Хариет седна на една отоманка и протегна ръка да погали котката, която дремеше върху нея.

— Това не е ли мечтата на всяка жена? Да се ожени за богат мъж и да заживее спокойно?

Лоти се поколеба, докато намери отговор, нещо, което й се случваше рядко. Как да опише неприятното чувство, което я обземаше при тази мисъл? Тъй като дебютът й приближаваше, все повече си мислеше, че животът й свършва, още преди да е започнал.

— Разбира се, че всяка жена желае това — отговори тя и се опита да успокои и себе си, и Хариет. — Само човек с мозък на врабче сериозно би мечтал да стане известна писателка като мисис Радклиф или Мери Шели. — Отпусна се на стола пред тоалетката, натопи парче оризова хартия в една кутийка с пудра и започна да пудри носа си. — Не мога да разочаровам Стърлинг. Той и Лора ме приеха в дома си, грижеха се за моето възпитание и ме освободиха от безброй трудности. За мен той повече е баща, отколкото зет. Когато тази вечер сляза по стълбите, искам лицето му да грее от гордост. Искам да види в мен благопристойната млада дама, за която винаги е мечтал.

Тя въздъхна и си пожела младата дама, която я гледаше от огледалото, да не изглежда като непозната. Съмнението, което хвърляше сянка върху лицето й, правеше сините й очи да изглеждат прекалено големи.

— Трябва да се примирим със съдбата си, мила Хариет. Свободните дни са минало. След тази вечер няма да има никакви приключения за никоя от нас.

Лоти срещна погледа на Хариет върху огледалото.

— След тази вечер — прошепна тя. И без да осъзнава, скочи, прибра полите на роклята си и метна крак през прозореца.

— Къде отиваш? — извика Хариет.

— Ще хвърля поглед на нашия скандален съсед — отговори Лоти и прехвърли и другия си крак. — Как мога да опиша някой злодей, ако не съм виждала такъв?

Загрижеността на приятелката й накара Лоти да спре. Не беше присъщо на Хариет да се колебае, затова Лоти предположи, че намерението й е възмутително.

— През остатъка от живота си ще имам време да реша дали това, което правя сега, е разумно. Остават ми само няколко минути свобода.

С тези думи тя се измъкна бавно през прозореца. Увисна на ръце и краката й достигнаха клона под нея. През ученическите години беше събрала забележителен опит да се катери по дърветата.

— Какво ще правя, когато дойдат да те потърсят? — извика Хариет след нея.

Всичко щеше да мине добре, ако връзките на корсета не се бяха закачили за глупавия пирон, а Хариет не беше изчезнала внезапно.

Все още висяща между дървото и прозореца, Лоти дръпна за последен път плата. Неочаквано връзката се скъса. За миг Лоти се поколеба дали да посегне към прозореца или към клона. Това наруши равновесието й и тя падна назад към короната на дървото. Вик на ужас заседна в гърлото й.

За щастие не падна лошо.

Приземи се върху бодлива възглавница от клони, ухаеща на пролет и свежа зеленина. Зави й се свят и помисли, че лондонските клюкари трябва да почакат, преди да обсъдят преждевременната й смърт. Изведнъж главата на Хариет се показа на прозореца.

— О, там ли си! — извика радостно тя. Лоти я изгледа мрачно.

— Къде се скри? Навярно отиде да пиеш чай?

Сарказмът на Лоти не засегна приятелката й. Без да се вълнува въобще, тя показа един тъмен вързоп.

— Донесох ти пелерината. Навън е хладно, а ти не искаш да пипнеш пневмония, или?

— Летяла съм четиридесет крачки надолу, а може и повече — осведоми я мрачно Лоти. Като огледа съжалително горната част на роклята си, извика. — Хвърли я. Май имам нужда от нея.

Пелерината падна на главата й, така че не можеше да вижда нищо. Лоти отметна от лицето си меката вълнена материя, смачка я и я хвърли през зида.

Хариет загрижено я следеше от прозореца.

— Какво да правя, докато те няма?

— Бъди така добра и ми намери игла и конец.

Лоти натика обратно едната си гърда, която се беше освободила от деколтето, и обясни:

— Не мисля, че Лора е имала точно това предвид, когато казваше, че дебютът ми ще бъде основната тема за разговор във висшето общество.

И като хвана големия клон над себе си, Лоти се изправи на крака. Сега, когато отново можеше да пази равновесие, не се затрудни да слезе по дебелия клон, който стърчеше от другата страна на зида. Точно тогава чу тропота на една каляска и приглушените гласове на седящите в нея.

Имаше много по-малко време, отколкото се беше надявала. Първите гости вече влизаха. Когато се наведе да вдигне наметалото, до ушите й достигна остър познат глас от другата страна на зида.

— Цяло чудо е, че момичето празнува своя дебют. Винаги съм предупреждавала Карлота, че някой ден може да изпадне в положение, от което не би могла да се измъкне с помощта на чара си.

— Някой ден, мис Търлигър — прошепна Лоти и наметна мекото си наметало. — Но не и тази нощ.



