Докато Порция се оглеждаше възхитено, крачките й все повече се забавяха. Каролайн не обвиняваше сестричката си. Самата тя беше в голяма опасност да се поддаде на магията на парка. Слава богу, група пияни млади мъже, които на минаване се зазяпаха неприкрито в големия бюст на Порция, я върнаха рязко в действителността. Само преди няколко дни беше чула леля Мариета да разказва на най-добрата си приятелка как някакво нещастно младо момиче било отделено от майка си и отвлечено от няколко млади безделници в една от безбройните странични алеи, очевидно с лоши намерения.

— Побързай, Порция — почти извика Каролайн и притисна сестра си по-близо до себе си. — Не бива да го оставяме да се отдалечи твърде много. — Погледът й оставаше неотстъпно устремен в гърба на Кейн. Странно, но гледката на могъщите му рамене я изпълваше по-скоро с утеха, отколкото със страх.

Бяха минали само няколко крачки, когато Порция отново я принуди да спре.

— О, виж, Каролайн! Там продават сладолед!

Каролайн се обърна. Сестра й се взираше с копнеж в будката на италианския продавач, който тъкмо подаваше на елегантно облечена млада дама горе-долу на нейната възраст фунийка лимонов сладолед.

— Моля те, Порция! В момента нямаме нито време, нито пари за такива глупости. — Каролайн повлече сестра си по-нататък, ала когато претърси с очи алеята пред тях, осъзна, че е станало твърде късно. Кейн бе изчезнал.

— О, не! — изсъска тя и пусна ръката на Порция. Остави сестра си сама и бързо си запробива път сред навалицата, като пътем смъкна маската от лицето си, за да вижда по-добре. Безсмислено. Кейн се бе скрил сред масата от посетители.

Посетители или плячка? — запита се неволно тя и изведнъж й стана студено.

Студът се превърна в лед, когато чу зад гърба си добре познат смях и се обърна като ужилена. Леля Мариета и Вивиан се разхождаха по алеята и вървяха точно срещу нея. Бяха минали покрай Порция, твърде заети с разговора си, за да забележат маскираната млада жена, която стоеше като статуя в средата на пътя.

Каролайн размени ужасен поглед с Порция и отчаяно задърпа панделките на маската си. Само след няколко секунди двете щяха да застанат пред нея.

— Лельо Мариета! — извика Порция и бързо свали маската си. Двете жени моментално се обърнаха. Каролайн изпита огромно облекчение и в същото време я обзе нов страх.

— Порция? Наистина ли си ти? — попита смаяно Вивиан. Лицето на момичето помрачня.

— О, Вивиан, лельо Мариета, какво щастие да ви видя! Едва не умрях от страх. Толкова се радвам, че ви срещнах! — Тя се хвърли към леля си, обви ръце около пищната й талия, скри лице в украсения с рюшове бюст.

Зад гърба на леля си Порция сърдито замаха на Каролайн да изчезва. Без да се поколебае, сестра й се скри зад колоните на малкия античен храм в края на пътя.

— Какво, за бога, търсиш тук, дете? — осведоми се с гръмък глас леля Мариета и с недоволно изражение се освободи от устремната прегръдка на Порция. — По това време би трябвало да си отдавна в леглото.

Порция се изправи, но не и без да си обърше нослето с един от рюшовете на леля си. Подсмръкна жално и започна признанието си:

— Боя се, че се държах недопустимо, лельо. — Играта й беше много убедителна. — Ужасно се ядосах на двете ви, че ме оставихте сама вкъщи, а като си помислих, че само след няколко дни трябва отново да се върна в провинцията, побеснях. Отдавна исках да видя Воксхол, затова изчаках Каролайн да заспи, взех си няколко монети от кесията й и се измъкнах от къщата. Но щом се озовах тук, разбрах, че съм направила ужасна грешка. Едва не умрях от страх и сега искам само да се върна вкъщи! — Гласът й пресекна и премина в хълцане.

Каролайн извъртя очи. За първи път беше благодарна, че малката й сестра е толкова добра лъжкиня. Човек трябваше да има сърце от камък, за да не се разчувства от пълните със сълзи очи и треперещите устни.

— О, небеса! Глупаво момиче! Би трябвало още утре сутринта да те изпратя обратно в Еджъли. — Когато леля Мариета вдигна месестата си ръка, сякаш щеше да удари сестра й, Каролайн се напрегна цялата, готова всеки миг да изскочи от скривалището си.

— А вие двете какво правите тук? — попита в този миг Порция и обвинителният й тон до такава степен изненада леля Мариета, че тя отпусна ръка. — Защо не сте в салона на лейди Мерилбоунс и не играете карти?

— Лейди Мерилбоунс внезапно се разболя и нямахме четвърти играч — обясни леля Мариета.

— Нощта е прекрасна и леля предложи да се поразходим в градините, преди да се приберем вкъщи. — В гласа на Вивиан звучеше трудно прикриван смях. — Мога да те уверя, че това няма нищо общо с факта, че видяхме герба на лорд Тревелиън на една от чакащите отпред карети.

Леля Мариета въздъхна тежко.

— Сега вече не можем да променим нищо, нали? Тръгвай с нас, момиче. Няма да позволя на една малка непослушница да ми развали хубавата вечер. Не е моя вината, че блаженопочившата ми сестра не те е научила на маниери. Цяло щастие е, че не тя, а аз наследих добрия външен вид и ума в семейството.

