Sara Shepard - Съкрушени

— Нали не се притесняваш, че Чейси наистина може да спечели? — попита Ариа.

— Не мога да се състезавам! — Хана хвана един щръкнал конец на полата си. — В никакъв случай няма да ви зарежа, за да стана майска кралица.

Говорителите отново пропукаха.

— Що се отнася до отговорника за декорирането на бала — заяви Апълтън, — имаме много кандидати. Веднага щом направим своя избор, ще го обявим.

Тълпата се размърмори. Хана погледна към Ариа.

— Ти кандидатства ли?

— Исках, но забравих — каза Ариа разочаровано. „Роузууд дей“ приемаше своя отговорник за декорите на бала много сериозно — онези, които кандидатстваха, трябваше да попълнят заявление от десет страници, в което да изложат идеите си и да представят скици на декора. Трябваше да го предадат месеци предварително, а някои кандидати дори прилагаха дигитални портфолиа и клипове, в които обясняваха защо искат да бъдат избрани — но хората, които досега бяха печелили титлата, непрекъснато се хвалеха колко забавно е било. Освен дизайна на декора, отговорникът поддържаше и блог на бала и правеше снимки на шантавите, но наистина специални бални ритуали, като например голямата конга-върволица и снимките на краля и кралицата в гробището до хотел „Четирите сезона“ във Филаделфия, където всяка година се провеждаше събитието. Ариа беше дотолкова погълната от А., че беше пропуснала крайния срок за кандидатстване.

— Но аз мога да ви съобщя, че сме решили каква да бъде темата! — продължи Апълтън. — Ученическият съвет се спря на… Звездна нощ!

Учениците се развикаха радостно. Хана се облегна на оградата.

— Това е доста добра тема, не мислиш ли?

Ариа просто гледаше Хана, а кръвта се беше отдръпнала от лицето й. Сега като се замислеше, добре че не беше кандидатствала. Това беше ужасна тема.

— Какво? — Хана примигна. — Могат да направят големи платна от картините на Ван Гог и… ох!

Картината. Ариа буквално можеше да види как мисълта проблясва като неонов знак в главата на Хана. Двете не бяха разговаряли за онази нощ… но това не означаваше, че Ариа я е забравила. Очевидно това се отнасяше и за Хана.

Ариа притисна длан към очите си. Пътуването до Исландия беше истински провал от самото начало. Близо два часа седяха на пистата, преди да отлетят. След това нито една от дебитните им карти не беше приета на летището Кефлавик, затова трябваше да съберат всичките си пътнически чекове и да вземат автобус от летището, вместо такси. Резервацията им в хотела пропадна и оттам ги упътиха до един пансион по-надолу на същата улица, който беше влажен, миришеше на риба и беше толкова малък и претъпкан, че четиримата трябваше да делят една стая.

После Ноъл започна да се оплаква от всичко — колко странен вкус имало млякото, джакузито в задния двор сигурно било пълно с бактерии, как юрганът дразнел кожата му. Ариа приписа всичко това на умората от летенето и часовата разлика, но на следващия ден той продължи да мрънка. И на по-следващия. Не изглеждаше особено впечатлен от романтичните им разходки из града. Не похвали отличната местна бира. Не се впечатли дори от музея на пенисите. Намираше местните коне за абсурдни, а когато Ариа му показа прекрасната планина Еся в далечината, Ноъл каза:

— Ех, Скалистите са по-красиви.

Майк се включи в играта, заявявайки, че баровете в града изглеждат още по-скапани от предишния път, когато са живели тук. Когато Хана започна да се оплаква от липсата на бутици, Ариа се прибра в спалнята, зарови лице във възглавницата си и закрещя. „Типични роузуудчани“, помисли си горчиво тя.

През последната им нощ там въздухът вече пращеше от напрежение и всички слязоха в бара надолу по улицата, за да изпуснат парата. Когато Ариа се настани до един рошав, очилат младеж с емо брадичка, на име Олаф, който подхвана разговор за един исландски поет, когото Ариа обожаваше, тя едва не го прегърна от облекчение. Ето най-после някой, който познаваше живота извън Роузууд. Някой, който харесваше интересна музика, имаше свое собствено пони и обичаше Исландия колкото я обичаше и тя.

