— Аз съм Уилбъри и ще бъда на ваше разположение по време на пребиваването ви в замъка. Сигурен съм, че бързате да свалите мокрите дрехи. Моля, последвайте ме, ще ви покажа стаите ви.

Икономът се обърна и се затътри към широката каменна стълба, която водеше нагоре към неизвестния мрак. Каролайн не беше готова да се остави в немощните му ръце.

— Извинявайте, но къде е лорд Тревелиън? Надявах се, че ще дойде да ни поздрави с добре дошли в дома му.

Уилбъри се обърна към нея и й хвърли кисел поглед изпод полуспуснати вежди. Няколко косъма стърчаха от веждите му като мустаци на котка.

— Господарят е навън.

Каролайн хвърли бърз поглед към огромния прозорец над вратата. Точно в този миг по небето премина назъбена светкавица и силен порив на вятъра раздруса стъклата.

— Навън? — повтори тя със съмнение. — В това време?

— Господарят има много здраво тяло — отвърна икономът и се нацупи обидено, сякаш тя се бе осмелила да намекне нещо друго. Без да каже дума повече, започна да се изкачва по стълбата.

Вивиан се приготви да го последва, ала Каролайн я хвана за ръката, за да я спре.

— А какво ще кажете за мастър Джулиън? И той ли е навън?

Уилбъри се обърна още веднъж и въздъхна толкова дълбоко, че Каролайн очакваше от устата му да излезе облак прах.

— Мастър Джулиън ще пристигне едва утре вечер. — По лицето на Порция се изписа разочарование. — Ако не искате да дочакате пристигането му в залата, предлагам да ме последвате.

Каролайн вдигна глава към стълбата. Икономът беше прав. Не можеха да останат тук цяла нощ, да треперят в мокрите си наметки и да чакат да се разболеят от пневмония. Нямаха друг избор, освен да го последват към мрака.

Уилбъри отведе Порция и Вивиан в две съседни стаи на първия етаж. Каролайн обаче трябваше да изкачи още три стълби след трепкащата светлина на свещта му и краката й затрепериха, а куражът я напусна. Най-сетне последната извита стълба завърши пред тясна врата. Очевидно Кейн имаше намерение да я накаже, че се е самопоканила, като я заточи в някоя задушна таванска стаичка, още по-неудобна и безрадостна от стаята в къщата на леля Мариета.

Когато икономът отвори вратата, тя се подготви за най-лошото.

Пристъпи прага и зяпна смаяно.

— Сигурно е станала грешка — пошепна невярващо. — Тази стая вероятно е предвидена за сестра ми Вивиан.

— Господарят не прави грешки. Аз също. Указанията му бяха еднозначни. — Уилбъри понижи глас и изимитира Ейдриън Кейн учудващо добре. — „Мис Каролайн Кабът ще се настани в северната кула.“ Нали вие сте мис Каролайн Кабът? — Той я огледа отгоре до долу с присвити очи. — Не правите впечатление на измамница.

— Разбира се, че не съм — отговори ужасено Каролайн. Беше й невъзможно да каже дали искрите в очите на стария иконом изразяват злоба или смях. — Просто не очаквах това… не очаквах да получа такава стая. — Тя направи широко движение, което включваше цялото помещение.

Докато стаите на сестрите й бяха обзаведени удобно и приятно, нейният апартамент беше направо луксозен и се намираше в най-високата точка на замъка. В камината с рамка от бял мрамор гореше буен огън и веселите му пламъци се отразяваха във високите прозорци от оловно стъкло. Восъчни свещи в стенни свещници от ковано желязо разпространяваха приятна светлина. Помещението беше кръгло, каменните стени бяха боядисани в бяло и украсени с бордюр от преплетени бръшлянови клонки. Огромното легло с балдахин беше до стената, красиво надиплените завеси бяха от сапфиреносиня коприна.

Уилбъри си отиде, след като обеща да изпрати лакей с багажа й и камериерка, за да й помогне за вечерния тоалет. Останала сама, Каролайн започна да разглежда великолепната стая в кулата, все още стиснала под мишница износената си пътна чанта. Под един от прозорците беше поставена полукръгла масичка от лимоново дърво. Върху нея имаше леген и кана с гореща вода. Пред камината беше сложено огромно високо кресло, а до него — масичка, на която я очакваше табла с месо и сирене. На леглото беше разпрострян смарагдовозелен халат от меко кадифе и я канеше да свали по-скоро студените, мокри дрехи.

Очевидно стаята беше приготвена специално за уморена пътничка, без да пестят удобствата. Всичко беше направено така, че обитателят да се чувства добре дошъл и защитен — чувство, което Каролайн не беше изпитвала след смъртта на родителите си.

Погледът й се плъзна към френските прозорци на отсрещната стена на стаята. След като пъхна чантата си под леглото, тя взе една свещ и отиде да ги отвори. Точно както беше очаквала, излезе на мокър от дъжда каменен балкон. Макар че реката не се виждаше, вятърът носеше металическата и миризма.

Погледът й се плъзна търсещо по забуленото от облаци небе. Наистина ли Кейн беше някъде там, съвсем сам, мокър до кости? Каква отчаяна задача би тласнала мъж като него да се опълчи срещу тази дива, опасна нощ?

