Тя примигна, за да вижда по-ясно, и откри, че мъжът пред нея е със светла коса, тромава фигура и първи наченки на брада. Носът му беше обсипан с лунички. Ако се съдеше по високата боброва шапка и елегантната кройка на жакета, принадлежеше към висшата класа.

— Простете, сър — прошепна Каролайн, обзета от облекчение, и пое дълбоко дъх. — Очевидно съм сбъркала пътя. Ще бъдете ли така добър да ми покажете как да се върна на Гранд Уок?

— Я да видим какво имаме тук — изръмжа завадено непознатият, хвана я с едната си ръка, а с другата свали качулката й. — Червената шапчица на път към къщичката на баба си…

От дървото зад него скочи втори мъж и се приземи на краката си с котешка гъвкавост. Шапката върху тъмните къдрици беше накривена.

— Никой ли не ви е казвал, че тези гори са пълни с големи, зли вълци, които само чакат да погълнат някое малко сладко момиченце като вас?

Докато местеше уплашен поглед от единия към другия, Каролайн осъзна, че на тези двамата не им трябваха маски. Израженията им бяха достатъчно зловещи. Без да се бави, тя заби лакът в гърдите на мъжа, който я държеше, и той се принуди да я пусне.

— Не съм на път към къщичката на баба и не съм малко момиче. — Постара се гласът й да звучи спокойно, макар че ръцете й трепереха, и добави: — Виждам, че и двамата сте джентълмени. Надявах се, че сте готови да помогнете на една дама.

Тъмнокосият млад мъж пъхна палци в джобовете на жилетката си и изпухтя пренебрежително.

— Никоя млада дама не би тръгнала сама по този път, ако не си търси забавление.

— Търсех един човек — извика Каролайн в отчаян опит да обясни как се е озовала на това скандално място.

Светлокосият младеж се ухили и отново я побиха тръпки.

— Ето че срещнахте двама. Това означава двойно по-голямо удоволствие.

Когато се запътиха бавно към нея, като леко се олюляваха, Каролайн заотстъпва назад. Спомни си нещастното момиче, отделено от майка си, за което беше говорила леля Мариета, и за малко не изпадна в паника. Според леля й никой не се притекъл на помощ, макар че много хора чули виковете на момичето. Помощта дошла, когато било вече много късно.

Съзнавайки, че все пак трябва да опита, Каролайн отвори уста, за да нададе отчаян вик, когато попадна в ръцете на трети мъж. Силна ръка обхвана рамото й, върховете на пръстите докоснаха изтръпналите гърди.

— Съжалявам, че трябва да ви разочаровам, момчета — изрече дълбок, леко дрезгав глас. — Но тази нощ не само вълците са тръгнали на лов.

6

Каролайн усети как от облекчение й се зави свят. Чувстваше се сигурно и уютно в ухаещата на сандалово дърво и лавър прегръдка на Ейдриън Кейн. Беше заявила, че не е от типа жени, които припадат при най-малкото вълнение в мъжките обятия, но неговата непоколебима сила изведнъж направи тази представа странно привлекателна. Особено когато се сблъска пряко с властната му самоувереност. Не можеше да се отърве от впечатлението, че той принадлежи към типа мъже, които знаят много добре какво да правят с жената, попаднала случайно в обятията им.

— Кой, по дяволите, сте вие? — попита сърдито светлокосият младеж и ухилената му физиономия се смени с обидено смръщване на челото.

Гласът на Кейн прозвуча съвсем спокойно, почти приятелски.

— Аз съм онзи, който си хапва големи зли вълци и не оставя от тях нищо освен няколко кокалчета.

Момчето хвърли несигурен поглед към тъмнокосия си спътник. Той излезе напред и двамата опряха рамене, за да си дадат опора.

— В тази прекрасна пролетна нощ сме тръгнали да си потърсим малко забавление — обясни тъмнокосият и свали шапка. — Не искаме да се караме с вас, сър.

— Ако казвате истината, предлагам двамата с приятелчето ви да се махате оттук и да забравите, че някога сте минавали по тази алея.

— Това е несправедливо! — извика русият и се изпъчи с глупавата дързост на младостта. — Ние я намерихме първи. Тя е наша!

Преди Каролайн да отвори уста, Кейн отсече властно:

— Вече не. Сега принадлежи на мен.

Това собственическо заявление, произнесено с непоколебима убеденост, накара Каролайн да потрепери. Хватката му стана поздрава, сякаш за да й покаже, че е усетил трепването й.

— Можете да я имате след нас, ако желаете — включи се в пазарлъка тъмнокосият момък, който очевидно планираше дипломатическа кариера във външното министерство. — Ние двамата знаем как трябва да се отнасяме към хубава млада дама. — Той прокара език по устните си и измери Каролайн с дързък поглед. — Отначало може би ще моли за милост, но когато свършим с нея, ще иска още.

Тялото на Кейн се напрегна, сякаш се готвеше за скок. Ала гласът му прозвуча все така спокойно:

— Не, благодаря. Винаги съм имал предпочитание към прясно месо.

Отблъсната от съзнателната му грубост, Каролайн се скова. Опита се да се обърне, за да го погледне в лицето, но той го предотврати с безмилостна хватка.

— Това са глупости — заяви светлокосият. — Ние сме двама, а той е сам. Аз казвам да си я върнем.

