— Получих няколко молби да вкарам случая на Табита Кларк в блога ми, защото е от района — каза Чейс. — Позанимавах се малко с него. Освен това надникнах и в страницата ти във Фейсбук — някои от снимките ти са публични; сред тях имаше такива от ваканцията ви в „Скалите“ миналата пролет. Докато ровех, Къртис беше при мен в стаята и сигурно съм споменал, че си била там по същото време с Табита — това е наистина странно и тъжно съвпадение. — Големите му очи преливаха от разкаяние. — Наистина съжалявам, Спенсър. Това е ужасно нарушение на личното пространство. Изобщо не трябваше да те търся в Гугъл, да преглеждам страницата ти във Фейсбук. Трябваше да бъда откровен с теб от самото начало.

Слънцето се появи иззад един облак и освети белезите по бузата на Чейс. Спенсър затвори очи и се опита да осмисли думите му. Донякъде нямаше голяма разлика от онова, което им беше причинила Тяхната Али. Тя ги беше убедила — беше убедила всички — че е сестра си. И затова хората й се доверяваха. Хората се връзваха на лъжите й.

— И защо да вярвам на всичко, което ми казваш? — рече сухо тя. — Ти може би също ме следиш.

— Не те следя — поклати глава Чейс. — Истина ти казвам, Спенсър. Никога не бих го направил. Същото ми се случи и на мен, забрави ли?

— Точно затова! — извика Спенсър. — Ти знаеш какво е да си преследван. Или може би и това е лъжа?

Чейс стисна зъби.

— Погледни ме, Спенсър. Не те лъжа. И никога не бих те излъгал отново. Съквартирантът ми ме наряза — и дори тогава хората не можеха да повярват, че е способен на нещо такова. Ти си права: не трябваше да нахлувам така в личното ти пространство, но аз просто се опитвах да помогна. Що се отнася до това, че изпратих брат ми вместо мен — кажи ми, че нямаше просто да се изнижеш от залата, ужасена от белезите ми. Видях лицето ти, когато се срещна с Къртис. Всички съдим за книгата по корицата. Просто такъв е животът.

Вятърът разроши косата й. Как щеше да реагира тя? Наистина ли беше толкова повърхностна?

Чейс въздъхна тежко.

— Виж, не очаквам да се видим отново, но искам да те уверя, че всичко, което е качено на сайта ми, е истина. И вчера бях сериозен, когато накарах брат ми да каже, че съм намерил снимка на Алисън, направена от охранителна камера недалеч оттук. Погледни.

Той порови в чантата си. Спенсър пристъпи напред; тя беше забравила какво й беше казал Къртис в колата. Чейс извади сребрист лаптоп, отвори го и цъкна върху една папка.

— Приятел съм с една камара полицаи в Роузууд, Ярмът и още няколко градчета край Филаделфия. Всъщност проучвах случая на Роузуудския воайор — спомняш ли си го? Смятаха, че са го видели близо до Холис. Едно познато ченге ми даде няколко клипа от охранителната камера и аз попаднах на това.

Папката се отвори и се появиха няколко снимки. Спенсър се наведе да погледне. Зареди се зърнеста, черно-бяла снимка на улица в Холис. Край тротоара бяха подредени контейнери за отпадъци. Едно момиче с кожено яке сядаше в своя фолксваген бийтъл. Според Спенсър в нея нямаше нищо интересно.

Но тогава Чейс посочи към две фигури в горния десен ъгъл.

— Това момиче да ти се струва познато?

Спенсър присви очи. Въпреки че снимката беше черно-бяла, тя успя да различи дългата руса коса. Момичето имаше сърцевидно лице, а в извивката на брадичката й имаше нещо, което накара сърцето й да спре.

Тя погледна към Чейс.

— Алисън?

— Прилича на нея, нали? — Чейс цъкна на следващата снимка. Тя показваше Али в гръб и повече от нейния помощник. Той беше по-висок от нея, с по-широки рамене и със сигурност беше момче. Спенсър се наведе още повече към лаптопа, носът й почти докосваше екрана. Нямаше как да е сигурна, но това би могло да е Ноъл.

Спенсър почувства, че й се повдига и притисна длан към челото си. През цялото време Али е била в Холис? Това беше огромна следа. Трябваше да покаже това на ченгетата. Или може би трябваше сама да спипа Али. Трябваше да направи нещо.

Чейс затвори лаптопа и го прибра в чантата му.

— Реших, че ще искаш да ги видиш. Но от сега нататък прекратявам разследването на Алисън. Мисля, че така е най-добре.

Спенсър примигна; не очакваше да чуе това от него. Единственото, което успя да промърмори, бе едно кратко „О“.

Той я погледна; очите му бяха изпълнени с тъга и копнеж.

