По-рано навярно той щеше да го прегърне и да го потупа приятелски. Сега сдържаното поведение на Хейдън забраняваше подобен жест.

— Нед — каза той потиснато.

— Хейдън — отговори леко иронично Нед.

Преди Хейдън да успее да възрази, Нед влезе покрай него в къщата и застана вътре, като въртеше бастун между пръстите си. Изглеждаше точно като онова дванадесетгодишно момче, с което Хейдън се запозна преди много години в Итън — едно дългокрако същество, което изглеждаше безупречно от главата до петите, от модната прическа до блестящо лъснатите обувки на краката си.

— Влез — сухо процеди Хейдън.

— Благодаря. Ще вляза. — Нед се завъртя и затропа с края на бастуна по дъбовия паркет. — Не можех да допусна да се измъкнеш незабелязано от Лондон, без да сме се видели. Може би слугата ти не е сметнал за необходимо да те осведоми, но тази седмица се отбивах всеки ден. За съжаление не получих никакъв отговор от теб. — Погледът му се спря върху една масичка със сребърна купа, препълнена с неотворени визитни картички и покани на луксозна хартия. — Ясно, слугата не е виновен, а аз. Заложих на добрите маниери, на които майка ти, мир на душата й, се мъчеше да те научи.

Хейдън се облегна на вратата и скръсти ръце пред гърдите си. Страхуваше се да не изглежда виновен.

— Моята майка ми е внушила, че не бива да се месиш в делата на другите.

Нед не му обърна внимание, взе една купчина визитни картички и започна да ги разглежда.

— Лейди Солсбъри, лейди Скифингтън, дукеса Баркли — Той изгледа Хейдън с повдигнати вежди. — Всички тези дами принадлежат към най-аристократичните кръгове. Кажи ми, какво е да си един от най-търсените ергени в Лондон?

Хейдън взе картичките от ръцете му и отново ги захвърли в купата.

— Не се интересувам от обществото на хора, които парадират с добрите си маниери, а не с приятелство и доброта. Те не търсят четвърти за играта на карти или партньор за валса на дъщеря им. Те ме канят, за да могат гостите им да шушукат зад ветрилата или пурите. Забележителност, която да зяпат любопитно и да клюкарстват.

— Ах да, „маркизът убиец“, който подхранва вестниците и жълтата преса. Учудващо е, че имам смелостта да го посетя. — Нед погледна изпитателно пръстите си с грижливо поддържан маникюр. — Тъй като не възнамерявам да спя с никоя от бъдещите ти съпруги, не трябва да се страхувам, че ще ме предизвикаш на дуел или така ще се ядосаш, че ще се нахвърлиш върху мен с лъжица от мармалад в ръка.

Засегнат от грубите думи на приятеля си, Хейдън каза:

— Бъди спокоен, няма нужда. Не възнамерявам да се женя отново.

— Съжалявам. — В хладните сиви очи на Нед се четеше съжаление, а не съчувствие. — Ти беше най-преданият и любящ съпруг, за който може да мечтае една жена.

Известно време и двамата мълчаха. Тогава зъбите на Нед блеснаха както по-рано, когато се усмихваше:

— Ела с мен тази нощ, Хейдън! Дук дьо Бофор се е разплатил с Хариет Уилсън и тя се е установила в Париж, откъдето тормози света с мемоарите си, но сестрите й са тук и знаят добре как да вдигат купони. Можем да се напием, да си намерим женска компания и въобще да правим всичко, като че ли сме осемнадесетгодишни момчета, току-що излезли от Итън. Ела с мен! Ще видиш, че ще бъде като в доброто старо време.

Въпреки шумните уверения на Нед и двамата добре знаеха, че миналото никога няма да се върне. От тримата буйни и красиви млади мъже, опияняващи си от непозволените удоволствия на големия град, бяха останали само те двамата.

Далечните спомени извикаха усмивка по лицето на Хейдън.

— Страхувам се, че тази нощ ще трябва сам да ухажваш очарователните сестри Уилсън. Мисля скоро да си лягам, тъй като утре рано заминавам за Корнуол.

Нед гледаше в тъмното пространство зад себе си.

— Няма да понеса мисълта, че в последната нощ на цивилизацията ще клечиш сам в този мавзолей. Позволи ми поне да ти изпратя едно малко удоволствие, което да те стопли.

— Не е необходимо. Готвачът ми е оставил на печката един задушен заек, а на масата — бутилка мадейра. Това са удоволствията, от които се нуждая. — И Хейдън отвори входната врата.

Нед не загуби време да се прави на обиден или че не разбира. Но се спря на прага, обърна се и погледна замислено приятеля си:

— Не трябваше да отхвърляш толкова бързо предложението ми. Дори и най-апетитният заек се нуждае от подправки.

Хейдън гледаше как Нед се качи в каретата си. Обезпокои го дръзкото му намигване. В Итън това винаги означаваше неприятност, главно от женски род.

Поклати глава, затвори вратата и заключи навън както нощта, така и призраците.



