— И на лекомислени млади жени, които настояват да ходят там, където не им е мястото.

Каролайн отговори на предизвикателния му поглед и изведнъж изпита чувството, че двамата отново се намират в осветената от луната градина на Воксхол, отдалечени само на една целувка от мига, когато ще паднат в обятията си. Лицето на Кейн остана все така усмихнато, ала ледените искри в очите му бяха достатъчно предупреждение. Този човек явно не беше свикнал някой да се противопоставя на волята му. Поведението й не му харесваше.

Протестите на леля Мариета заглъхнаха във въодушевеното ръкопляскане на Порция.

— Господи, бал с маски! Какво вълнуващо преживяване! Горя от нетърпение да си събера багажа. Моля ви, милорд, кажете ми: брат ви също ли ще се присъедини към нас още от началото?

— Щом разбере, че ще замина заедно с цялата компания от възхитителните мис Кабът, няма да мога да го задържа даже с бастуна си. — Кейн кимна и стана. — А сега ви моля да ме извините, дами. Мисля, че достатъчно дълго злоупотребявах с гостоприемството ви. Трябва да се прибера вкъщи и да се подготвя за заминаването.

Когато леля Мариета даде знак на прислужничката да донесе още влажното палто и бобровата шапка, Вивиан се надигна.

— Много се радвам, че решихте да ни посетите днес, милорд. За мен беше голямо удоволствие да ви видя в дома си.

— Удоволствието е изцяло мое — отвърна тихо той и вдигна ръката й до устните си.

Същите устни, които я бяха милвали така нежно. Същите устни, които се плъзгаха по нейните, галеха ги и ги предизвикваха да се отворят и да пропуснат езика му. Същите устни, които я завладяха и я накараха да се почувства, сякаш му принадлежи завинаги и за вечни времена.

— Неочаквано удоволствие, наистина — проговори сковано Каролайн и тонът й показваше, че мисли точно обратното. — До днес бях убедена, че почти не напускате дома си преди залез слънце.

Кейн пусна ръката на Вивиан и се обърна към нея. Без да иска, тя се възхити на самообладанието му.

— Наистина го правя рядко. Само при особени поводи, какъвто е например компанията на четири възхитителни дами. — Той се поклони в посока към леля Мариета, която се изкиска като ученичка.

Каролайн се намръщи още повече.

Ейдриън пое палтото и шапката си от ръцете на прислужничката.

— Надявам се да не ви стане много топло в това палто, милорд — отбеляза невинно Каролайн. — Докато се обличах, видях слънцето да пробива стената от облаци, сигурна съм.

За момент Кейн остана напълно неподвижен. Ала по лицето му не потрепна нито едно мускулче. После, без да чака момичето, закрачи към вратата и я отвори. От сивото небе все така се лееше дъжд.

Мъжът се обърна и впечатляващата му фигура се очерта на фона на сребристите дъждовни капки. Усмивката, отправена към Каролайн, беше неочаквано мека.

— Оценявам загрижеността ви, мис Кабът, но дъждът явно е предпочел да остане по-дълго.



Ейдриън буквално влетя в градската си къща и затръшна вратата зад гърба си. Нито един лакей не го посрещна, нито една прислужница не притича да поеме мократа шапка и палтото му. Слугите в тази къща не бяха свикнали някой да влиза и излиза на дневна светлина. Повечето вероятно спяха или се бяха измъкнали, за да прекарат следобеда в града. Завесите бяха спуснати, кепенците на прозорците бяха здраво затворени. Така беше наредил господарят. Даже последният лакей и младите момичета в кухнята знаеха, че едно единствено нарушение на това специално правило ще доведе до незабавно уволнение.

В продължение на един предателски миг Ейдриън си разреши да се запита какво ли ще бъде да се прибере и да го посрещне жена, която го е очаквала. Мило същество, което да излезе от сянката, за да му помогне да свали мокрото палто, да му предложи чаша горещ чай и нежна целувка, докато той се ядосва, че е излязъл от къщи в такъв ужасен ден. Ала когато това мило същество прие образа на стройно сивооко момиче с водопад от бледоруса коса, разпусната свободно по гърба, Ейдриън изруга ядно и решително прогони тази представа в най-далечния ъгъл на съзнанието си.

Свикнал да се движи в полумрак, той свали мокрото палто и хвърли шапката си на масата. Разтърси влажната си коса и се обърна към стълбата, откъдето се чуваха стъпки. Джулиън слизаше с леко олюляване. Тъмните къдрици стърчаха на всички посоки — също като по времето, когато двамата бяха още деца и Ейдриън се будеше нощем, защото уплашеното му братче стоеше до леглото му. Макар че мърмореше недоволно и дори му се караше, той винаги напускаше топлото си легло, за да убие поредното въображаемо чудовище, промъкнало се в стаята на Джулиън.

— По дяволите, братко! — извика Джулиън и затегна колана на копринения черен халат. — Защо вдигаш такъв шум? Този трясък ще събуди и мъртвите.

Ейдриън му хвърли мрачен поглед и се запъти решително към масичката с напитките. Крачките му кънтяха по мраморния под. Наля си солидна порция бренди, разклати сърдито почти празната гарафа и я остави на подноса. Беше готов да се закълне, че икономът я бе напълнил едва вчера.

