли?

Отговорът му не й остави друг избор, освен да настои.

— Вашият… господарят ви ме изпрати да взема нещо от това помещение за сестра ми.

— О, така ли? И защо не е позвънил за мен?

— Защото знаеше, че смятам да мина оттук, и не искаше да ви безпокои. — Икономът вдигна снежнобелите си вежди. Каролайн се наведе към него и пошепна съзаклятнически: — По-добре помогнете на господаря си да услужи на сестра ми, Уилбъри. Твърде възможно е Вивиан много скоро да стане господарка на този замък.

Мърморейки нещо неразбираемо, което подозрително прозвуча като „дрън-дрън“, Уилбъри затърси между ключовете си. Най-сетне намери правилния и го пъхна в ключалката. Каролайн грабна една свещ от най-близката поставка на стената и дъхът й се ускори.

Уилбъри отвори вратата и старите му кости изскърцаха също като прастарите панти. Каролайн влезе и бавно вдигна свещта. Искаше й се той да си отиде, но нямаше как да го отпрати. Вместо вериги и белезници, в които да висят изгнилите остатъци от невинни девици, скромното помещение беше оборудвано с прости дървени етажерки, по които бяха подредени безброй панички, бутилки и платнени чувалчета. На всяко имаше табелка с надпис: „мускатово орехче“, „джинджифил“, „мащерка“ и т.н. Каролайн въздъхна разочаровано. Почти беше очаквала да прочете „вълча млечка“ или „татул“.

Очевидно беше попаднала в склада за подправки. Тук нямаше нищо уличаващо.

— При нас още важат старите правила — уведоми я гордо Уилбъри. — През средновековието е било обичай господарят да държи под ключ скъпите и редки подправки.

А оттогава бяха минали само триста или четиристотин години. Сигурно тогава е бил дете, помисли си Каролайн и се укори за жестокостта си.

— Ах, ето го! — Внимавайки да крие разочарованието си, тя грабна от етажерката първото шишенце, което й попадна, и го пъхна в джоба на полата си. — Точно това липсва в чая на сестра ми.

Когато мина покрай стария иконом, той проговори с обичайната си сухота:

— Не е зле да добавите малко повече захар, мис.

Каролайн се обърна изненадано и го дари със сияеща усмивка.

— И защо?

Старецът посочи с глава към джоба й.

— За да скриете вкуса на лауданума.

Каролайн седеше с подвити крака на леглото и се взираше в огромното червено кълбо на слънцето, което бавно се скриваше зад хоризонта. Последният ден преди бала отминаваше, а претърсването на Тревелиън Касъл бе прибавило нови въпроси, вместо да даде отговори на предишните. Въпреки рискованото начинание тя не беше по-близо до целта да открие истината за Ейдриън Кейн, отколкото през първата нощ, когато се беше запознала с него.

— Ейдриън — пошепна тя и си представи какво би било да има право да го нарича с малкото му име. — Искаш ли още малко пудинг с кръв, Ейдриън? Какво ще кажеш, ако тази година организираме среднощна вечеря за рождения ти ден, Ейдриън? Как ще се казва първият ни син, Ейдриън?

При мисълта за виконта Каролайн усети пробождане в сърцето. Чувството за самота стана непоносимо. Тя сложи буза на коляното си и проследи как сенките на здрача пълзяха към вратата на балкона. Може би тази нощ ще предизвика съдбата и няма да спусне резето…

Изведнъж я осени идея. Вдигна глава и погледът й се изостри. Спомни си тихи стъпки, сянка върху нощното небе и посребрени от луната изпарения на мъгла. Скочи от леглото и се плъзна към вратата като в транс.

Когато през първата й нощ в замъка се появи на балкона й, Кейн твърдеше, че не можел да заспи. Че е станал е излязъл навън, за да се поразходи и да изпуши една пура. А после изчезна също така внезапно, както се беше появил.

Каролайн отвори широко балконската врата и излезе навън. Хладният нощен въздух се плъзна като милувка по голите й ръце под късите буфан-ръкави на батистената рокля и по тялото й пробягаха тръпки. Беше прекарала цял следобед в безплодно търсене и изобщо не й мина през ума да тръгне по пътя, по които Кейн твърдеше, че е дошъл.

Погледна към хоризонта и разбра, че няма време за губене. Слънцето почти бе изчезнало зад далечните планини. Надигащите се облаци блестяха в златно великолепие.

Каролайн вървеше бързо по галерията, която опасваше целия замък, плътно притисната до стената, за да не я види някой отдолу. Можеше само да се надява, че Порция е намерила с какво да забавлява Вивиан.

От другата страна на кулата, вече потънала в здрач, тя откри, каквото търсеше — къса каменна вита стълба. Слезе бързо по изтритите стъпала и се озова пред тясна каменна пътечка с парапет, която минаваше над пропастта между северната и южната кула. Мина бързо по мостчето, като се опитваше да пренебрегне внезапно появилия се вятър, който развя тънките й поли и я накара да съжалява, че не си е взела наметката.

В нощта, когато пристигнаха, Уилбъри ги уведоми, че господарят му е дал съвсем точни указания: Мис Каролайн Кабът ще се настани в северната кула. Докато стигна до другия край на мостчето и изкачи стълбичката към южната кула, тя се опитваше да не мисли какво биха могли да означават тези думи на иконома. Да не мисли колко лесно би било за обитателите на двете кули да се забъркат в пламенна афера, без никой в замъка да не разбере. Може би желанието на Кейн е било напълно безобидно. Нали беше видяла какво правеха днес прислужниците. Вероятно в деня на пристигането им северната кула е била едно от малкото подготвени помещения.

Скоро се озова пред двойка френски прозорци, почти идентични с нейните. Засенчи очи с двете си ръце и се притисна към стъклото, за да надникне в стаята. Ала тежките завеси й пречеха. Огледа се и видя, че слънцето още не е залязло напълно, но на изток вече са изгрели първите бледи звезди. Небето се бе обагрило в индиговосиньо.

Не можеше да си позволи да чака. Сложи ръка върху месинговата брава и запита дали Кейн спазва съвета, който и беше дал, и затваря вратата си с резето. Ако да, нямаше друг изход, освен да се върне в спалнята си и да прекара още една нощ в мъчителна несигурност.

Събра угасващата си смелост и внимателно натисна бравата. Вратата се отвори, без дори да изскърца протестиращо, и я покани да влезе в бърлогата на звяра.