Мъжът сведе глава, коленичи точно в локвичката чай и засъбира парченцата върху таблата.

— Боя се, че бях твърде несръчен, дами. Две леви ръце, нали разбирате? Поне така казваше майка ми, когато бях още момче. Ужасно съжалявам. Ще отида да повикам прислужничките, за да почистят.

Без да погледне някоя от тях, констабълът прибра в джоба си мократа носна кърпичка и се запъти обратно към къщата с табла в ръце.

Каролайн се обърна и забеляза, че Вивиан гледа намръщено след него.

— Ужасен, ужасен човек! — извика сърдито тя и неспокойно задърпа одеялото в скута си. — Щом виконтът обяви годежа ни, вече няма да има право да ми досажда.

Въпреки че изражението на Вивиан беше безмилостно, Каролайн беше сигурна, че е открила в очите й издайническо блещукане.

— Какво има, Вивиан? Да не би да плачеш? — попита тихо тя, безкрайно учудена от необичайните настроения и още по-необичайните капризи на сестра си. В последно време и двете не бяха на себе си.

Вивиан примигна няколко пъти, за да прогони напиращите сълзи, вирна брадичка и се усмихна слънчево.

— Разбира се, че не плача. Очите ми са чувствителни към светлината, това е. Ако се бях разплакала, бъди сигурна, че щеше да е от радост. Лорд Тревелиън ще бъде чудесен съпруг, не смяташ ли и ти? Да знаете, че всички жени в обществото ще ми завиждат!

Порция помилва нежно тюлената рокля и погледна умолително сестра си.

— Като те видят с тази прекрасна рокля утре вечерта на бала, направо ще позеленеят от завист.

Каролайн погледна в изпълнените с надежда лица на сестрите си и въздъхна. Гневът й бе отлетял, заместен от много по-тъмно и по-опасно чувство.

— Не мога да се боря с вас. Докато никой не знае, че роклята е подарък от виконта, всичко ще е наред. Поне така се надявам.

Трябваше веднага да се отдалечи от Вивиан. За миг се почувства като Ларкин, но бързо отхвърли глупавата мисъл. Обърна се към къщата и заяви през рамо:

— По-добре да изтичам до кухнята и да проверя дали констабълът се е сетил да поръча пресен чай.

Улови загрижения поглед на Порция, махна й сърдито и забърза към сигурността на къщата. Парченцата порцелан изскърцаха под тънките подметки на обувките й.



Каролайн се скри в стаята си и без да губи нито миг, отиде до леглото. Коленичи и извади облечената с брокат пътна чанта, която бе скрила там през първата нощ след пристигането в замъка. Вдигна я на леглото и я отвори. Извади малко шишенце и го поднесе към светлината.

— Какво е това? Да не си почнала да пиеш тайно?

Каролайн се обърна стреснато. На прага стоеше Порция.

— Никога ли не чукаш? — попита с треперещ глас голямата сестра.

— Не и когато си оставила вратата отворена — отвърна Порция и прекоси помещението. — Разтревожих се за теб — призна тя. — Защо се държа така странно в градината? Нямах представа, че си дошла в стаята си, за да се подкрепиш с една глътка.

Преди Каролайн да е успяла да възрази, Порция изтръгна шишенцето от ръката й и извади тапата. Помириса внимателно течността и вдигна шишенцето към устните си.

— Не! — изкрещя Каролайн и се опита да й го отнеме.

Порция спря насред движението. Ала течността вече бе намокрила устните й.

— Няма причина да ме плашиш до смърт. Това е само вода.

Макар че Порция беше тази, която би трябвало да се засрами от любопитството си, Каролайн се изчерви засрамено. Сестра й присви очи.

— Или не?

Порция затвори грижливо шишенцето и го остави на близката масичка. Наведе се над чантата и извади сребърна верижка, на която беше окачено разкошно украсено сребърно разпятие.

— Много интересно — отбеляза доволно момичето и огледа изпитателно сестра си. — Да не би, преди да заминем от Еджъли, да си доверила на местния свещеник, че смятаме да станем католички?

— Харесах верижката — отговори не особено убедително Каролайн.

— Я да видим какво има тук! — Порция бръкна отново в чантата и извади дълго, гладко парче дърво, заострено от единия край. — Ти да не си решила да подобриш умението си да бродираш?

Каролайн се разтрепери, защото знаеше, че сега ще последва най-уличаващото — измачканият екземпляр на „Ново месечно списание“ от април 1819 година, в което беше публикувана много оспорваната история „Вампирът“ на доктор Полидори.

— Виж я ти коварната лицемерка! — Порция прелисти няколко страници от списанието, които издаваха често четене, и погледна обвинително сестра си. — Цяла седмица го търсих къде ли не. Бях го скрила под дюшека в къщата на леля Мариета. Откраднала си го, нали?

Каролайн въздъхна и кимна. Знаеше, че няма смисъл да се оправдава и да лъже.

Порция хвърли списанието на леглото и опря ръце на хълбоците си.

— „Не ставай глупава, Порция! Вампири няма“ — повтори тя думите на сестра си. — „Нито върколаци. Нито призраци. Да не говорим за русалки в градинския фонтан. Няма и красиви принцове, които те спасяват от беда, качват те на коня и те отвеждат в замъка на дедите си, за да живеете щастливо до края на дните си.“ — Вдигна ръка и заплашително размаха пръст пред лицето на Каролайн. — Ти си лъжкиня, Каролайн Мили Кабът! Би трябвало да се засрамиш!

