На вратата се позвъни и тя съблече блузата, бързо се преоблече и слезе по стълбите издокарана в синя оксфордска рима и тесни панталони в цвят каки. На верандата стояха Ариа, Емили и Хана, които подскачаха и трепереха като три бутилки кола върху клатеща се маса. Трите влязоха бързо вътре.

— Трябва да направим нещо — каза Хана.

— Мисля, че А. чете имейлите ми — проплака в същото време Емили.

— Аз получих есемес на нерегистриран телефон — избъбри Ариа.

— Чакайте малко. — Спенсър се спря на прага на дневната. — Започнете отначало.

Всяко момиче й обясни, че през последните четирийсет и осем часа е получило съобщение от А. Също като Спенсър, всичките бяха заплашени, че ще бъдат издадени на полицията, а няколко споменаваха агент Фуджи по име. Случилото се с Ариа беше особено тревожно — само за няколко часа А. беше успял да се сдобие с нерегистрирания й номер.

— Да не би А. да има връзка във „Веризон“? — проплака тя. — Освен това смятам, че той се опитва да ни натопи за Греъм. Все едно аз съм виновна за експлозията.

— А. се опита да направи същото и с Гейл — каза Емили. — Ние се намирахме на нейната алея, когато беше застреляна. Убедена съм, че А. крие по нещо в ръкава си за всяка една ситуация.

— Не забравяй, че А. заплаши, че ще ни убие — додаде Хана.

— Това е пълен абсурд! Сякаш А. е навсякъде. — Спенсър се сети, че беше получила есемес почти в същата минута, когато Рифър си тръгна. Как беше успял А. да разбере? Спенсър се намираше в собствения си дом. Сякаш А. беше напълнил къщата е подслушвателни устройства.

Тя примигна. Беше ли възможно това? Спенсър надникна в ъглите на стаята, провери под диваните, по горните первази. Изправеният на задните си крака кон от крещящата картина, представяща Гражданската война, която господин Пенитисъл беше закачил в коридора, й се хилеше.

Внезапно я осени една идея.

— Елате — заповяда тя на останалите през рамо и тръгна към задния двор. Момичетата тръгнаха след нея. Навън беше мокро и мрачно, въздухът миришеше на прясно окосена трева и на блатистия поток, който течеше в близката гора. Голям син брезент покриваше басейна. Зловеща омара се стелеше над дърветата, израсли на мястото на някогашния реновиран хамбар на семейство Хейстингс — който Али беше изгорила. Вляво се издигаше някогашната къща на семейство Дилорентис, макар единственото нещо, което да напомняше, че те са живели там, бе големият камък в средата на задния двор, който така и не бяха изкопали — новото семейство, което се беше нанесло там, бе премахнало всички предишни следи от тяхното пребиваване, включително старата веранда, а на тротоара пред къщата вече го нямаше и олтарчето на Али. Спенсър отиде до навеса, който господин Пенитисъл беше монтирал преди няколко седмици, отключи вратата и се огледа. На стената, вляво, беше облегната една оранжева духалка за листа. Тя я грабна, отнесе я до средата на двора и я включи. Трите й приятелки я гледаха така, сякаш беше полудяла, но в лудостта й имаше система. Когато Спенсър насочи тръбата към земята, косите на всички се развяха. Въздухът се изпълни с вредния мирис на бензин. Най-хубавата и най-важна част от цялата работа беше оглушителният шум, който вдигаше машината. Никой, дори А., нямаше да успее да ги чуе сега.

Спенсър даде знак на момичетата да се приближат.

— На това трябва да се сложи край — рече гневно тя. — Ако А. винаги знае къде се намираме, значи ни подслушва по някакъв начин. Той се опитва да ни припише всички тези престъпления, които не сме извършили, и ако не действаме бързо, може и да успее.

— Какво да правим? — опита се Хана да надвика рева на духалката.

— Предлагам да се покрием — обяви Спенсър. — Да се отървем от сегашните си телефони и телефонни номера. Ако се появи спешен случай, при който е необходим телефон, можем да си вземем някой за еднократна употреба, но не трябва да си казваме нищо важно по телефона или на гласова поща. Трябва да използваме позивни.

— Като например да казваме точно обратното — предложи Емили.

— Идеално — отвърна Спенсър. — И не трябва да даваме номерата им на никой, освен на родителите ни.

Ариа се размърда притеснено.

— Ами на гаджетата?

Спенсър поклати глава.

— Твърде е рисковано.

Ариа се намръщи.

— Ноъл няма да каже на никого.

— Но може да остави телефона си някъде, където А. да го види. Освен това ще трябва да му обясняваш защо си си взела еднократен телефон.

— А как да му обясня защо изобщо не използвам телефон? — попита Ариа, сложила ръце на кръста си.

Спенсър я погледна отчаяно.

