Тя присви очи и се опита да проникне с поглед зад злокобните облаци. Наистина ли дневната светлина убиваше вампирите?

Или беше слънчевата светлина?

Тя разтърка чело, обзета от внезапното желание да е слушала по-внимателно обясненията на Порция. Звънецът прозвуча отново. Леля Мариета не беше вампир, но рядко ставаше преди обяда и обикновено не приемаше посетители преди два следобед. Въпреки това Каролайн чу как един етаж по-долу започна трескава суетня. До ушите й стигнаха задъхано произнесени заповеди. Очевидно леля Мариета и Вивиан тичаха като обезумели от стая в стая и се стараеха да се приведат в приличен вид.

Каролайн погледна отново към стълбището. В същия този миг Кейн бутна назад бобровата си шапка и погледна нагоре. Точно към прозореца, зад който стоеше тя. Каролайн побърза да се скрие зад завесата. Силата на погледа му не можеше да се отрече. Даже прашното дантелено перде не можеше да я опази от магията на този мъж.

Звънецът престана да звъни. В оглушителната тишина, която последва, Каролайн си припомни още едно от изреченията, казани от Порция по отношение на вампирите.

„Един вампир не може да влезе неканен в дома на жертвата си.“

Каролайн се опита да се отърси от глупавата представа, ала сънят беше още жив в паметта й. Ами ако тя отхвърляше приказките на Порция просто по навик, а този път наистина беше дошъл кръвопиец и чакаше отвън, пред къщата на леля й? Възможно ли беше да е сбъркала?

Тъй като не можеше да изтича долу по нощница, да заключи вратата и да изкрещи, че внезапно се е разболяла от ужасна заразна болест като холера или бубонна чума, тя надникна предпазливо през прозореца.

Входната врата вече бе отворена. Ала вместо стария лакей на леля Мариета на прага застана сияещата Порция и учтиво покани виконта да влезе.

Каролайн зяпна смаяно.

— И ти ли, Бруте? — пошепна тя и поклати невярващо глава.



След няколко минути Каролайн се плъзна безшумно по стълбата, облечена в скромна светлосиня утринна рокля, която не стоеше особено добре на стройната й фигура. Колосаните рюшчета, които изпълняваха ролята на яка, бяха по-подходящи за кралица Елизабет. Косата й беше строго опъната назад и навита на тежък кок на тила. Нито едно кичурче не подскачаше около ушите й. На всичкото отгоре си бе сложила дантелено боне. Беше твърдо решена да заличи всички следи от безсрамното същество, което се беше вкопчило със страстно отдаване в обожателя на сестра си.

Каролайн спря насред стълбата и се залови здраво за парапета. Дрезгавият баритон на виконта може би разтапяше задръжките на жените, но и ужасно затрудняваше всеки, който беше решил да го подслушва. Тя се напрегна да разбере нещо, но успя да долови само откъслеци от разговора. Порция говореше, без да спира. От време на време се чуваше звън на чаши за чай. Вивиан правеше учтиви забележки, леля Мариета се кискаше пронизително.

Внезапно в салона се възцари страхопочтително мълчание. Даже Порция замлъкна. Когато виконтът заговори, Каролайн бързо слезе още няколко стъпала по-надолу. Ала всичко, което можа да чуе, беше:

— …днес дойдох, за да… знам, че не е редно да разчитам на съгласието ви… въпросът е много важен…

Каролайн отново се вкопчи в парапета и кокалчетата на пръстите й побеляха. Кейн бе дошъл да направи предложение. Искаше да попита Вивиан дали ще стане негова жена. Тя щеше да каже „да“ и тогава вече никога нищо нямаше да е както преди. Младата жена усети странен натиск в областта на сърцето, сякаш непозната дотогава вена бе смъртоносно прободена.

Без да си даде време да помисли по-обстойно над тези чувства, тя се спусна като вихър по стълбата и влезе устремно в салона.

— В никакъв случай! Аз не позволявам!

8

Всички в салона се обърнаха към нея и я зяпнаха, сякаш си беше изгубила ума. Къдриците на Порция подскачаха весело около пухкавото лице. Бузите на леля Мариета бяха покрити с дебел пласт оризова пудра. С вдигнатата си коса Вивиан изглеждаше свежа като пролетно утро. Крехката, закръглена фигура на средната сестра беше стегната в рокля от яркозелен копринен креп на дребни цветенца. Цветът щеше да подчертава по съвършен начин сериозните сиви очи на Каролайн, ако бе имала възможност да носи предназначената за нея утринна рокля.

Кейн внимателно остави чашата си на масичката и се надигна. Изправен сред хаоса в препълнения салон на лелята, той изглеждаше още по-висок и двойно по-опасен от вчера. Ако наистина беше вампир, можеше да изпие кръвта и на трите жени и да не се насити.

— Надявам се да ми простите за дързостта, мис Кабът — заяви той и в погледа му се бореха веселие и недоверие. — Нямах представа, че ще реагирате така бурно на намерението ми да поканя сестра ви в своето провинциално имение.

Каролайн замръзна на мястото си.

— Във вашето… имение?

Той я погледна право в очите.

— Естествено. А вие какво си помислихте, че сте чули?

