Джулиън спря на прага и се обърна бавно.

— За теб и за твоята скъпоценна мис Кабът ще е много по-лесно, ако изобщо не се върна, нали?

Ейдриън поклати неразбиращо глава.

— Ако нямаш нищо общо с припадъка на Вивиан, защо ми говориш по този начин?

Джулиън се усмихна и Ейдриън неволно си припомни някогашния му ведър смях. Сърцето му се сви от болка.

— Не говорех за Вивиан.

Ейдриън отвори уста, за да отрече, но преди да е казал и една дума, Джулиън бе излязъл.



— Джулиън! Джулиън! Къде отивате?

Нежният гласец отекна в каменните стени на стария вътрешен двор, където някога се бяха провеждали турнири за крале, рицари и дамите им.

Джулиън се направи, че не чува, изтри дъжда от очите си и продължи с бързи крачки към оборите. Не знаеше къде отива. Макар че небето беше натежало от облаци и валеше като из ведро, той знаеше, че няма място, където би могъл да се скрие. Да избяга от онова, което беше станал. Въпреки смелите думи, които беше хвърлил в лицето на брат си, сега се съмняваше, че е добре дошъл дори в ада.

— Джулиън! Защо не ми отговаряте? Няма да ви позволя да ме пренебрегнете, затова изобщо не се опитвайте.

Младият мъж простена задавено. Нямаше никакво съмнение: Порция Кабът беше още по-упорита от брат му. И безкрайно по-прелъстителна.

Обърна се толкова бързо, че тя едва не се блъсна в него. Автоматично протегна ръка да я подкрепи, но се уплаши от последствията и остана на разстояние. Порция се подхлъзна по мократа трева, но успя да запази равновесие.

Тя беше с ръкавици и стискаше в едната ръка чадър — смешно съоръжение от коприна и дантели, което много скоро щеше да се счупи под тежестта на дъжда. С блестящите тъмнокафяви очи и влажните къдрици, които всеки момент щяха да се разпилеят по гърба й, приличаше на попаднала под колелата елфа.

— Защо не бдите до леглото на сестра си? — попита остро той.

Порция смръщи дръзкото си носле, очевидно засегната от строгия му тон.

— Сигурна съм, че ще се оправи скоро. Нали Каролайн е при нея. Сега съм загрижена за вас. Преди малко в стаята на Вивиан изглеждахте така, сякаш много скоро и вие ще се разболеете. Уплаших се за вас.

Джулиън изпухтя пренебрежително.

— Боя се, че за моята болест няма лек. Или поне някой от онези, които предписват лекарите.

— Затова ли се скарахте с брат си?

— Откъде знаете, че сме се карали? — Той присви очи и плъзна поглед по полите й. Както очакваше, откри по светлосиния муселин няколко кръгли петна от прах. — Да не сте подслушвали пред вратата на библиотеката?

Порция се изчерви виновно и сърдито изтръска полата си.

— Тъкмо щях да почукам, но си изпуснах кърпичката. Наведох се да я взема и чух как си викахте…

Джулиън веднага разбра, че тя не е доловила нищо от караницата им. Ако беше чула как я бе нарекъл „кученце“, сега нямаше да е тук и да му досажда.

— Брат ми отново ми държа стандартната си проповед. Смята, че прекалявам с пиенето — обясни Джулиън, сам изненадан, че остава толкова близо до истината. През изминалите години беше станал сръчен лъжец — особено когато трябваше да лъже самия себе си.

— Наистина ли пиете много? — осведоми се любопитно Порция.

Младият мъж зарови пръсти в косата си и откри, че му е трудно да я погледне в очите.

— Понякога съм склонен да прекалявам.

— Защо?

Той вдигна рамене.

— Защо пие мъжът? За да утоли жаждата си за нещо друго, което желае отчаяно, но никога няма да има.

Порция направи крачка към него и го погледна безстрашно в очите.

— Винаги съм вярвала, че когато човек иска нещо много силно, ще преобърне земята и небето, за да го постигне.

Джулиън погледна в лицето й, възхити се на извитите вежди и пълните устни и си каза, че по ирония на съдбата тъкмо това ангелско лице му причинява жестоки мъки. Със самообладание, каквото не бе вярвал, че притежава, протегна ръка и братски я ощипа по нослето.

— Бъдете благодарна, малката, че не изповядвам същата философия.

Обърна се рязко и се запъти към оборите. Порция остана сама под дъжда с жалкия си чадър.



Каролайн седеше на стола, който бе придърпала към леглото, и нежно милваше златните къдрици на сестра си. През дългия ден и последвалата го нощ състоянието на Вивиан не се беше подобрило, но и не се беше влошило. Тя продължаваше да спи и изглеждаше така, сякаш ще спи вечно.

Лакеят, изпратен при доктора, се върна в замъка точно когато падна нощта и дъждът отслабна. Съобщи, че лекарят има трудно раждане и вероятно няма да пристигне преди зазоряване. Порция си легна в стаята си. Констабъл Ларкин седеше в салона, който свързваше двете спални, и никой не беше в състояние да го помръдне оттам. Последния път, когато отиде да го види, Каролайн го завари задрямал над чашата с изстинал чай. Беше вдигнал краката си на отсрещния стол, в скута му почиваше стар екземпляр на „Тайбърн Галоу — илюстрирана история“.

