Всеки от някогашните обитатели на замъка бе застинал в своето време, увековечен на платното от четката на майстор художник.

Макар да се колебаеше, тя пристъпи по-близо до образа на Кейн, знаейки, че вероятно никога няма да има случай да изследва необезпокоявано реалния му образ. Мъжът стоеше на фона на бурно небе, едната ръка на хълбока, другата върху сребърната дръжка на бастуна. Двойка скучаещи спаниели лежаха в тревата в краката му.

Каролайн огледа лицето му и с уплаха установи колко близък го чувства след толкова кратко познанство. Много добре знаеше как се задълбочават бръчиците около очите му, когато се смее. Как между светлокафявите очи се образува отвесна бразда, когато го изненадваше или предизвикваше. Как изразителната уста се опъва в мрачна линия, но веднага омеква, а очите заблестяват…

Тя попипа устните си и отново си припомни нежността, с която тази уста бе завладяла нейната. Предупредена от надигащия се в сърцето й копнеж, откъсна поглед от лицето му и едва тогава забеляза, че нещо с облеклото му не е наред.

Вдигна свещта и пристъпи по-близо. Мъжът на картината беше облечен в тъмносин жакет, чиито поли бяха обшити със злато. Огромна дантелена яка скриваше жилестата му шия, силните китки също бяха скрити под дантелени маншети. Панталонът беше до коленете, под него носеше опънати чорапи. Беше обут в черни обувки с токи — стил, излязъл от мода преди повече от едно поколение.

Може би го е рисувал някой от онези ексцентрични художници, които държаха да обличат моделите си в одежди от минали времена. Само преди десетилетие на мода беше Древна Гърция — тогава бяха създадени безброй семейни портрети с тромави матрони, нагиздени с тоги, които бягаха от крилати кентаври, подозрителни приличащи на страдащи от подагра съпрузи.

С последен поглед към картината Каролайн продължи бавно към следващата. Спря пред нея и зяпна смаяно. Отново Кейн, този път с шапка с перо, елизабетианска яка и широка наметка, загърнала широките рамене. Дългата коса падаше по раменете му, а тънките мустачки и елегантната козя брадичка го превръщаха в същински дявол. Нямаше да повярва на очите си, ако не бяха подигравателно усмихващата се уста и смелата извивка на главата.

За неин ужас следващата картина също беше портрет на Кейн. Тук беше самоуверено ухилен, облечен в подплатен с кожи жакет и тесен тъмнозелен чорапогащник. Каролайн смутено отмести поглед от интимните му части.

— Сигурно носи торбичка — промърмори тихо тя и учудено поклати глава. Отново вдигна свещта и премина към следващата картина. Дъхът й спря. Пред нея стърчеше воин в пълно бойно снаряжение, стиснал в юмрук грамаден двуостър меч. Ръждивочервените петна по острието несъмнено бяха от кръв — само това беше останало от мъжа, осмелил се да застане между воина и онова, което той беше пожелал.

Без дори да се раздвижи, той изглеждаше страшен, а погледът на присвитите очи сякаш предизвикваше света да се опълчи срещу него. Това беше Кейн без тънкия лак на учтивост и цивилизованост, наложен от обществото. Това беше мъжът, когото бе срещнала във Воксхол Гардънс. Мъжът, който отблъсна мъчителите й, без дори да се изпоти. Неприкритата му мъжественост беше колкото застрашителна, толкова и неустоима.

Див глад светеше в очите му — апетит към живота, който не можеше да остане незабелязан. Тя разпозна този глад, защото го беше изпитала на собствен гръб, когато той я прегърна под лунната светлина. Беше го вкусила в целувката му, докато устата му изследваше нейната и езикът му изискваше тя да му се отдаде. И тя го направи с готовност… Каролайн протегна ръка и леко помилва бузата на воина, макар да не беше убедена, че едно толкова леко докосване може да укроти това диво същество.

Въпреки приглушените цветове и огромната повърхност, мъжът изглеждаше така, сякаш всеки момент ще захвърли бронята и ще я прегърне.

Затова Каролайн почти не се изненада, когато от мрака зад нея прозвуча глас:

— Забележителна прилика, нали?

11

Каролайн отдръпна ръката си, сякаш картината я беше опарила, и бавно се обърна. Кейн се бе облегнал на стената със скръстени под гърдите ръце. Този път не можеше да го обвини, че се е промъкнал към нея изотзад. Беше потънала в съзерцание на картината и се съмняваше, че щеше да чуе нещо дори ако в галерията беше влязъл цял полк гайдари.

Днес отново беше облечен като джентълмен. Вярно, не носеше жакет, но жилетката от бургундско-червена коприна на златни ивици беше прилично закопчана. В дълбокото деколте се виждаше избродирана бяла риза. Колосаната яка и грижливо завързаното шалче не й позволяваха да види светлите косъмчета по гърдите му. Каролайн се запита откога стои зад нея и я наблюдава. Дали бе видял как тя помилва дивия воин на портрета, макар че никой не й беше дал право да го докосва.

