— Същото, каквото правят всички във Воксхол тази вечер — отвърна тихо Кейн и я изгледа подигравателно. — Търсят мен.

Улови ръката й и я изведе бързо на алеята. Тръгна в противоположна посока, като често-често поглеждаше през рамо. Каролайн трябваше да подтичва, за да върви в крак с него.

Тъй като все още не беше сигурна дали не е попаднала от трън, та на глог, тя не можа да се удържи и попита:

— Къде ме водите?

— А вие как мислите, мис Кабът? — Той я изгледа отстрани и си разреши кратък ироничен смях. — В леглото.



— Будна ли си? Каролайн, събуди се! Хайде де!

Каролайн се опита да пренебрегне възбудения шепот, както бе постъпила при тихото отваряне на вратата и издайническото скърцане на дъските на пода. Сложи възглавницата на главата си и се сви на кълбо под завивките. Знаеше, че е невъзможно да се преструва дълго на заспала. Порция беше невероятно упорита. Обикновено мушкаше сестрите си в ребрата, измъкваше перо от първата шапка, която видеше, и ги гъделичкаше под носа или по петите. Веднъж, когато много държеше да изложи пред Каролайн новата си теория за русалката, която според нея живеела в градинския фонтан, направо изля на главата й леген студена вода. Тогава Каролайн скочи и й залепи такава плесница, че момичето цяла седмица се оплакваше от бучене в ухото си.

Този път обаче Порция бе избрала много по-коварна стратегия. Повдигна кранчето на възглавницата и приближи устни до ухото на Каролайн. Понижи глас до подигравателен баритон и зашепна сладникаво:

— Не бъдете толкова плаха, мис Кабът. Хайде, дайте ми една целувчица.

Каролайн скочи толкова бързо, че двете едва не си чукнаха главите.

— О, небеса! Каква ужасна хлапачка си! Значи си ни познала, така ли?

Порция се отдръпна назад и седна в другия край на леглото като доволно малко котенце. Леля Мариета бе настанила момичетата в таванска стая, оскъдно обзаведена. Вътре имаше само две железни легла и няколко стари, издраскани мебели, донесени тук от другите помещения, след като модата им беше отминала. На масата за миене гореше лоена свещ и светлината й се отразяваше в дяволито святкащите очи на Порция.

Момичето изтърси обувките от краката си и размърда пръстите, обути в копринени чорапи.

— Повярвай, не беше лесно да те позная, след като леля Мариета ми затискаше очите и на всеки две секунди ме пляскаше с ветрилото. За малко да се ударя в едно дърво и да загубя съзнание!

Каролайн се облегна удобно на възглавниците и изгледа мрачно дръзката си малка сестричка.

— Жалко, че не е станало така. Тогава поне щях да прекарам една спокойна нощ.

Докато Порция сваляше внимателно ръкавиците си, лицето й отново светна и тя заговори с нарастващ плам:

— Отначало си помислих, че виконтът те хапе. Не можех да разбера защо не се отбраняваш. Вече поех въздух, за да изкрещя, но тогава внезапно осъзнах, че той… те целува! — Последните две думи бяха произнесени, сякаш това беше прастар ритуал, тъмен и забранен, и много по-неприличен от всичко, което би могъл да направи един вампир.

— Той само се престори, че ме целува — опита се да обясни Каролайн и отчаяно се постара да не мисли за нежното притискане на устата му върху нейната и за мекото плъзгане на езика му.

Порция изпухтя скептично — съвсем не като възпитана млада дама.

— Тогава явно има изразен артистичен талант, защото отстрани изглеждаше, че те целува с цялата си нежност.

— Нямаше друг избор — отговори Каролайн, осъзнавайки болезнено факта, че нейното собствено отдаване е било много по-силно. — Ако леля Мариета ни беше познала, последствията за всички ни щяха да бъдат катастрофални — особено за Вивиан.

При мисълта за сестра й угризенията на съвестта отново се обадиха — този път буквално изкрещяха. Почти си пожела да може да повярва, че Кейн я е омагьосал. Тогава щеше да има извинение, че се е държала така безсрамно в прегръдката му. Че беше готова да пожертва всичко, на което държеше и което ценеше — включително доверието на Вивиан, — за толкова бегло удоволствие като една целувка.

— Не се притеснявай за Вивиан — увери я Порция, сякаш бе прочела мислите й. — Тя не храни и най-малкото подозрение. Леля Мариета беше твърде заета да ме отдалечи колкото може по-бързо от мястото на позора, че не забеляза нищо. Достатъчно й беше да хули нравствеността ти. Е, не твоята, а тази на безсрамната мръсница в прегръдката на виконта. Тя си помисли… — Порция разтърси глава и разкъса мрежата на собствените си объркани обяснения. — О, стига толкова! Как, за бога, успя да се прибереш преди нас? Нима файтонът те чакаше пред портите?

— Лорд Тревелиън ме докара с каретата си.

Не беше точно така. След кратка заповед към кочияша той я бутна в луксозното превозно средство и конете препуснаха като вихър. Само след минути лакеят я свали пред вратата на къщата.

— Той… беше ли с теб?

Каролайн поклати глава, благодарна, че не се беше наложило да сподели с него затворената карета.

