Разтревожена, тя спусна махагоновата завеска пред прозорчето и се облегна на кожените възглавници. Елегантната карета на виконта не миришеше на евтин парфюм и застоял цигарен дим, а на кожа, лавър и нещо друго, много мъжко. Блестящите месингови обкови и кълбовидните лампи от млечно стъкло допълваха сдържаната елегантност на превозното средство.

Порция беше полегнала на отсрещната седалка и главата й почиваше на рамото на Вивиан. Равномерното падане на дъжда и лекото люлеене на добре конструираната карета скоро я бяха приспали.

Е, поне сестрите й и тя бяха на топло и сухо. Каролайн изпита съжаление към кочияша и охраната. От ранния следобед, когато каретата на виконта дойде да ги вземе от дома на леля Мариета, непрекъснато валеше. За разочарование на Вивиан и за радост на Каролайн Кейн беше заминал за Уайтшайър предишния ден, за да подготви всичко за пристигането им.

Спряха два пъти, за да сменят конете. Втория път трите млади дами слязоха и едва успяха да прецапат през гъстата кал до пощенската станция, за да поседят пред камината и да се стоплят с чаша ароматен чай. Ако продължаваха с това темпо, вероятно нямаше да пристигнат в Тревелиън Касъл преди полунощ.

Може би домакинът им го беше планирал точно така.

Каролайн побърза да отхвърли тази глупава представа. Ейдриън Кейн излъчваше авторитет от всяка пора на кожата си, но влиянието му не стигаше чак дотам — да определя и времето.

Тя хвърли бърз поглед към Вивиан, която търпеливо бродираше на гергефа си под мътната светлина на лампата. Вероятно това беше единствената й възможност да разбере дали Кейн наистина е завладял сърцето на сестра й. Порция отвори уста и в равномерното й дишане се примеси тихо похъркване.

— Сигурно много се радваш на бала в имението на виконта — започна колебливо Каролайн.

— О, да, радвам се. — Вивиан продължи да боде с иглата, без да си даде труд да вдигне поглед.

Каролайн издиша доста шумно. Знаеше колко е трудно да изтръгне някаква информация от Вивиан. Все едно да се опита да накара Порция да не издрънква на мига всичко, каквото й дойде на ума.

— Лорд Тревелиън изглежда много привлечен от теб.

Скромна усмивка накъдри устните на сестра й.

— Тогава трябва да съм щастлива, нали? Той е всичко, което едно момиче може да очаква от обожателя си — учтив, интелигентен, образован, с добро сърце…

И прекрасно целува.

Каролайн прехапа устни. Отново си представи примамващата горещина на устните му върху своите и я замъчиха угризения на съвестта.

Хвърли още един бърз поглед към Порция, за да се увери, че малката й сестра наистина е заспала, а не подслушва разговора.

— Кажи ми, Вивиан… знаеш, че не мога да обуздавам любопитството си… Случвало ли се е през времето, което сте прекарали заедно, виконтът да си е позволил… как да кажа… някои непозволени неща?

Най-сетне Вивиан вдигна поглед от бродерията си. Бузите й се обляха в червенина и създадоха ярък контраст с бялата роза в косите й. Тя се наведе напред и главата на Порция падна на възглавницата. Момичето реагира с протестиращо хъркане.

Господи, пощади ме, помоли се Каролайн. Сега сигурно щеше да чуе, че Кейн прекарва цялото си свободно време в прелъстяване на неопитни млади жени.

— Веднъж — призна шепнешком Вивиан и прекрасните й сини очи се разшириха от уплаха, — когато слизахме от каретата, аз се спънах и лорд Тревелиън сложи ръка на гърба ми, за да ми даде опора. При тези обстоятелства обаче смятам, че той просто не е имал друг избор, затова веднага му простих това… интимно докосване.

Обзета от чувство, което за съжаление много приличаше на облекчение, Каролайн кимна.

— Много великодушно от твоя страна. — Трябваше да подбере следващите си думи много грижливо. — А споменавал ли е някога пред теб за предишни романтични истории?

Вивиан я погледна с неподправен ужас.

— Разбира се, че не! Той е истински джентълмен.

Каролайн се опита да намери формулировка, която да не предизвика такъв бурен протест, и точно в този момент забеляза някакъв златен блясък. Наведе се и дръпна верижката, която висеше на шията на сестра й. Извади красиво изработена камея с профил на жена, обграден в рамка от изкусно навита златна тел. Каролайн се смая. Когато ги изхвърли от господарската къща, братовчедът Сесил настоя да оставят всички скъпоценности — дори перлените обици, които Каролайн бе получила от баща си за шестнадесетия си рожден ден. Оттогава трите сестри носеха само евтини бижута.

— Прекрасна камея — отбеляза тихо тя и я поднесе към светлината на лампата. — Никога не съм те виждала да я носиш. От къщи ли си я взела?

Вивиан сведе поглед и доби толкова виновен вид, че Каролайн си припомни колко виновна се беше чувствала тя след целувката на виконта.

— Ако искаш да знаеш съвсем точно, това е подарък от лорд Тревелиън. Не казах на леля Мариета, защото ме беше страх, че ще ми заповяда да я върна. — Тя погледна умолително Каролайн. — Моля те, не ми се карай! Знам, че не е редно да приемам толкова личен подарък от джентълмен, но той много се зарадва, когато му обещах да я нося. Виконтът е много великодушен, Каролайн.