Ноъл и Майк, естествено, решиха, че той е смешен. Наричаха го Гейлоф зад гърба му — на висок глас, разбира се — пиеха шот след шот от шнапса „Черната смърт“, разказваха глупави вицове и се държаха толкова американски и идиотски, че на Ариа й се прииска да не е толкова очевидно, че е с тях. После се опитаха да се намесят в разговора на Ариа с Олаф.

— Ти се занимаваш с изкуство? — рече фъфлейки Ноъл на Олаф. — Хей, и аз харесвам изкуството.

Олаф повдигна вежди.

— Кой е любимият ти художник?

На Ариа й се искаше да се скрие някъде. Ноъл можеше да говори само за футбол. За изкуство? Трагедия.

— Ами, онази картина със спиралите и неясните звезди — отвърна Ноъл. — От онзи пич, който си отрязал ухото?

— Ван Гог ли имаш предвид? — Олаф го произнесе Ван Гок.

Ноъл се подсмихна на произношението му, но не каза нищо.

— Чухте ли, че една тайна негова картина е скрита в едно имение недалеч оттук? Някакъв немски барон я откраднал от един богат евреин по време на Холограма.

Той каза Холограм, вместо Холокост. Ариа закри очите си с ръка.

— Къде си чул тази идиотия? — промърмори ужасена тя.

— Всъщност го чух от него. — Ноъл посочи с палец към Олаф.

Олаф повдигна вежди.

— Не съм бил аз.

— Ами някой беше — отвърна завалено Ноъл. После се удари по гърдите, което го накара да изгуби равновесие и да се катурне от стола. Майк се смя гръмогласно и продължително, докато барманът не ги изгледа предупредително. Сигурно си мислеше: „Боже, писна ми от американски хлапета“.

Но след това Олаф докосна ръката на Ариа.

— Но той е прав. В едно имение недалеч оттук има картина — предварителна скица на „Звездна нощ“. Никой не я виждал.

— Наистина ли? — повдигна вежди Ариа.

— Наистина. — Олаф погледна замислено през прозореца. — Жената, която притежава къщата, е много свидлива за парите и вещите си. Говори се, че има всякакви безценни предмети в тази къща, които би трябвало да са в музеите, но тя ги иска само за себе си.

— Това е абсурдно. — Ариа постави ръце на хълбоците си. — Това е най-буржоазното нещо, което съм чувала. Масите заслужават да се насладят на великото изкуство точно толкова, колкото и богатите хора.

— Съгласен съм — отвърна Олаф. — Подобно изкуство трябва да принадлежи на света, а не само на един човек.

Ариа кимна категорично.

— То трябва да е свободно.

— Свободно? — изкиска се Ноъл от пода. — Това не е тигър в клетка, Ариа.

Но очите на Олаф проблеснаха.

— Това е най-красивото нещо, което съм чувал някога — каза той с прелестния си исландски акцент.

В следващия миг, докато се усети, тя вече се беше облегнала на стената извън бара, брадата на Олаф дращеше лицето й, а устните му търсеха нейните. Когато вратата изскърца, те бързо се разделиха. На прага се появи фигура и сърцето на Ариа спря. Ноъл?

Всъщност навън беше излязла Хана. Щом ги видя, тя се спря с отвратено изражение на лицето.

— Моля те — каза умолително Ариа, отстъпвайки встрани от Олаф. — Не казвай на никого!

Силният звук на свирка откъсна Ариа от спомена. Тя погледна към Хана и я видя да гризе ноктите си така, сякаш бяха направени от шоколад. Долу на игрището Ноъл се смееше на нещо с Джим Фрийд. Той сигурно не си спомняше разговора от онази нощ — беше много пиян. Слава богу, че нямаше представа какво още се беше случило тогава — никой не знаеше, освен Хана. Понякога, в мрачни моменти, Ариа се осмеляваше да си мисли за Олаф. В новините така и не съобщиха, че са го хванали — тя предположи, че той и картината все още са някъде там. Но как беше успял да избяга от имението? Къде беше отишъл?

Пиук.

Ариа погледна надолу и се намръщи. На екрана на новия й телефон се беше появило съобщение за нов есемес. Само че тя все още не беше дала номера му на никого.

Сърцето й заби ускорено. Тя нервно отвори съобщението. То съдържаше снимка на обгърнатия от пламъци круизен кораб. Придружаваше я кратък текст.