— Първо си помислих, че още й се спи — призна Порция и се затича след Каролайн по дългия коридор, облицован с махагон. Трябваше да прави по две крачки за всяка една на сестра си, за да не изостане. — Защото Джулиън ни държа будни почти до три сутринта. Играхме фараон, залогът беше фуркет. Поисках да я събудя за закуска, но тя не се помръдна. Кашлях в ухото й, гъделичках я с перо под носа, даже поръсих челото й със студена вода. Позвъних на прислужничките, но и те не можаха да я събудят. Тогава ме хвана страх и дойдох да те повикам.

Каролайн се обърна за миг и се усмихна успокояващо, стараейки се да скрие собствения си страх.

— Много добре си се справила, миличка. Сигурна съм, че Вивиан е просто уморена и не иска да стане от леглото. Ей сега ще я вдигна на крака.

Когато влезе в удобния салон пред спалнята на сестра си, Каролайн се помоли от сърце да се окаже права. Отвори вратата към стаята на Вивиан и видя три прислужнички да стоят в долния край на леглото, да кършат ръце и да си шепнат загрижено.

Приближи се да елегантното легло с балдахин и лошото й предчувствие се засили. Нежно-розовите бузи на Вивиан изглеждаха бледи, златните къдрици, разпръснати по възглавницата, бяха загубили блясъка си — хубавата й сестра изглеждаше така, сякаш се подготвяше за ролята на Снежанка в една от пиеските, които изпълняваха като деца. За сцената в ковчега…

Каролайн приседна на ръба на леглото и попипа челото на Вивиан. То не гореше в треска, както бе очаквала, а беше студено като смъртта. Тази мисъл я улучи право в сърцето. Първата й реакция беше да насочи поглед към гърдите на заспалата. Равномерното вдигане и отпускане на обшитата с дантели нощница я успокои. Вивиан изглеждаше като улучена от зло проклятие.

Каролайн улови сестра си за раменете и я сложи да седне, после внимателно я раздруса.

— Събуди се, поспаланке! Утрото почти отмина. Не може да спиш толкова дълго.

Ресниците на Вивиан изобщо не трепнаха. Тя увисна безсилно в ръцете на Каролайн и главата й падна назад. Каролайн погледна умолително към прислужничките.

— Има ли някоя от вас шишенце с амоняк подръка?

След кратка размяна на думи две от жените напуснаха стаята. Едната се върна след минута с мъничко шишенце. Каролайн извади тапата и размаха шишенцето под носа на Вивиан. Силната миризма на амоняка я накара да се отдръпне отвратено, но Вивиан изобщо не реагира.

След отчаян поглед към Порция Каролайн положи сестра си отново на възглавницата. Разтри нежно ледените й ръце и се укори горчиво, че снощи не беше обърнала повече внимание на бледността на Вивиан и на липсата на апетит, спомената от Ларкин по време на вечерята. Трябваше да знае, че Вивиан никога няма да се оплаче от някакво неразположение. Ала голямата сестра беше твърде заета да зяпа Ейдриън Кейн, вместо да обърне внимание на момичето, което очевидно е имало нужда от нея. Дано само не беше твърде късно.

Внезапно през ума й мина абсурдна мисъл и студенината на Вивиан проникна в сърцето й. Колебливо пусна ръката на сестра си, надигна се и отиде до прозореца в северната стена. Точно както се беше опасявала, той не беше затворен, резето не бе спуснато. Едно леко побутване — и двете крила се отвориха навън. Тя подаде глава навън и примигна, за да отстрани дъждовните капки. Тук нямаше балкон. Само тясна издатина на стената.

— Миналата нощ чу ли нещо, след като си легна? — попита Каролайн и се обърна към Порция. — Нещо от стаята на Вивиан, имам предвид. Например вик?

Порция поклати безпомощно глава.

— Нищо не съм чула.

Каролайн нямаше причини да се съмнява в думите на сестра си. Порция открай време спеше дълбоко и не чуваше нищо.

Върна се до леглото и впи поглед в лицето на сестра си. Усещаше изпитателните погледи на слугините, но в момента си имаше други грижи. Приседна отново на ръба и посегна да развърже нощницата на Вивиан, за да оголи шията й. В този миг чу твърди стъпки зад гърба си и се обърна.

Обърна се и видя Кейн на прага, по риза и бричове, с разпусната коса. Ларкин, Джулиън и едно от слугинчетата стояха зад него. Сигурно щеше да се изненада да го види толкова рано сутринта, ако не беше дъждът навън и равномерното трополене на капките по стъклата.

— Какво е станало, Каролайн? — попита разтревожено Ейдриън, като за първи път я нарече по име. — Момичето ми каза, че нещо с Вивиан не е наред. — И направи няколко крачки към леглото.

Каролайн с мъка потисна издайническото желание да се хвърли в прегръдките му, надигна се и застана на пътя му.

— Вашето присъствие не е необходимо, милорд — заяви сковано. — Сега ни трябва лекар.

Кейн застина на мястото си. Всички останали се спогледаха ужасено. Макар че той беше с една глава по-висок от нея, Каролайн не се отдръпна нито на сантиметър. Ръцете й бяха стиснати в юмруци. Кейн отговори на погледа й с безизразно лице, ала мускулите на челюстта му се раздвижиха, сякаш му беше нанесла неочакван удар. Каролайн дори не беше сънувала, че има силата да нарани мъж като него. Или че цената за използването на тази сила е толкова висока.