— Забележително съответствие, вероятно искате да кажете, милорд — възрази тя и кимна към мрачния рицар. — Тъкмо се възхищавах на щрихите. Трудно ми е да си представя къде сте намерили толкова талантлив художник. По нищо не отстъпва на Гейнсбъро или Рейнолдс.

Кейн се изправи в целия си ръст и вродената му гъвкавост й напомни, че нито един художник — все едно колко талантлив — не би могъл да улови необузданата му жизненост.

— Боя се, че художникът е умрял много отдавна. Както и моделът му. Картината е всичко, което е останало от двамата.

Когато пристъпи към нея, Каролайн се опита да избегне пронизващия му поглед, като се обърна отново към картината.

— Не ви разбирам. Нима това не сте вие? — Посочи портрета и поясни: — Мислех, че на всички картини в галерията сте изобразен вие.

— Значи си помислихте, че съм си поръчал портрети в различни костюми от отдавна минали времена? — Ейдриън избухна в тих смях и косъмчетата на тила й настръхнаха. — Мога да ви уверя, мис Кабът, че макар да съм човек с много пороци, суетността не е един от тях.

Каролайн вдигна рамене и се опита да си представи какви са пороците му.

— Някои ще ви нарекат суетен, други обаче ще видят в портретите само желанието за безсмъртие.

Макар че стоеше зад нея, тя усети съвсем ясно внезапното му сковаване.

— Не всеки е склонен да плати цената на безсмъртието. То може да е много скъпа и на всичкото отгоре съмнителна привилегия.

Кейн посегна и внимателно взе свещта от ръката й. Поднесе пламъчето към малката месингова плочка в долния край на картината. Каролайн прие неизречената покана и се наведе. Трябваше да присвие очи, за да разчете надписа.

— 1395 година — пошепна невярващо тя, изправи се и се обърна бавно към него.

Той посочи картината.

— Позволете да ви представя сър Робърт Кейн, мис Кабът. Построил този замък през 1395 година, след като отсякъл няколко дузини френски глави през Стогодишната война. Бил достатъчно умен да не поиска право на строеж от крал Ричард III, но скоро му било простено. Боя се, че ние сме наследили от него навика да молим за прошка след извършеното деяние, вместо първо да попитаме за разрешение. Това е причината, поради която повечето мъже на тази стена са били смятани за негодници или дори престъпници.

Като мен. Макар да не бяха изречени, думите увиснаха почти доловимо във въздуха.

Каролайн погледна в стоманените очи на рицаря.

— Бях готова да се закълна, че сте вие. Приликата е необикновена.

Домакинът й огледа редицата мъже и въздъхна.

— Фамилната прилика е неизбежна. Предполагам, че и моите синове ще я наследят. Бедните дечица…

Синовете му. Синовете, които щеше да му роди Вивиан. Високи, силни момчета със синьозелени очи и медноцветна коса, които щяха да я наричат леля Каро, да й слагат скакалци в леглото и тайно да я съжаляват, че си няма собствени деца. Макар че дори не трепна, Каролайн имаше чувството, че могъщият воин от картината е забил острието на меча си право в сърцето й.

— А брат ви как избегна тази ужасна съдба? — попита тя, стараейки се гласът й да звучи леко.

— За щастие се е паднал на майка ни. Според мен това е доказателство за здрав човешки разум. — Кейн се обърна и светлината на свещта падна върху картината от другата страна на коридора. Каролайн проследи светлината и видя овален портрет на крехка жена със светло кестенява коса и засмени тъмни очи. Веселостта й беше толкова заразителна, че Каролайн неволно се засмя.

— Много е красива. Жива ли е още?

Кейн кимна.

— Откакто баща ни почина преди шест години, живее на континента. Като момиче е преживяла тежка треска и италианският климат се отразява добре на дробовете й. Никога не е обичала този студен, влажен замък. Едва бях постъпил в Оксфорд, когато ми изпрати Джулиън, за да живее при мен.

— Аха. Значи и вие знаете какво е да си родител, макар и временен.

— Точно така. Бих казал обаче, че за разлика от мен вие сте постигнали значителен успех. В началото, когато дойде в Оксфорд, Джулиън настояваше да ме придружава навсякъде. Където аз, там и той. Напразно му напомнях, че е доста по-млад от мен. Утешавах го, опитвах се да го отпратя. За да ми отмъсти, той се включи в банда съмнителни хлапаци с горещи глави.

— Въпреки това е станал добър човек — отбеляза Каролайн.

— Да, доколкото е възможно при тези обстоятелства.

Изненадана от горчивия тон, тя се обърна към него. Сякаш пред лицето му бе паднала завеса и бе затворила прозореца към миналото. Направи й впечатление, че между портретите имаше празно място, и попита:

— Защо не виждам ваш портрет и портрет на брат ви като деца?

Ейдриън вдигна рамене.

— Мама винаги твърдеше, че не успяла да ни задържи неподвижни повече от три минути.

Каролайн се върна към първата картина. Мъжът с бастун и спаниел сигурно беше бащата на Кейн. Смелата грация в позата му и дяволитите искри в очите й дадоха да разбере защо майката на Кейн се е влюбила в него. Дори малко й завидя за щастието да обича такъв мъж. Но не и за болката да го загуби.