Хейдън Сент Клер седеше сам в библиотеката на градската си къща и четеше в светлината на свещите. Полугласно промърмори едно изречение от последния брой на „Газет“: Обвитият в тайна маркиз убиец бе забелязан вчера на Бонд Стрийт, когато влизаше в един клуб.

— Голямо постижение — промълви тихо. — Не знаят ли, че от понеделник не съм напускал тази къща. — Той отвори следващата страница на вестника и потърси колоната с продължението. Предполага се, че е планирал пребиваването си в Лондон така, че да съвпадне с началото на сезона, за който в града са пристигнали на лов за съпрузи внушителен брой изчервяващи се красавици.

Хейдън потрепера, когато си представи вълк в елегантно вечерно облекло, с плячка от тълпа кискащи се дебютантки.

Ако маркизът убиец наистина е решил да си търси жена, пишещият тези редове би посъветвал булката да избере като най-подходяща за случая черната сватбена рокля.

Той изфуча полуразвеселен, полуядосан.

— Много смешно, нещастници такива!

След което доближи памфлета до пламъка на свещта и търпеливо изчака огънят да обхване хартията. Наведе се от тапицираното с брокат кресло, хвърли вестника в студената камина и с удоволствие загледа как се превърна в пепел заедно с днешните броеве на „Таймс“, „Сейнт Джеймс Кроникъл“, „Куриер“ и „Спай“. Много по-лесно щеше да се освободи от вестниците, ако си бе направил труда да запали дървата в камината. Но в сравнение с яростните ветрове, които духаха над Бодмин, влажният лондонски студ изглеждаше приятно мек. Беше само от две седмици в Лондон, но вече мечтаеше за соления морски въздух и за грачещите чайки, които кръжаха над покритите с пяна вълни.

Той си помисли какво ли биха написали клюкарските вестници, ако знаеха, че е дошъл в Лондон да търси жена, а не съпруга. Навярно би успял, ако вестникарите с техните опити да го очернят не се стараеха толкова.

„Тетлър“ беше отишъл още по-далече, твърдейки, че Хейдън е отпътувал от Корнуол, за да избяга от духовете, които го преследвали в имението му. За разлика от професионалните клюкари той не беше толкова глупав да вярва, че духовете се подвизават само в прорязаните с пропасти стръмни морски скали или сред брулените от вятъра блата. Те биха могли да дебнат също толкова добре и в една меланхолична пиеса за пиано от Шуберт, която звучеше от прозореца на Бедфорд Скуеър. Спотайваха се в полъха на ухаещия на цветя парфюм, дълго след като притежателката му е преминала покрай него в тълпата по улицата. Криеха се и в хубавите млади момичета със свежи лица и весело трептящи къдрици, които минаваха, бърборейки, покрай витрините на Риджънт Стрийт и предизвикваха усмивката на всеки мъж покрай тях, на всеки мъж, който не беше в състояние да разбере, че радостта на един може да се окаже нещастие за друг.

Дори днес сутринта Хейдън видя едно такова същество — една русокоса горска фея. Тя слезе от карета с герб, закачливо извика нещо на момичето, което я придружаваше, и влезе в съседната къща. Той я наблюдаваше от спалнята на горния етаж. Остана като вцепенен, вдигнал ръце да завърже възела на връзката си. Въпреки че бързо затвори прозореца и плътно дръпна завесите, видяното за един мъчително кратък миг лице го преследваше през целия ден.

Стана и приближи до елегантното кожено сандъче на писалището. Днес му го бяха доставили. Внимателно отвори капака и погледна съдържанието, лежащо върху копринената подплата. Мислеше си, че всичко това е само мизерен заместител на съкровището, което мечтаеше да намери. То можеше спокойно да остане в Корнуол, но съдържанието му беше много важно, за да го повери на грижите на секретар, адвокат или друг посредник, колкото и дискретни да бяха те. Започна да спуска инкрустирания с месинг капак, за малко спря, като че ли се колебаеше дали да скрие съдържанието на сандъчето.

Все още беше зает да опакова книгите и документите си в пътната чанта от едната страна на писалището, когато на вратата се почука. Хейдън не обърна внимание, тъй като знаеше от опит, че не след дълго посетителят ще си отиде. Веднага след чая той освободи прислугата, за да може да се наслади на последната вечер в Лондон.

Но месинговото чукче не млъкваше, напротив — звукът стана по-силен и по-настойчив. Хейдън нетърпеливо сложи последните книги в чантата, с бързи крачки мина през фоайето и рязко отвори входната врата.

Това, което видя, прогони моментално всяко съмнение, което може би таеше по отношение на призраците.

Един дух от миналото се беше подпрял на железните перила и в оскъдната светлина на уличния газов фенер русата му коса приличаше на сребърен ореол на светец. Хейдън не беше виждал сър Едуард Таунсенд от онзи ветровит есенен ден преди четири и половина години. Това беше денят, в който Хейдън отдаде на жена си последна почит в семейната гробница в Оукли. Въпреки че погребението на Жюстин трябваше да се състои без гости, Хейдън нямаше сърце да изгони Нед. В края на краищата и Нед я беше обичал.

Не отказа на Нед да се прости с нея, но напусна гробището, без да размени и дума с приятеля си.