— Мати! — изрече най-сетне той, без да откъсва поглед от лицето на Каролайн.

Младата прислужница излезе напред и повдигна колосаната бяла престилка в нервен реверанс.

— Да, милорд?

— Веднага изпрати един лакей в Солсбъри при Кидуел. Да каже на лекаря, че една от гостенките ми се е разболяла внезапно и той трябва да дойде незабавно.

— Както желаете, милорд. — Момичето приклекна отново и изскочи от стаята.

Ларкин мина покрай Кейн и застана пред Каролайн. Сърцето не й позволи да отхвърли неизречената му молба. Отстъпи и го пусна да мине. Когато той се отпусна на колене до леглото и нежно улови увисналата ръка на Вивиан, Каролайн трябваше да отмести поглед, защото се боеше, че сълзите й ще потекат неудържимо.

Порция неволно се премести по-близо до Джулиън, който стоеше на прага с каменно лице. Кейн се обърна рязко, отиде при брат си и заяви:

— Искам да ти кажа няколко думи, ако нямаш нищо против.

Джулиън кимна и последва брат си в коридора с ентусиазма на мъж, когото водят към бесилката.



Ейдриън влезе в библиотеката, неспособен да се отърси от спомена как Каролайн бе погледнала към него и ясните й очи бяха потъмнели от грозно подозрение.

Макар че без усилия можеше да я отстрани от пътя си, тя застана срещу него със смелостта на лъвица майка, която защитава малкото си. Изправени рамене, упорито вирната брадичка… Никога не се беше чувствал такова чудовище както днес.

Отиде до високия пулт за писане в ъгъла и разбута нахвърляните в безредие книги и документи, докато намери гарафата с бренди. Измъкна тежката стъклена запушалка и изля голяма глътка в гърлото си. Паренето го ободри. Едва след като алкохолът стигна в стомаха му и потуши да известна степен безпомощния гняв, който бушуваше в него, се обърна към брат си.

Джулиън седеше в едно кожено кресло пред студената камина. Свитата му фигура беше почти толкова обезпокояваща колкото тази на Вивиан. Не беше останало нищо от елегантния денди, който снощи беше забавлявал компанията с весели разкази за последното си посещение при модния шивач на Бонд стрийт. Махагоновата коса беше несресана, бялата риза измачкана и цялата в петна от вино. Шалчето на шията се бе развързало. Тъмните сенки под хлътналите очи и силно опънатата кожа над скулите го правеха с десетина години по-стар.

Ейдриън не каза нито дума. Само гледаше брат си, без да трепне.

— Защо ме гледаш така? — попита най-сетне Джулиън. Гласът му прозвуча остро, в тъмните очи блесна упоритост. — Знам какво си мислиш, но аз нямам нищо общо с това.

— Предполагам, че е чиста случайност, дето Вивиан е припаднала, след като е прекарала вечерта с теб.

— Цяла вечер играхме фараон — уточни Джулиън. — Спечелих от момичето само няколко фуркета, кълна ти се. Когато часовникът удари три, двете със сестра й се прибраха в стаите си, аз също се оттеглих. Не съм ги виждал, докато не чух момичето да вика и не те последвах. Това е истината.

— Щом сте престанали да играете карти в три, значи до разсъмване са оставали още три часа. Къде беше? С какво си уби времето?

Джулиън отпусна глава в ръцете си, упоритостта изчезна и отстъпи място на дълбока потиснатост.

— Знам, че непременно държиш да узнаеш, но аз не мога да си спомня.

Ейдриън поклати глава, твърде гневен, за да направи поне опит да скрие отвращението си.

— Пак си се наливал с алкохол, нали?

Мълчанието на брат му беше достатъчен отговор.

— Никога ли не ти е минавала през ум мисълта, че може да е малко опасно да се напиваш до състояние, в което вече не можеш да си спомниш къде си бил и какво си правил.

Джулиън скочи.

— А на теб никога ли не ти е минавала през ум мисълта, че ще бъда по-опасен, ако не пия?

Двамата застанаха един срещу друг и сякаш никой нямаше намерение да отстъпи. Джулиън се отказа пръв и в очите му светна болка.

— Защо ми е Вивиан? Не тя, а малката ме следва като кученце по петите и проси за вниманието ми. Гледа ме предано с прекрасните си дълбоки очи, сякаш съм отговорът на всичките й молитви. Ако ми се случи нещо непредвидено, ще го направя с нея, не със сестра й. Не мислиш ли, че съм прав?

Самообладанието на Ейдриън се прекърши. Сграбчи Джулиън за яката на ризата и изръмжа:

— Ако дори само косъм падне от главата на детето, аз ще те…

Не завърши заплахата. Не беше и нужно.

Остави треперещия си брат — само за да открие, че собствените му ръце не са никак спокойни. Джулиън се постара да възвърне достойнството си, като приглади ризата си, разреса косата си с пръсти и върза вратовръзката на приличен възел. Без да погледне Ейдриън в очите, закрачи към вратата.

— Къде отиваш? — извика братът подире му.

— В ада вероятно — отговори кратко момъкът и отново не се обърна.

— Ако дъждът престане и слънцето се покаже, преди да успееш да се върнеш, със сигурност ще си пожелаеш да си в ада.