Когато двамата си размениха многозначителни погледи, Кейн прошепна в ухото й:

— Извинете ме, мила моя. Няма да трае дълго. — И меко, но решително я бутна настрана.

Оказа се напълно прав. Двамата младежи се хвърлиха дружно върху него, но само след секунди вече лежаха на земята и стенеха. От обсипания с лунички нос на русия капеше кръв. Другият изплю един избит зъб, а спуканата му устна се подуваше със застрашителна бързина.

Кейн застана в средата на алеята и завъртя елегантно бастуна си. На челото му нямаше нито една капчица пот.

Направи крачка към нападателите и двамата младежи моментално запълзяха назад на задните си части като изхвърлени на сушата раци.

— Следващия път, когато ви се доще да ловувате, ви предлагам да си купите хубави кучета и да станете членове на някой клуб за лов на лисици. В противен случай скоро ще намерите собствените си кожи като трофеи на стената в кабинета ми.

Макар че го пронизваха с унищожителни погледи, младежите се надигнаха с мъка и се запрепъваха между дърветата, ругаейки тихо под нос.

Кейн се обърна към Каролайн. Макар че по лицето му не трепваше нито мускулче, намеренията му бяха ясни.

Беше свършил с момчетата. Сега идваше нейният ред.

Тя намести маската си и въпреки уверенията на здравия разум си позволи да се надява, че той не я е познал.

— Много ви благодаря, сър. Рицарската ви постъпка ме спаси.

— О, така ли?

Обезпокоена от неразгадаемото му изражение, тя заотстъпва бавно назад.

— Не знам какво щях да правя, ако не се бяхте появили в точния момент.

— Точен и за двама ни, както изглежда — отвърна сухо той, като я следваше стъпка по стъпка.

Въобразяваше ли си, или погледът му беше устремен към бледата й шия? Към пулса, който биеше неспокойно под тънката й кожа! Без да съзнава какво прави, тя сложи ръка на мястото, но веднага разбра, че това беше твърде недостатъчна защита.

„Винаги съм предпочитал прясно месо.“

Думите му отекнаха злокобно в главата й. Ами ако беше говорил за съвсем различен вид глад?

Докато се стараеше да прогони тази глупава представа, тя направи още една крачка назад и попадна точно в едно петно лунна светлина. Това изобщо не го спря. Той продължи да крачи напред в такт с ударите на далечна църковна камбана, която възвестяваше полунощ.

— Мисля, че е крайно време да се върна при компанията си — заяви задъхано Каролайн. Безпокойството й растеше с всяка крачка. — Разделиха ни и те вероятно вече се безпокоят за мен и ме търсят.

— И с право, скъпа моя…

Тя се обърна рязко, за да побегне, очаквайки силната му ръка отново да посегне и да я прегърне. Голямата топла длан ще обхване брадичката й, ще наклони главата й назад и ще разголи ранимата свивка на шията, за да може да се наведе и да…

— …мис Кабът — завърши той.

Каролайн се вцепени. После се обърна и го погледна с гняв — несправедливо, както съзнаваше, — че е разгадал глупавия й малък маскарад.

— Как ме познахте?

Мъжът остави бастуна си до близкото дърво и преодоля малкото разстояние, което ги разделяше, само с две крачки.

— По косата. Според мен нито една жена в Лондон няма коса с такъв цвят. — Протегна ръка и извади един кичур от стегнатия кок. Плъзна фината коса през пръстите си с такава предпазливост, сякаш беше най-скъпа коприна. — Прилича на втечнена лунна светлина.

Стресната от неочакваната милувка, Каролайн бавно вдигна поглед. Въпреки нежността на докосването в очите му светеше гняв.

Поведението му изпрати предателски тръпки по тялото й. Стъписана, тя се отдръпна назад и вдигна качулката, за да скрие косата си.

Той прие без коментар неизречения укор и скръсти ръце под гърдите.

— Може би ще благоволите да ми обясните защо ме преследвате и как успяхте да загубите малката си сестра? А, да, и да се озовете в това неловко положение? Мислех, че вие сте най-разумният човек в семейството.

— Разбира се, че съм! Или поне бях. Докато… — Тя млъкна и прехапа долната си устна. — Откога знаете, че ви следвам?

— От мига, когато файтонът ме последва от Баркли Скуеър. Съветвам ви никога да не опитвате кариера във военното министерство. Очевидно ви липсват необходимите способности да се движите скрито и да заличавате следите си. Накратко, вие нямате качества за шпионка, скъпа.

— А вие как успяхте да изчезнете толкова бързо? — попита тя. — Само за миг отместих поглед и вас вече ви нямаше.

Мъжът вдигна широките си рамене.

— Никога не знам кога Ларкин и хората му ме следят. Затова отдавна съм се научил, че да се скриеш в навалицата е най-добрият начин да се отърсиш от евентуални преследвачи. — Той наклони глава. — Това ли е причината да ме преследвате? Констабълът ли ви нареди да вървите след мен? Да не ви е предложил място в полицията?

Каролайн сведе глава, за да избегне пронизващия му поглед. Едно беше да стои в препълнен салон и да обясни със смях, че много хора в Лондон го смятат за вампир, и съвсем друго да стои срещу него на абсолютно пуста алея във Воксхол, докато белите му зъби святкат под лунната светлина в непосредствена близост до шията й. Как да му каже, че въпреки здравия си разум е започнала да се пита дали пък хората не са прави?