Пламъчето на свещта трепереше от поривите на вятъра. Каролайн въздъхна, вдигна ръка, за да го предпази, и се върна в стаята. По-добре да се порадва на удобствата и сигурността, които домакинът беше предоставил на нейно разположение.



Ейдриън препускаше като бесен в бурната нощ. Подплатената наметка отдавна беше мокра, а качулката не го предпазваше от ледения дъжд, който се сипеше в лицето му. В костите му бавно проникваше влажен студ.

Беше изминал трудния път до Нетълсхем само за да открие, че тайнственото същество, уплашило до смърт селяните, не е нищо повече от един жалък пес — наполовина вълк, наполовина куче, полудяло от глада и от жестокото отношение на хората. Не му оставаше нищо друго, освен да застреля бедното животно. Малко преди да изпрати куршум в главата му, погледна в дивите, самотни очи и с ужас установи, че се чувства странно свързан с нещастната твар.

Когато изкачи едно стръмно, обрасло с жълтуга възвишение, видя пред себе си Тревелиън Касъл. Искаше му се сърцето му да забие по-силно при тази гледка, както по-рано. Ала откакто двамата с Джулиън обиколиха половината свят, за да търсят Дювалие, замъкът беше за него само една студена купчина камъни, която никога не излъчваше топлина и не се радваше на завръщането му.

Тъкмо стигна до външната стена, когато му направи впечатление, че старият му дом все пак не е напълно лишен от топлина, както предполагаше. Изтри дъжда от очите си и вдигна поглед към северната кула. Прозорецът насреща му сияеше в светлина от няколко свещи. Тази светлина сякаш му махаше, поздравяваше го с добре дошъл, обещаваше му почивка и забрава след дългата, самотна нощ.

Ейдриън спря коня под един стар, изкривен от времето дъб и скочи на земята. Кобилата отметна глава назад и едва не изтръгна юздите от ръцете му. Въпреки изтощението си тя потропваше нервно и излъчваше безпокойство, което му беше добре познато.

Докато живееше като джентълмен, обвързан с тесните граници на лондонското общество, той съумяваше да го потиска. Ала тук, в този прастар замък, когато вятърът свиреше в ушите му и миризмата на реката се усещаше навсякъде, безпокойството заплашваше да го надвие.

Каролайн Кабът се появи на прозореца на кулата и той усети как целият се напрегна, финото и лице беше осветено от пламъчето на една единствена свещ. Косата й беше разпусната и падаше по крехките рамене. Беше облякла топлия халат, оставен на леглото по негова заповед. Кадифето се увиваше около стройната й фигура и разкриваше мекотата, която тя с много усилия криеше под строгата си външност.

Ейдриън въздъхна. Очевидно не беше в състояние да избяга от омаята на тази жена. Нито в тълпата във Воксхол, нито дори тук, в единственото сигурно пристанище, което му беше останало. Не можеше да избяга от нея даже в сънищата, които го преследваха след онази невероятна целувка.

Целунете ме, бе пошепнала тя само преди една нощ. Когато се прибра вкъщи, той си легна, но не можа да заспи, само се мяташе и мачкаше чаршафите. Гласът й не звучеше отчаяно, а настойчиво. Бе вдигнала очи към него и сивите й очи бяха овлажнели от копнеж. Ръцете й нежно милваха лицето му, коприненомеките устни се отваряха подканващо.

Ейдриън изруга и прокле развинтената си фантазия. Животът му щеше да бъде много по-прост, ако в сънищата му влизаше Вивиан, не Каролайн. Ако сега Вивиан стоеше на прозореца в кулата и се взираше с копнеж в нощта, сякаш търсеше нещо. Или някого.

Него…

Каролайн закри с ръка пламъчето на свещта, обърна се и си влезе в стаята. Балконът потъна в мрак.

Доскоро Ейдриън беше абсолютно уверен в себе си, в умението си да се владее, но гладът, който го измъчваше тази нощ, беше твърде силен, за да го остави без внимание. Нави юздите на коня около китката си и закрачи към замъка, потънал в мрачни размишления.



Каролайн отвори очи и се огледа сънено. За няколко мига повярва, че е отново в таванската стаичка в дома на леля Мариета, заедно с Порция, която похърква в другото легло. После осъзна, че се е събудила не толкова от някакъв звук, колкото от пълната и абсолютна липса на звуци. Дъждът бе престанал и правеше тишината още по-оглушителна.

Тя се надигна и седна в леглото. Огромният балдахин над главата й я караше да се чувства съвсем мъничка. Когато си легна, в стаята беше приятно топло и тя не си направи труда да спусне завесите. Но сега огънят в камината беше догорял и вътре ставаше хладно.

Каролайн посегна към завесите, но ръката й замръзна насред движението. Един от френските прозорци от другата страна на кулата беше отворен и пропускаше в стаята тясна ивица лунна светлина и сребристи облачета от мъгла.

Каролайн отдръпна ръка и пръстите й затрепериха. Огледа се нервно и разбра, че всички свещи са угаснали. Стаята тънеше в мрак.

На балкона отекна някакъв шум и вниманието й отново се устреми натам. Дали е вятърът? — запита се с трепет. Или някой е направил крачка? Но как е възможно някой да крачи по балкона й, след като се намираше поне на четири етажа от земята?