Ларкин сложи ръка на рамото й и я притисна утешително.

— Вечерта, когато пристигнах, мис Вивиан изглеждаше в добро състояние. Беше малко бледа, но иначе нямаше признаци на неразположение.

Леко изпъкналите очи на лекаря светнаха дружелюбно.

— Понякога тези болести дебнат няколко дни в дробовете, изчерпват силите и апетита, а после се показват с цялата си сила.

Каролайн пое дълбоко въздух и зададе най-трудния въпрос.

— Вивиан ще оздравее ли?

— Разбира се. Тя е млада и силна. Уверен съм, че много скоро ще е отново на крака. Ще й слагате синапени лапи. Ще ви оставя съставките и ще дам указания как да се приготвят.

Каролайн кимна. Облекчението беше толкова силно, че коленете й омекнаха. Ларкин сложи ръка на кръста й и я подкрепи.

Порция се изправи и попита с надежда:

— А какво ще кажете за бала, сър? След по-малко от седмица предстои бал с маски. Ще дойдат гости от Лондон. Сестра ми ще бъде ли достатъчно здрава, за да вземе участие?

— Мисля, че да — засмя се лекарят. — Слагайте синапените лапи два пъти дневно и я обличайте добре, ако пожелае да излезе навън. — Размаха палец пред лицето на Каролайн и добави заплашително: — И се погрижете момичето да получи нови ботушки!

— Разбира се — кимна Каролайн. Щеше да купи нови ботушки на сестрите си, дори ако трябва да стои на колене пред братовчеда Сесил.

— О, моля ви, сър, може ли да я видим, ако е будна? — попита Порция.

Лекарят я изгледа строго.

— Ако обещаете, че няма да се кискате и да се друсате на леглото, млада госпожице.

— О, разбира се, че няма, сър! Ще бъда тиха като мишленце — обеща Порция и едва не го блъсна, когато се втурна към вратата.

Ларкин също направи крачка към спалнята, но веднага спря и погледна въпросително Каролайн. Тя кимна и му даде благословията си. Когато констабълът последва Порция при сестра й, Мати изведе лекаря навън и Каролайн и Ейдриън останаха сами в салона.

Каролайн вдигна поглед и видя, че той я наблюдаваше. Синьозелените му очи бяха по-неразгадаеми от всеки друг път. Тя прехапа устни и решително потисна чувството, което много приличаше на угризения на съвестта. Беше показала, че е склонна веднага да помисли най-лошото за него. Но какво можеше да направи, когато той упорито отказваше да се защитава срещу абсурдните обвинения? Как смееше да я осъжда, че е предала доверието му, след като изобщо не я беше удостоил с доверие?

Решена да се извини, макар и с малко думи, Каролайн се покашля и заговори:

— По всичко изглежда, че бях несправедлива с вас, милорд. Мисля, че ви дължа…

— Лъжете се, мис Кабът. Нищо не ми дължите.

С тези думи Ейдриън се завъртя на токовете си и напусна салона. Точно когато първите лъчи на утринното слънце се показаха над хоризонта.

14

Слънчевата светлина струеше над каменния зид, който обграждаше старата градина, и превръщаше прашинките във въздуха в блещукаща златна паяжина. Под зелените клони на голямата липа подскачаха червеношийки, цвърчаха и усърдно събираха сухи клонки и топчета мъх за гнездото си. Мек пролетен бриз повяваше от изток и носеше тежкия, сладък аромат на разцъфнал орлов нокът.

Каролайн крачеше бавно по настланата с плочи алея, която се виеше през моравата, и копнееше да обърне лицето си към слънцето. Ала погледът й като с магия оставаше привлечен към прозореца на кулата, който беше обърнат към градината. Разделяше ги само едно стъкло, но обляната от слънце градина със сочна зелена растителност и пърхащи пеперуди сякаш принадлежеше към друг свят, много далеч от мрачните сенки на замъка. Някъде зад заплашително стърчащите каменни стени спеше господарят на замъка и само той познаваше сънищата и тайните си.

След срещата до леглото на Вивиан Кейн не бе дал с нищо да се забележи дали й е простил. Просто беше разсякъл невидимата нишка, която ги свързваше, и толкоз. Ако все още усещаше неустоимо привличане, когато тя влизаше в стаята, съумяваше да го скрие зад маска на равнодушна учтивост. Вече не водеха остроумни разговори, в очите му не святкаше дяволитост, когато я поглеждаше. Поведението му беше безукорно, сякаш вече й беше станал зет. Каролайн беше готова да повярва, че никога не е имало среднощна среща във Воксхол, камо ли пък разтърсваща целувка.

Макар че всяка вечер, преди да си легне, зарезваше вратата, Каролайн предполагаше, че вече изобщо не е необходимо да го прави. Спеше дълбоко и се пробуждаше с чувството, че нещо й е отнето — че е починал някой близък на сърцето й човек.

— Моля, сър, бихте ли позвънили за още чай?

Когато до ухото й достигна гласът на Вивиан, Каролайн спря в сянката на една липа и сложи ръка върху гладката кора.

Сестра й почиваше на кушетка в подножието на хълма, стройните й крака бяха завити с топло одеяло. Констабъл Ларкин вече беше станал и бързаше към къщата. Ако се съдеше по оставената на пейката книга, досега беше чел на сестра й на глас. Въпреки настроението си, Каролайн се усмихна, като си представи, че книгата е или „Бесилките на Тайбърн — илюстрирана история“, или „Бесилката в Халифакс: танцът на посветените на смъртта“.