— Ти не разбираш — пошепна Каролайн, мина покрай сестра си и грижливо прибра светената вода, разпятието и списанието в чантата си.

— До днес бях убедена, че ти си най-практичното същество на земята.

— Нима не е практично да си подготвен за всяка евентуалност? — попита вразумително Каролайн. Поколеба се за миг и пъхна подостреното колче в джоба на полата си.

Порция следеше действията й с нарастваща изненада.

— Какво по-точно възнамеряваш?

Каролайн си поигра за миг с мисълта да излъже, но разчиташе сестра й и този път да й помогне в заблуждаващите маневри. Обърна се към Порция и обясни:

— Ще претърся всяка стая от този замък и ще намеря виконта. Ако го открия, преди слънцето да е залязло, веднъж завинаги ще сложа край на опасенията си.

— Какво говориш, Каролайн?

— Ако Кейн наистина възнамерява да направи предложение на Вивиан в нощта на бала, това е последният ми шанс да докажа, че той е просто мъж — обикновен смъртен като всички нас. — Опитвайки се да пренебрегне потискащото стягане в гърдите, тя добави: — Трябва да направя това, за да мога да му дам благословията си. Искам да съм сигурна за Вивиан.

— Сигурна ли си, че точно това искаш? — попита Порция, подбирайки внимателно думите си.

— Какво искаш да кажеш?

Момичето прехапа долната си устна, но бързо се реши.

— Видях лицето ти в градината, когато Вивиан съобщи за намерението на лорд Тревелиън. Страх ме е, че си започнала да се влюбваш с в него.

— Разбира се, че имам чувства към него — отговори рязко Каролайн. — Нормално е да не съм безразлична към мъжа, който ще спаси семейството ми от гибел.

Порция видя решителните искри в очите на сестра си и се предаде с въздишка.

— Какво ще правя аз? Искаш ли да те следвам, да размахвам разпятието и да пръскам навсякъде със светена вода?

— Просто се погрижи да развличаш Вивиан, за да не ми се пречка.

— Трябваше да възложиш тази задача на констабъл Ларкин. Съмнявам се, че дори глутница виещи върколаци ще успеят да го откъснат от нея. Май трябва да съм благодарна, че поне Джулиън не е влюбен в нея. — Порция вдигна рамене, но не успя да скрие болката в очите си. — За съжаление той не остави и капчица съмнение, че не е влюбен и в мен.

Каролайн безпомощно поклати глава. Пожела си да има сили да разкъса веригите, които оковаваха сърцата им, но това беше невъзможно.

— Не смятам, че днес следобед констабълът ще прави компания на Вивиан. Поради тази причина си ми нужна ти, за да я държиш под око, докато се върна.

Тя се запъти към вратата, но Порция улови ръката й.

— Пази се, чуваш ли! Даже ако се установи, че виконтът не е вампир, може да е много опасен.



За място с толкова много тайни в Тревелиън Касъл имаше твърде малко затворени врати. Обиколката на Каролайн продължи цяла вечност — поне така й се струваше. Вървеше по вити стълби и настлани с плочи коридори и се чувстваше като принцеса от любимите приказки на Порция. Все още не знаеше дали замъкът е омагьосан или прокълнат. Дали невидимият й пазач е принц или звяр.

Замъкът беше препълнен със слуги, които се трудеха да подготвят гостните стаи. Някои от очакваните утре гости щяха да се настанят в близките страноприемници, но повечето щяха да отседнат в замъка. Между многото прислужнички, които тичаха забързано насам-натам, тя не правеше впечатление и това й даде възможност да претърси щателно всеки етаж. При това откри няколко помещения, които бяха останали незабелязани при първата обиколка, когато с Порция търсеха огледала. След безрезултатно претърсване на горните етажи най-сетне се озова пред вратата на картинната галерия.

Сложи ръка върху бравата, обзета от желание да влезе и да провери дали все още има смелост да застане лице в лице с безогледния воин, който носеше чертите на Кейн.

Обърна глава и скрито погледна през рамо към високия, тесен прозорец в другия край на коридора. Времето напредваше. Дневната светлина гаснеше, скоро щеше да изгрее луната. Затова обърна гръб на картинната галерия, прихвана полите си и забърза към стълбата, която водеше надолу. Не можеше да се отърве от чувството, че трябва да побърза, и крачките й се ускориха от само себе си.

Не беше чак толкова трудно да се промуши незабелязано покрай многото слуги, които се трудеха в кухнята на партера. Те си подвикваха някакви указания и тракаха с тенджери и тигани. Други белеха и стържеха зеленчуци, трети печаха хляб за екстравагантната вечеря, която щеше да се сервира в ранните утринни часове след танците. Каролайн се промуши под един свод и направи гримаса, като видя изкривения меден казан, в който се оттичаше кръвта от огромно парче месо. Съмняваше се, че ще намери нещо интересно в лабиринта от помещения, които принадлежаха към кухнята, но вече беше претърсила всички други. С последен поглед назад, за да е сигурна, че не са я видели, тя се мушна в тесния коридор и остави веселата бъркотия зад себе си.