Брат му седна на едно от долните стъпала, прозя се и разтърка очи. Като забеляза калната локвичка под закачалката, примигна учудено. През процепа между тежките завеси се виждаше тясна ивица дневна светлина.

— Нима си бил навън? В това време?

Ейдриън се обърна и се облегна на масичката. Разтърка схванатия си тил и се опита да не мисли колко часа беше прекарал без сън.

— Да.

— Какво те е прихванало, та си напуснал уютния ни дом в такъв нехристиянски час? Лоша нощ ли прекара? Да не би ловът да е бил неуспешен?

— О, не, напротив. Ловът беше дори много успешен. — Ейдриън изпи брендито на един дъх и отново си припомни колко прекрасно беше да усеща Каролайн в обятията си. — Улових едно птиченце, което не очаквах.

Джулиън го измери с подигравателен поглед.

— Като знам колко си отдаден на дълга си, вярвам, че не си пипнал френската болест. Или не съм прав? Но съм сигурен, че ако някои път се позабавляваш с едно от момичетата, които издебваш в тъмните улички, настроението ти ще се подобри.

Незнайно по каква причина перспективата да потърси облекчение в обятията на някоя пълногърда проститутка изобщо не заинтересува Ейдриън. Не и докато неустоимо сладката уста на Каролайн беше жива в спомена му.

Наля си още малко бренди и по тялото му се разля приятна горещина. Но дори тя не беше в състояние да изтрие вкуса й от устните му.

— Единственото, което би могло да повдигне настроението ми, е бързото завръщане на една известна мис Кабът в дома й в Съри.

— Ако съдя по мрачното ти изражение, отпътуването на мис Кабът към провинциалната й къщичка не е непосредствено предстоящо.

— Точно така. Много скоро и тя, и очарователните й сестри ще тръгнат с нас към Уайтшайър. Още тази седмица.

Джулиън изправи гръб и примигна смаяно.

— Тази седмица? Не мислиш ли, че е твърде рано? Аз смятах да заминем следващата седмица. Ами Дювалие? Как можеш да си сигурен, че ще ни последва?

— Сигурен съм, че сме събудили интереса му. — Ейдриън погледна брат си в очите и нанесе удара, без да се колебае. Макар да го заболя сърцето. — Той беше там. Във Воксхол. Тази нощ.

Джулиън замръзна на мястото си и пошепна с едва движещи се устни:

— Видя ли го?

Ейдриън поклати глава. Не можеше да признае на брат си, че бе изпитал див ужас, когато видя Дювалие да преследва нищо неподозиращата Каролайн.

— Не беше нужно. Усетих го. Възприех го със сетивата си. В мига, когато се приближих до него, той се стопи в сянката.

Едва по-късно Ейдриън бе осъзнал, че изчезването на Дювалие е било благословия. Ако врагът им беше станал свидетел на целувката между него и Каролайн, целият им план щеше да отиде по дяволите.

— Смятам, че нямаме друг избор, освен да напуснем Лондон колкото може по-скоро — заяви мрачно Ейдриън. — Тази нощ Дювалие не беше единственият във Воксхол. Ларкин става все по-упорит и нахален. Ако не успея да го отклоня от следата, ще ни затвори в Нюгейт още преди бала. Сигурно не е нужно да ти казвам, че това ще е катастрофа. — Той потърка брадичката си и въздъхна уморено. — И без това трябва да отида по-рано в Уайтшайър. Имам работа там. Днес получих вест от Уилбъри. Някой — или нещо — тероризира селяните и краде добитък — обясни той. Оплакването беше дошло от Нетълсхем, малко село в близост до имението.

— Не съм аз — отговори полу на шега Джулиън. — Никога не съм харесват овце. — Той извърна поглед, но Ейдриън въпреки това видя искрите на съмнение в очите му. — Знам, че е много трудно за теб, братко. Но се надявам, че няма да ме изоставиш, нали? — Колкото и да се стараеше да говори с лекота, брат му знаеше какво му бе струвало да зададе този въпрос.

Ейдриън прекоси залата и застана пред стълбата. Първият му импулс беше да разроши буйните къдрици на Джулиън, но вместо това само сложи ръка на рамото му и леко го притиска, докато Джулиън се принуди да го погледне.

— Никога няма да те изоставя, братле. Никога. И бог да е на помощ на онзи, който се опита да се изпречи на пътя ми.

Джулиън вдигна едната си вежда.

— Включително мис Каролайн Кабът?

— Особено мис Каролайн Кабът — отговори твърдо Ейдриън и не допусна брат му да забележи каква болка му причини този отговор.

9

Дъждът плющеше по прозорчетата на каретата и скриваше всичко освен замисленото отражение на Каролайн в стъклото. Тя напрегна зеници, за да хвърли поне бегъл поглед към минаващите покрай тях местности на Уайтшайър, но напразно. Онова, което дъждът не можеше да скрие, бе скрито от нощта.

По небето се стрелкаха светкавици, за миг заливаха местността със свръхестествена светлина и заслепяваха неподготвените очи на Каролайн. В продължение на един ужасяващ миг тя беше готова да се закълне, че е видяла безформена фигура да препуска редом с каретата. После всичко отново потъна в мрак и тя остана само с ужасеното си отражение в прозорчето.