След заболяването си Вивиан вече не се задоволяваше да страда безмълвно. Явно й харесваше да командва констабъла и да му възлага всевъзможни дребни задачи. Ала го правеше само когато виконтът не беше наблизо. Непрекъснато се чуваше „Моля, донесете ми шал“ или „Бъдете така добър и позвънете да ми донесат друга гореща тухла, но да я увият хубаво в кърпи“. Бедният Ларкин не си позволяваше да отслаби бдителността си нито за миг.

— Ето те и теб, Каролайн! — извика зарадвано Вивиан, като забеляза сестра си. — Няма ли да дойдеш да ми правиш компания, докато мистър Ларкин донесе пресен чай? — Тя й махна с величествената грация на млада кралица и Каролайн нямаше друг избор, освен да се подчини.

— Виждам, че си напълно възстановена. Цяло чудо е колко бързо се оправи — отбеляза Каролайн и се настани на мястото на Ларкин.

Вивиан се намести удобно на меките възглавници и неуспешно се опита да се изкашля.

— Да, чувствам се доста добре, но не бива да стоя на течение.

Огряна от следобедното слънце, със златни искри в косата и зачервени от лекия бриз бузи, тя буквално сияеше от здраве. Ако беше Порция, Каролайн непременно щеше да я обвини, че се преструва.

— Балът на лорд Тревелиън е утре вечер — напомни й Каролайн. — Сигурна ли си, че се чувстваш достатъчно добре, за да участваш?

Вивиан сведе поглед, за да скрие израза на очите си, и се заигра с верижката на шията си. Камеята беше на сигурно място в деколтето й.

— Абсолютно сигурна. Не бих понесла да разочаровам виконта, след като беше толкова любезен към нас.

В този момент се появи Порция. Тичаше по алеята от къщата, превита под тежестта на кутия, голяма почти колкото нея.

— Няма да повярваш какво донесе едно от момичетата в салона ни, Вивиан! Не можех да чакам, докато се върнеш. Знаех, че ще искаш да го видиш веднага.

Обзета от любопитство, Каролайн стана и даде възможност на Порция да остави товара си на пейката.

— Най-красивата рокля, която съм виждала! — заяви задъхано Порция и с величествен жест вдигна капака.

Каролайн и Вивиан въздъхнаха страхопочтително, когато от кутията се показа тюл в най-нежния розов цвят. Прозрачната материя беше драпирана върху долна рокля от блещукаща бяла коприна.

Порция извади копринената рокля от кутията и я сложи под брадичката си, като много внимаваше да не влачи полата по тревата. Дълбоко изрязаната рокля завършваше с разкошен рюш.

— Не е ли прекрасна?

— Права си — кимна възхитено Каролайн. Не устоя и плъзна пръсти по редицата перлички, които красяха копринения розов ешарп.

— Само принцеса има право да носи такава рокля — пошепна Вивиан с отнесена усмивка.

Порция притисна роклята до гърдите си, сякаш не й се щеше да я пусне, и извади от кутията картичка от най-фина хартия. Поднесе я на Вивиан с думите:

— Вярно е, че отворих кутията, но не си позволих да прочета какво пише в картичката.

— Много се радвам да чуя, че не си изгубила всичките си скрупули — отбеляза сухо Каролайн и Порция се изплези обидено.

Вивиан прочете картичката.

— Роклята е подарък от виконта — обясни тихо тя и усмивката й угасна. — Иска да я нося утре вечер на бала.

Каролайн отдръпна ръката си, сякаш роклята се бе запалила, и сама се учуди на безмерния гняв, който я обзе.

— Как смее? Какво си въобразява този човек? Не знае ли, че така престъпва всички правила на приличието? Достатъчно лошо е, че ти е подарил нещо толкова лично като верижката, но това вече е прекалено. Ако беше ветрило или чифт ръкавици, може би щях да извиня нахалството му, но това… — Тя посочи с пръст балната рокля, неспособна да намери подходящите думи, за да изрази чувствата си.

Порция стисна роклята още по-здраво, сякаш се боеше, че Каролайн ще я изтръгне от ръцете й.

— О, моля! Не забранявай на Вивиан да я приеме, Каролайн! Не разбираш ли, че ще изглежда с нея като кралица!

— Знам това, но просто не мога да й позволя. Ако някой разбере откъде се е взела роклята, с доброто име на Вивиан е свършено. Завинаги. По дяволите, това е подарък, какъвто само съпругът може…

Гласът на Каролайн заглъхна. Вивиан бавно вдигна глава и я погледна в очите. След малко заговори шепнешком:

— Може би съм твърде дръзка или прибързвам, но ще ти кажа, че през последната седмица лорд Тревелиън се държа доста… странно. Според мен балът ще бъде добър повод да ми направи предложение за женитба.

В първия момент Каролайн си помисли, че шумът от чупещ се порцелан идва от невъзможните й мечти, които се разкъсват на хиляди късчета. После обаче вдигна глава и видя констабъл Ларкин да стои на алеята. Таблата в ръцете му беше празна, безброй парченца севърски порцелан покриваха чакъла около него. Макар че лицето му беше замръзнало в каменна маска, стъписаният израз в очите му беше огледално отражение на собствените й чувства.