— Не знам! Кажи, че се готвиш за някакъв училищен проект за живота без технологии.

— Ами електронната поща? — попита Хана.

— Можем да използваме училищните ни имейли за учене — може и да носим с нас старите телефони, но да използваме само безплатния безжичен интернет. Почти съм сигурна, че той не може да се проследи по същия начин като предплатения. Не трябва да използваме и интернета на домашните ни компютри — доколкото ни е известно, А. е успял да ги хакне. Трябва да използваме компютри, които не са свързани с нас и на които със сигурност няма инсталиран никакъв шпионски софтуер.

Емили погледна към мястото, където някога се беше намирал хамбарът.

— Всичко това звучи добре и ще свърши работа, ако не искаме А. да знае къде се намираме сега. Но въпреки това той може да ни натопи за миналото.

— Това е втората част от плана ми — извика Спенсър над шума от духалката. — Веднага, щом стане възможно, трябва да отидем на някое наистина тайно и безопасно място, да седнем и да решим кой може да е А. Сигурно има всякакви улики, за които дори не сме се замисляли. А сега, след като знаем какво се е случило в нощта на пожара, А. би могла да е Истинската Али.

Духалката за листа изпърпори. Дърветата в дъното на двора се разлюляха и за миг на Спенсър й се стори, че зърна между тях някаква фигура.

— Идеята ми се струва добра — рече Хана. — Къде ще отидем?

Всички се замислиха. Спенсър отмести поглед към светлината, която струеше от кабинета на господин Пенитисъл в къщата.

— Онзи ден господин Пенитисъл ми каза, че в каталожната му къща в Крествю има паник-стая. Тези места не са ли звукоизолирани?

— Така мисля — отвърна Хана. — Понякога имат и видеонаблюдение, за да можеш да виждаш дали има някой в имота ти.

— Идеално — рече Емили. — На такова място никой няма да ни чуе.

Ариа потрепна.

— Крествю не е далеч оттук, нали? В Хоупуел?

— Да — каза Спенсър. Хоупуел беше градче на около петнайсетина минути с кола от Роузууд. — И съм сигурна, че ще успея да открадна ключа от къщата. — В кабинета си господин Пенитисъл пазеше дубликати от ключовете на всички имоти. Трябваше само да открие този, който й трябваше.

Очите на Емили проблеснаха.

— Заедно ли ще отидем?

Спенсър яростно тръсна глава.

— Трябва да пътуваме поотделно, за да объркаме А. Най-добре ще е, ако използваме и различни превозни средства — автобус, влак или кола.

Ариа задълба с крак земята.

— Има обществен транспорт до Хоупуел.

— И ако някои от нас отидат с колите си, трябва да тръгнат по различни маршрути — каза Емили. — А. няма да знае коя от нас да последва. А ако усетим, че някой ни следи, можем да ускорим или да отбием, да направим бърз завой и може би да го хванем в крачка. Така ще можем да го видим кой е.

— Страхотно — рече Спенсър и погледна сериозно останалите. — Какво ще кажете за утре вечер?

Всички кимнаха утвърдително. Тогава Спенсър зърна черния седан, който се приближаваше по дългата алея. Стомахът й се сви. Време е за шоу.

Колата спря пред къщата. Една висока, слаба жена с дълга, вълниста коса и резки черти на лицето тръгна към входната врата. Когато забеляза Спенсър и останалите момичета в задния двор, тя се спря и махна с ръка.

— Госпожице Хейстингс? — Тя погледна с любопитство към духалката за листа. — Имате работа по двора?

Спенсър изключи духалката и я пусна на земята. После тръгна към къщата по мократа трева.

— Нещо такова.

Жената протегна ръка.

— Аз съм Джасмин Фуджи. — После огледа останалите с големите си, сиви очи. — Нека позная. Хана, Ариа и Емили — каза тя, сочейки поред момичетата. Но пък това не беше кой знае колко трудно — предишната година, след предполагаемата смърт на Истинската Али, четирите се бяха появили на корицата на списание „Пийпъл“. Дори беше излъчен телевизионен филм „Малка сладка убийца“, в който се описваше как Истинската Али бе измъчвала и едва не беше убила момичетата.

Когато никой не й отговори, жената се прокашля.

— Какво ще кажете да влезем вътре и да поговорим?

Спенсър ги въведе през кухнята, опитвайки се нервно да преговори всичко. После четирите се наредиха една до друга на дивана в дневната. Ариа започна да си играе с пискюла на една от възглавниците. Емили кръстосваше и изпъваше краката си. Косите на всички приличаха на птиче гнездо в ремонт, разрошени от духалката за листа.

Фуджи седна срещу тях върху раирания фотьойл, извади една жълта тетрадка и я отвори на празна страница. Ноктите й бяха безупречно поддържани и лакирани в розово.