Невинната му физиономия не я излъга нито за миг. Той знаеше много добре какво си е помислила.

Облекчението беше толкова силно, че краката й поддадоха. Тя се отпусна във високото кресло, тапицирано с яркоцветен брокат. После бързо изправи гръб.

— Аз… помислих си, че сте предложили разходка в това ужасно време. Вивиан винаги е била с крехко здраве и аз, естествено, съм загрижена за нея.

Вивиан извъртя очи.

— Моля ви, не се сърдете на сестра ми, лорд Тревелиън. Винаги се държи така, сякаш е кокошка, а ние с Порция сме пиленцата й.

Кейн седна отново на стола си и посегна към чашата. В голямата му длан финият порцелан изглеждаше двойно по-крехък.

— Мога да ви уверя, мис Кабът, че никога не бих изложил на риск здравето на сестра ви. — Да не би да си въобразяваше, че вижда в очите му подигравателен блясък? Не, малко вероятно. — Както вероятно сте чули, следващата седмица давам бал с маски в Тревелиън Касъл. Тъй като трябва да се направят необходимите приготовления, сметнах, че е най-добре да замина няколко дни преди бала. Затова дойдох да поканя сестра ви да ме придружи. — Кимна на леля Мариета и додаде: — Разбира се, вашата леля ще дойде с нас като компаньонка.

Значи той имаше замък? Естествено. Замък, чиято господарка щеше да стане Вивиан. Натискът в гърдите й се усили до тъпа болка.

— Къде се намира замъкът ви, милорд? — попита тя. — Да не би в Трансилвания?

Порция се задави с чая си и леля Мариета незабавно я цапна по гърба, за да престане да кашля. Целият свят знаеше, че малката източноевропейска страна криеше безброй истории за върколаци, вампири и други ужасяващи нощни същества. Там бяха живели дори истински чудовища като Влад Дракула, скандално известният трансилвански княз, чието тиранично господство се бе превърнало в легенда и кошмар.

Кейн прие намека с лека усмивка.

— Боя се, че е на много по-скучно място. Тревелиън Касъл се намира в Уайтшайър, западно от Солсбъри.

Каролайн се запита дали внезапното му желание да напусне Лондон има нещо общо със случилото се между двамата през нощта. Дали искаше да изтръгне Вивиан от влиянието й? Или самия себе си? Но каквито и да бяха намеренията му, тя не можеше да допусне да се увенчаят с успех. Трябваше й повече време, за да се увери, че той не представлява заплаха за сестра й.

Пое пълна чаша чай от ръцете на смаяната прислужничка и с учудване установи, че ръцете й вече не треперят.

— Много мило от ваша страна да включите леля Мариета в поканата, милорд, но не е нужно да й създаваме повече затруднения, отколкото и без това направихме. Аз съм напълно в състояние да играя ролята на компаньонка на сестра си.

Сега беше ред на леля Мариета да се задави с чая си. Порция се изсмя злобно и започна да я тупа по гърба, употребявайки повече сила, отколкото беше нужно.

Докато лелята кашляше, очите на виконта се присвиха едва забележимо.

— Прощавайте, мис Кабът, но бях останал с впечатлението, че вие и мис Порция смятате да си заминете за Еджъли в близките дни.

Каролайн отпи глътка чай.

— Няма причини за бързане. Братовчедът Сесил няма да усети липсата ни. Освен това съм чувала, че по това време на годината въздухът в Уайтшайър е извънредно полезен за белите дробове.

— Не мога да си представя какво те кара да се държиш така особено, дете — намеси се леля Мариета и попи сълзите от очите си, предизвикани от кашлицата. — Все едно някой слепец помага на другаря си да пресече улицата.

— Боя се, че леля ви е права. Аз не смеех да ви напомня, че вие също сте млада неомъжена дама. — Шеговитият тон в гласа му я ядоса и развесели едновременно. — Не е редно да влезете като компаньонка в дома на един заклет ерген, какъвто съм аз, и да се изложите на съмнителната чест да сте зависима от него.

Каролайн махна пренебрежително с ръка и избухна в смях.

— Мога да ви уверя, че няма за какво да се притеснявате. Отдавна минах възрастта, когато вярвах, че всеки срещнат мъж има намерение да ме прелъсти или да ми натрапи вниманието си.

— Каролайн! — извика ужасено Вивиан и се изчерви до корените на косата.

— Виж ти, вече се питах как ще хрупкате бисквитки, след като отдавна сте достигнали старческа възраст — отбеляза сухо Кейн, когато Каролайн си взе няколко захаросани бисквити от чинията.

Тя отхапа малко парче и обясни високомерно:

— Нямам никакво намерение да нося титлата „стара мома“, без да използвам предимствата й. Като жена, която вероятно никога няма да живее под закрилата на съпруг, имам право да се движа в обществото, както ми харесва. Така прави и леля Мариета. — Тя му хвърли бърз поглед изпод полуспуснати мигли, неспособна да устои на изкушението да му се подиграе. — Освен това съм сигурна, че мога да разчитам на вашето безукорно поведение, милорд. Ако се вярва на писмото на Вивиан, вие сте светец между мъжете — самопровъзгласили сте се за спасител на вдовици и сираци… да не забравяме и заблудените улични котенца!