— Права си — отговори тихо голямата сестра. Отново разгледа камеята със смръщено чело и погледът й бе привлечен от елегантната шия на жената, изработена от блестяща слонова кост.

Някъде съвсем наблизо отекна гръм и Порция се събуди. Камеята се изплъзна от пръстите на Каролайн. Вивиан бързо я прибра в деколтето си, на сигурно място от любопитни очи.

— Какво става? — попита сънено Порция. Разтърка очи и се огледа с надежда. — Това май беше пистолетен изстрел. Нападат ли ни? Сигурно са ни дебнали разбойници. Сега ще ни отвлекат и ще ни опозорят.

— Боя се, че няма да се случи нищо такова, скъпа — отговори с усмивка Каролайн. — Ще си запазим това приключение за друг път.

Порция се прозя и се протегна, като, без да иска, заби лакът в ребрата на Вивиан.

— Умирам от глад. Не запазихте ли поне едно парченце от сладкиша, който ни поднесоха в пощенската станция? — Тя се наведе, за да отвори брокатената пътна чанта на сестра си, но Каролайн я избута настрана с крак, вдигна я и я сложи в скута си. Порция се изправи и я изгледа обидено. — Не е редно да си такава егоистка, Каролайн. Няма да изям всичко, обещавам.

— Вижте, каретата забавя ход — намеси се Вивиан. — Мислите ли, че пристигнахме?

След минута каретата спря. Каролайн остави пътната чанта на седалката до себе си, благодарна за спирането.

— Надявам се наистина да сме пристигнали. Ако продължаваме така, ще се удавим.

Вратичката на каретата се отвори и трите момичета видяха лакей в ливрея.

— Добре дошли в слънчевия Уайтшайър!

Никой не се усъмни в склонността му към ирония. От небето все така се изливаха потоци дъжд, вятърът ги гонеше във всички посоки, неравномерното плискане бе придружено от далечни гръмотевици.

Мина доста време, преди сестрите да съберат ръкавиците, книгите и бродериите си. Никоя не желаеше да напусне топлата суха карета. Когато най-сетне не остана нищо за прибиране и всички нахлупиха качулките над лицата си, Каролайн слезе първа, стиснала под мишница пътната си чанта.

Появи се втори лакей и протегна ръка да я вземе.

— Благодаря, не! Предпочитам да я нося сама — извика тя, за да надвика воя на вятъра — или поне се надяваше, че е вятърът.

Порция и Вивиан слязоха след нея. Тревелиън Касъл се издигаше гордо в мрака пред тях. Внушителният замък, изграден от сив камък, вероятно беше скромен в сравнение с известните стари крепости на Уайтшайър, но изглеждаше в много добро състояние. Никъде не се забелязваха следи от упадък. През вековете, откакто беше построен, бяха направени безброй подобрения, но толкова сръчно, че средновековието, готиката и ренесансът се сливаха в едно цяло. Замъкът имаше всичко, което липсваше на градската къща на виконта. Цистерни за събиране на дъждовна вода, кули и бойници и със сигурност огромно подземие с вериги по стените и железни уреди за мъчение.

Когато Каролайн вдигна глава към наблюдателната кула, от муцуната на една озъбена риба се изля поток вода. Обзе я мрачно предчувствие. Ами ако се беше излъгала? Ами ако беше направила огромна грешка, като бе довела сестрите си тук? Грешка, която нямаше да се поправи с новите цифри в сметководната книга!

Дощя й се да ги натовари обратно на каретата и да заповяда на кочияша да препусне колкото може по-бързо обратно към Лондон. Точно тогава обкованата в желязо дъбова врата на замъка се отвори широко и гостенките бяха въведени вътре.

Влязоха в огромна входна зала с каменен под. И трите бяха мокри до кости. Студ сковаваше въздуха и Каролайн потрепери. Препарирана глава на елен я зяпаше от отсрещната стена и в стъклените й очи светеше див блясък. Порция мушна топлата си ръка в нейната и пошепна:

— Чувала съм, че къщата отразява духа на собственика си.

— И аз съм чувала същото — отговори шепнешком Каролайн и продължи да оглежда прастарите стенни килими, на които бяха изобразени сцени с кръвопролития и убийства.

Някои показваха битки в цялото им страховито великолепие, други възвеличаваха ловни сцени. На най-близкия гоблен беше избродиран озъбен елен, готвещ се за скок към една грациозна сърна.

Даже Вивиан се оглеждаше със съмнение, макар да заяви:

— Сигурна съм, че на дневна светлина помещението ще изглежда много по-приветливо.

Всички се стреснаха, когато от сянката изникна достолепен иконом с гърбица и снежнобяла коса. Скованите му от подагра пръсти стискаха свещник. Беше толкова възрастен, че когато се запъти към тях, Каролайн беше убедена, че чува скърцането на костите му.

— Добър вечер, дами — извика той и гласът му беше ръждив като старата броня в алкова отдясно на Каролайн. — Предполагам, че вие сте сестрите Кабът. Очаквахме ви. Надявам се, че пътуването ви е било приятно.

— Направо божествено — отговори развеселено Порция и направи грациозен реверанс.