Леля Мариета вирна чипото си носле, хвана под ръка Вивиан и продължи разходката си. Порция нямаше друг избор, освен да последва двете дами. За миг се обърна назад и намигна съзаклятнически на Каролайн, сякаш й даваше благословията си да изведе докрай мисията на днешната вечер.

Каролайн се подаде бавно иззад колоната. Сърцето й преливаше от благодарност. Артистичното изпълнение на малката сестра й осигури време и възможност да продължи разследването си.

Тя наложи отново маската си, стегна панделките и забърза по алеята, в която беше изчезнал Кейн, решена да го намери преди другите.

Досега Каролайн не беше осъзнавала, че човек може да се чувства безкрайно самотен сред толкова много хора. Докато обикаляше по препълнените алеи на градините, тя се взираше изпитателно в лицата и фигурите на джентълмените, които срещаше — но напразно. Два пъти беше готова да се закълне, че е видяла на метри пред себе си добре познатата наметка, но когато се доближаваше до него, откриваше чужд човек.

Нощта напредваше и тълпата намаляваше. Група кискащи се млади жени и обожателите им мина покрай нея и всички бяха маскирани. Под разпръснатата светлина на фенерите скритите зад маските очи и ухилените устни изглеждаха някак злокобно. Един от мъжете размаха пред лицето й камшика си за езда и се засмя като безумец. Каролайн рязко се отдръпна назад и стисна зъби. Вече й се искаше тя, а не Порция, да е паднала в обятията на леля Мариета и да моли през сълзи за прошка. Точно тогава забеляза между дърветата самотна мъжка фигура да върви по алеята, успоредна на нейната.

Пулсът й се ускори. Мушна се под клоните на един кедър и се промъкна към съседната алея. Озова се на напълно пуст път. Мъжът, когото бе забелязала преди минута, вече го нямаше.

Алеята беше тясна, лампите висяха на голямо разстояние една от друга. Дърветата бяха засадени нагъсто и короните им оформяха мрачен балдахин над главата й, който не допускаше избледняващата лунна светлина. Каролайн с ужас осъзна, че е попаднала на скандално известната „Алея на влюбените“, легендарното място за срещи в Лондон.

Скандалната слава на мястото бе стигнала дори до Еджъли. Хората си шепнеха, че в тази част от градините, по скрити пътеки и сенчести полянки, обикаляли дамите, които са се омъжили за пари и жадуват за любов. Тук идвали и джентълмени, прогонени от студените легла на съпругите си, за да се постоплят в нежни обятия. Идвали още развратници, между тях дори уважавани членове на Горната камара, за да задоволят апетита си за забранени и деликатни забавления — толкова деликатни, че никой не смееше дори да си шепне за тях.

В този миг от мрака пред нея се чу тих стон и Каролайн се стресна. Неволно направи крачка към шума, защото се бе уплашила, че някой може да е попаднал в беда. Оказа се, че се е излъгала. Това беше съвсем различна форма на беда, отколкото предполагаше.

Само на няколко стъпки от алеята един мъж беше притиснал една жена към гладкото стъбло на един бряст, фактът, че двамата изобщо не се съобразяваха с обстановката и бяха полусъблечени, я шокира повече, отколкото ако бяха голи. Жакетът и ризата на мъжа висяха от силните рамене, полите на жената бяха вдигнати и разкриваха копринени чорапи и млечнобели бедра. Мъжът обсипваше с нежности пищните гърди, извадени от корсажа, целуваше ги и ги мачкаше, докато другата му ръка беше скрита под полите й.

Каролайн изобщо не можеше да си представи какво караше жената да се извива и да стене задавено. Въпреки това дъхът й се ускори, обля я странна горещина. В този миг жената отвори очи и видя Каролайн над рамото на приятеля си. Подутите от целувки устни се изкривиха в самодоволна усмивка, сякаш знаеше скъпоценна тайна, която оставаше недостъпна за Каролайн.

Младата жена вдигна качулката на наметката, за да скрие пламналите си бузи, и мина с бързи стъпки покрай любовната двойка. Искаше й се да се обърне и да тръгне обратно, но не понесе представата, че ще трябва да мине още веднъж покрай мъжа и жената. Ако продължи напред, сигурно ще намери начин да излезе от този объркващ лабиринт от алеи.

В продължение на няколко минути не срещна жива душа. Неловкостта й нарастваше с всяка крачка, а ритмичното шумолене на листата зад нея все повече я плашеше.

— Това е само вятърът — каза си тя, но въпреки това ускори ход.

В храсталака отдясно се счупи клон. Каролайн се обърна рязко и вдигна ръка към лудо биещото си сърце. Макар че напрегна очи, не успя да различи дори най-леко движение. Въпреки това не можеше да се отърси от чувството, че някой — или нещо — я наблюдава от сянката. Усещаше някакво зло, което изчакваше бдителността й да отпадне. Много бързо се бе превърнала от ловец в дивеч.

Обърна се и побягна. Ала едва бе направила и три крачки, когато се удари в твърда мъжка гръд. Ако сблъсъкът не й бе отнел дъха, миризмата, която идваше от устата на мъжа, със сигурност щеше да го стори. Очевидно беше погълнал солидна порция от популярния воксхолски пунш, толкова хвален от редовните посетители на градините. Миризмата на алкохол беше толкова силна, че очите й се напълниха със сълзи.