— Иска ми се да можехме да бъдем приятели, но разбирам напълно защо не искаш да ме виждаш повече. Просто се надявам най-накрая да намериш покой. Дано успеете да я спипате веднъж завинаги. Това момиче ви причини ужасни неща. Вие сте страхотни, не заслужавате нищо такова.

След това се завъртя на пети и слезе от верандата. Чантата се удряше в бедрото му, докато младежът вървеше към колата си. Главата му беше наведена и когато стигна някъде по средата на двора, раменете му се повдигнаха и спуснаха във въздишка. Сърцето на Спенсър се сви. Добре де, Чейс е малко заблуден и наистина не е трябвало да рови във Фейсбук, но тя усещаше, че изобщо не е лош човек. А ако не беше той и връзките му, тя никога нямаше да разбере къде може би се крие Али.

А и честно казано Спенсър също се беше опитала да намери нещо за него в Гугъл.

— Почакай — извика тя след него. Чейс се спря и се обърна. — Ние разгадахме, че помощникът на Али със сигурност е нейният приятел — каза тя. — Едно момче, което учи в нашето училище. Ноъл Кан.

Очите на Чейс се ококориха.

— И какво смятате да правите?

Вятърните камбанки зазвъняха. По улицата се запремятаха листа.

— Не знам — призна Спенсър. — Но може би не трябва все още да спираш разследването. Може би имаме нужда от теб. — Аз може би имам нужда от теб, помисли си тя, но се страхуваше да го каже на глас.

Чейс се върна при нея.

— Ще направя всичко по силите си.

— Знаеш ли точния адрес на къщата, която току-що ми показа?

Чейс кимна.

— Намира се на Атъртън Стрийт.

— Може би трябва да отидем утре там. Само да надникнем.

— Разбира се. Няма значение дали е голямо или малко, аз съм тук.

Спенсър прехапа долната си устна. Точно сега тя имаше нужда от някого, нали? Някой, който наистина го беше грижа за нея. Застанал там, на пътеката, оставил слънцето зад гърба си, Чейс изглеждаше просто като някой симпатичен колежанин, който я харесва — който наистина я харесва. И ледената й външност постепенно започна да се топи.

— Наистина ли си падаш по мен, откакто си ме видял в „Пийпъл“? — попита тихо Спенсър. И когато погледна към срамежливото, искрено, влюбено лице на Чейс, момичето разбра, че не е нужно да казва нищо. Тя вече знаеше отговора.

32.

Луда любов

Когато Емили спря на алеята пред къщата си, майка й се беше навела над предната цветна леха и тореше. Тя отупа ръцете си и се усмихна на Емили, която слезе от колата.

— Беше ли забавно на бала?

Емили се престори, че почиства едно незабележимо петно на роклята си. Забавно не беше точната дума. Тя все още не можеше да осмисли случилото се. През цялото време А. е бил пред очите им. На купоните им. В спалните им — е, поне в тази на Ариа. Не можеше да прогони от съзнанието си и образа на Ноъл, затиснал с цялото си тяло Ариа в гробището. Той изглеждаше толкова… отчаян. Гневен. И след това избяга… къде? При Али? В полицията? Дали постъпиха правилно, като дадоха на Ариа шест часа да го намери?

Госпожа Фийлдс изтика ръчната количка до гаража и откъсна Емили от мислите й.

— Къде е Айрис?

— Отиде си вкъщи — промърмори Емили.

Госпожа Фийлдс свали градинарските си ръкавици.

— Беше приятно да я гледам у дома. Освен това мисля, че беше подходяща и за теб.

Емили кимна.

— Така е — рече разсеяно тя, осъзнавайки, че казва истината. В края на краищата Айрис се беше оказала добър довереник. Радваше се, че беше споделила с нея тайната на Джордан. Освен това тя беше направила връзката с Ноъл за части от секундата. Емили се чувстваше зле, че не я бе изпратила до Убежището предишната нощ, но когато се върна от гробището, Айрис вече си беше заминала. Тя нямаше и мобилен телефон — Емили не можеше да й прати есемес, за да се убеди, че е пристигнала там жива и здрава. Тя тръгна към входната врата, изпълнена с внезапно желание да разбере дали всичко е наред.

Грабна безжичния телефон в кухнята и набра номера на регистратурата в Убежището.

— Искам да проверя дали една ваша пациентка се е прибрала успешно снощи — каза тя, когато сестрата вдигна телефона. — Казва се Айрис Тейлър.

Регистраторката написа нещо в компютъра си и изхъмка.

— Да, госпожица Тейлър се е прибрала снощи.

— Добре, благодаря. — Емили притисна слушалката силно към ухото си. — Мога ли да си уредя посещение при нея следващата седмица?

След като си уреди среща с Айрис следващата сряда, Емили затвори телефона и се отпусна на кухненския стол. Радваше се, че Айрис се е прибрала точно както беше обещала. Може би този път щеше да приеме на сериозно пребиваването си в Убежището.