Вивиан въздъхна насън и Каролайн се запита дали сестра й сънува. Сигурно сънуваше синьозелените очи на Кейн, искрящи под слънчевата светлина, и звъна на сватбените камбани… А може би сънуваше мрак и подчинение — и камбани, които вечно възвестяват полунощ? Както беше направила вече десетина пъти, Каролайн се наведе и разголи безупречната сметаново-бяла шия на сестра си.

— Предполагам, че не сте намерили, каквото търсите.

При тези мрачно изречени думи младата жена се обърна и откри тъмната фигура на Кейн, очертана на фона на лунната нощ. Защо изобщо не се изненада, че той е влязъл не през вратата, а през отворения прозорец?

— Не знам за какво говорите — излъга Каролайн и бързо завърза панделката. Беше претърсила внимателно бледата кожа, но не откри нито една следа от ухапване или нещо подобно, никакво доказателство за извършено престъпление.

Кейн се приближи. Каролайн се изправи и както преди застана между него и леглото. Този път обаче мъжът не спря, а се приближи достатъчно, за да може да я докосне.

— Защо не ми позволявате да видя Вивиан, мис Кабът? За сестра си ли се страхувате или за самата себе си?

— Имам ли причини да се страхувам, милорд?

Търсещият му поглед помилва лицето й.

— Ако ме смятате за отвратителен негодник, защо не повикахте констабъл Ларкин? Сигурен съм, че с радост ще дотича, за да ви спаси от лапите ми. — Почти неохотно, сякаш не беше в състояние да се противопостави на желанието си, той вдигна ръка и съвсем леко плъзна пръсти по бузата й.

Отначало Каролайн си помисли, че измъченият звук е излязъл от нейните устни. Ала в следващия миг разбра, че е дошъл от Вивиан. Веднага остави Кейн и се наведе над спящата.

Вивиан шепнеше неспокойно насън, размахваше ръце и крака, бузите й вече не бяха бледи, а зачервени и на петна.

Каролайн сложи ръка на челото й и се обърна безпомощно към Кейн:

— Тя гори в треска!

— Трябва да я охладим. — Кейн я избута настрана и без много церемонии вдигна тежките завивки. Взе на ръце отпуснатата фигурка и я отнесе до прозореца.

Каролайн отвори уста да протестира, но веднага я затвори. Беше разбрала, че той иска само да изложи горящото тяло на хладния нощен въздух. Кейн се опря с хълбок в перваза на прозореца. Силните му ръце държаха Вивиан с толкова нежност, че нещо я прободе в сърцето и трябваше да извърне глава.

Видя Ларкин да стои на прага, видя и погледа му, устремен към мъжа на прозореца. Лекият укор в очите му, когато се обърна към нея, вероятно беше плод на собствената й нечиста съвест.

— Пристигна пратеник — уведоми я кратко той. — Лекарят е тръгнал насам.



Събрани в салона пред спалнята на Вивиан, всички чакаха лекарят да приключи прегледа. Мътната светлина на утринния здрач вече осветяваше хоризонта, небето пред прозорците просветляваше. Порция се бе свила на кълбо в ъгъла на тапицирания с коприна диван и лицето й беше необичайно замислено. Ларкин неспокойно ходеше напред-назад. Дългите крака го носеха неуморно от камината до затворената врата на спалнята и обратно. Каролайн седеше сковано в един стол с висока облегалка, скръстила ръце в скута. Кейн се бе облегнал на стената до прозореца и изглеждаше потънал в мислите си.

Всички освен Кейн подскочиха, когато вратата най-сетне се отвори и лекарят излезе, следван от младата прислужница, наречена от Кейн Мати.

Макар че въпросителният поглед на лекаря се отправи първо към виконта, Каролайн излезе напред. Ларкин застана непосредствено зад нея.

— Аз съм Каролайн Кабът, сър — голямата сестра на Вивиан.

Доктор Кидуел имаше и фигурата, и поведението на дребна, сърдита жаба. Огледа я мрачно над рамката на очилата си, паднали почти до върха на кръглия нос.

— Сестра ви излагала ли се е скоро на природните стихии? Била ли е дълго време в контакт с влага?

Каролайн въздъхна изтощено и се опита да размисли.

— Преди три дни, когато пристигнахме в замъка, валеше. Предполагам, че Вивиан…

— Аха — прекъсна я тържествуващо лекарят. — Точно както си мислех! Значи намерихме виновника.

Каролайн събра цялата сила на волята си, за да не погледне към Кейн.

Доктор Кидуел щракна с пръсти. Прислужницата излезе плахо напред, той изтръгна нещо от ръцете й и го вдигна високо. Каролайн примигна смаяно. Една от кожените полу ботушки на сестра й. Лекарят промуши пръст между върха на ботуша и подметката и показа голяма дупка.

Порция и Каролайн простенаха. Когато леля Мариета покани Каролайн в Лондон, всички хубави рокли и новите обувки от козя кожа, предвидени за дебюта на Каролайн, заминаха с нея. Ала оскъдната издръжка не им позволи да й купят нови ботушки.

— Втората, която остана под леглото, също е с дупка — обяви лекарят. — Намерихме там и чифт смачкани чорапи, все още влажни.

Каролайн си припомни как бяха прецапали през калта, за да влязат в пощенската станция, и стъписано поклати глава.

— Типично за Вивиан. Пътувала е няколко часа в каретата, без да се оплаче, че обувките и чорапите й са мокри.