— Съмнявам се, че би искал да прекара дори само още минута в моята компания, след като се държах така… глупаво.

Порция слушаше в захлас, докато Каролайн й разказа за двамата млади безделници, които я бяха нападнали, и за навременната намеса на виконта. Накрая се отпусна на леглото и въздъхна учудено.

— Колко странно. Питам се защо един вампир прекарва вечерите си във Воксхол Гардънс, за да спасява млади момичета.

— Ако не беше абсолютно невъзможно, бих била склонна да повярвам, че наистина е вампир. Само да беше видяла как се разправи с двамата млади негодници. Никога не бях виждала мъж да се движи толкова бързо и с такава сила. — Каролайн поклати глава. Споменът все още я караше да трепери. — В това имаше нещо… почти неестествено.

Порция погледна внимателно сестра си, събра смелост и попита тихо:

— А как беше целувката му? И в нея ли имаше нещо неестествено?

Каролайн бързо сведе глава, проклинайки светлия си тен.

— Няма с кого да го сравня — отговори сърдито тя, когато червенината нахлу в бузите й. — Сигурна съм, че това беше една съвсем обикновена целувка.

Съвсем обикновена целувка, при която й се зави свят от желание. Съвсем обикновена целувка, която помете всичките й съмнения и я разтопи от наслада. Която пропъди от главата й всички разумни мисли, включително и факта, че мъжът, когото целуваше, принадлежеше на сестра й.

Знаещият поглед на Порция я уплаши. Плъзна се под завивката и се завъртя към стената.

— Крайно време е да легнеш в собственото си легло и да ме оставиш на мира. Искам да се върна към съвсем обикновените си сънища.

* * *

Камбаните удариха полунощ.

Тя стоеше на паважа и стъпалата й сякаш бяха враснали в камъните. Той излезе от мъглата и се запъти към нея. Косата му блестеше под лунната светлина, дългата наметка се увиваше около глезените му. Тя знаеше, че е дошъл заради нея, но не беше в състояние да изтръгне вик от парализираните си устни, нито да помръдне ръка или крак.

Лунната светлина изчезна, остави я да стои изгубена в сянката. Той я привлече в прегръдката си и мекотата му беше неустоима като силата му.

Зъбите му заблестяха, когато сведе глава. Твърде късно тя осъзна, че не устните й бяха целта му, а шията й. Въпреки това доброволно наклони глава, за да го покани — не, за да го помоли да я вземе, да утоли жаждата си с нея, да изпие жизнения й сок, който пулсираше под нежната коприна на кожата.

Той й даваше всичко, което беше искала, за което отдавна тайно беше копняла.

Да се предаде.

Когато зъбите му разкъсаха тънкото було, в тялото й се разля вълна на блаженство. Камбаните продължиха да звънят, възвестявайки вечния среднощен час, когато тя завинаги щеше да му принадлежи.

* * *

Каролайн се стресна насън и скочи. Седна в леглото и се опита да преглътне буцата, заседнала в гърлото й. Мина доста време, докато осъзна, че виновна е собствената й ръка, която притискаше мястото с все сила. Сърцето й биеше неравномерно и я задъхваше. Тя отпусна бавно ръка и се загледа в треперещите си пръсти, сякаш принадлежаха на друга жена.

Още по-ужасна от уплахата й беше необяснимата горещина, която бе обхванала цялото й тяло. Устата й бе пресъхнала, кожата тръпнеше, гърдите я боляха. Между краката си усещаше странно теглене — повече наслада, отколкото болка.

Тя се огледа в стаята и отново се опита да се отърси от опиянението на съня. Тясното легло на Порция беше празно, в таванската стаичка цареше здрач и й беше невъзможно да каже кое време е. Неспокойният й сън беше примесен с парчета от други сънища, в които бягаше по мрачни алеи пред маскирани нападатели с похотливо раззинати уста.

Тя разтърка уморените си очи. Ами ако цялата нощ не е била нищо друго, освен сън? Безумното й решение да отиде във Воксхол Гардънс и да вземе Порция със себе си, прекрасните мигове в обятията на виконта, опияняващият вкус на целувката му… Ами ако всичко това беше просто една трескава фантазия, родена от угризенията на съвестта и развихреното й въображение?

Беше готова да повярва, че все още сънува, защото среднощните камбани продължаваха да звънят.

Тя се намръщи и се опита да се съсредоточи. Най-сетне позна пронизителния звън на входния звънец. Отметна завивките, скочи от леглото и изтича до прозореца. На улицата чакаше елегантна лека карета, теглена от двойка расови жребци. Каролайн протегна шия и успя да зърне бегло мъжката фигура, застанала на входната стълба. Макар че периферията на бобровата шапка скриваше лицето, могъщата фигура и палтото с дълга пелерина не оставяха съмнение кой е дошъл.

Ейдриън Кейн искаше да направи визита на леля й. И това на дневна светлина.

Коленете на Каролайн омекнаха. Облекчението й беше огромно. До този момент не беше забелязала колко здраво са заседнали в ума и фантазията й глупостите на Порция.

Тя разтърси глава, засрамена от глупостта си, и хвърли поглед към небето. От сивите облаци падаше дъжд. Сипеше се с такова постоянство, сякаш слънцето никога нямаше да се покаже.