Лоти внимателно избираше пътя през сенките на дървото и беше благодарна, че не позволи на Хариет да я придружи. Хариет не умееше да се движи безшумно. Тя имаше злощастния навик да тропа с крака и да стъпва тежко като товарен кон, дори когато е обута с меки обувки.

Мъглата се стелеше върху влажната земя и призрачно трептеше в оскъдната светлина на лунния сърп. Когато излезе от сянката, закри глава с качулката на пелерината, за да прикрие светлата си коса.

Тясната триетажна къща стърчеше тъмна и отблъскваща. Лоти можеше да се закълне, че ако не бяха разговорите на прислужничките, щеше да я сметне за изоставена.

Тя наблюдаваше редицата тъмни прозорци на третия етаж и се питаше кой ли от тях е на спалнята на маркиза. Беше много лесно да си представи как той лежи в копринените чаршафи с чаша фино бренди в елегантната си ръка, със сардонични искри в погледа и цинична усмивка на устните.

Когато преди единадесет години поиска ръката и се ожени за вече починалата си жена, Хейдън Сент Клер, така му беше името, беше най-желаният ерген в цяла Англия. Съобщението за годежа с най-младата дъщеря на някакъв неизвестен френски благородник, както разказваха, беше свързано с истерични припадъци и сърцераздирателни потоци от сълзи. Макар че бракът му с момичето завърши с трагедия, споменът за бурния роман можеше да предизвика носталгична усмивка по лицето и на най-строгата матрона. И въпреки бурния скандал, предизвикал сензация, Лоти не се съмняваше, че всяка матрона с удоволствие би го поканила в салона си, дори и само за да задоволи любопитството на гостите си.

Вместо това той избра заточението в дивия Корнуол. Редките му пътувания до Лондон бяха обвити в тайнственост. По ирония на съдбата усилията му да остане незабележим подклаждаха общественото любопитство и осигуряваха на скандалните вестници материал, изпълнен с предположения и полуистини.

Лоти чакаше вече доста време, нетърпеливо пристъпвайки от крак на крак, а тъмната къща не даваше никакъв признак за живот. Навярно маркизът не е отшелникът, за когото целият свят говореше. Навярно точно по това време е в някой клуб или игрален дом и се е отдал на тъмните удоволствия на града.

Тя се обърна и се накани да се покатери по дървото, за да се върне в стаята си. Точно тогава забеляза трептящата светлина зад френските прозорци в ъгъла на сградата.

Пулсът й се ускори, опитваше се да се убеди, че това навярно е някоя прислужница или лакей, проверяващ дали са затворени всички прозорци. Въпреки това се плъзна в сянката покрай стената. Когато стигна до ъгъла на терасата, светлината изчезна.

Лоти хвърли поглед към дома на леля си. Оттам все по-често долиташе тропот на пристигащите карети. Музиката на цигулките звучеше все по-отчетливо. Не можеше да си позволи да остане по-дълго. Зет й я носеше на ръце, но висшето общество не без основание му беше дало прозвището Дявола от Девънбрук. Ако пропуснеше първия танц на дебютантския си бал, адът щеше да се разтвори за нея…

Отново се появи светлина, слабо трептене, толкова съблазнително, за да бъде пропуснато, и пак изчезна. Лоти се повдигна на пръсти над терасата и се закле само един единствен път да погледне в пещерата на маркиза, преди да се върне в целомъдрените ръце на добродетелта.

Вдигна ръка, за да се предпази от лунната светлина, и се приближи плътно към прозореца.

Близката врата се отвори. Показа се мъжка ръка, която я сграбчи й и я вмъкна в къщата. Прекалено изумена, за да се разкрещи, Лоти гледаше бледа от ужас лицето на маркиза убиец.

2

Лицето му беше колкото ужасно, толкова и привлекателно, а в мрачната му красота се отразяваше черната му душа…

Въпреки че светлината на свещите засенчваше лицето, беше изключено да сбъркаш този мъж с някой слуга. Над изтърканите си кожени ботуши носеше тесни прилепнали панталони, тясна жилетка и кремава риза без яка, отворена на врата. Само един джентълмен би могъл да си позволи това небрежно облекло. Аромат на лавър обгръщаше кожата му и се примесваше с опияняващата топлина на виното в дъха му. Беше една глава по-висок от Лоти и широките му рамене закриваха погледа й към огряната от луната градина.

— Да го вземат дяволите този Нед! Предполагам, че това е представата му за дискретност, като те е пратил зад къщата и те е накарал да се промъкваш като крадец в храстите.

Гласът му беше мек като коприна, макар да говореше грубо. Това едновременно успокои и развълнува възбудената душа на Лоти.

— Слава богу, че слугите са навън тази вечер.

— Т-така ли — заекна тя, като установи, че никога досега не е оставала сама с мъж, който не й е роднина или слуга. И никой досега не беше си позволявал да се отнася към нея с такава ужасяваща интимност. Хватката му се разхлаби, но той не пусна ръката й.

Палецът му бавно галеше ръката й над ускорения пулс.

— Поне няма да има свидетели.

— Няма? — повтори Лоти като папагала на леля й Даяна, Живата й фантазия рисуваше мрачни предположения за това, какво един мъж би направил, когато няма свидетели. Повечето от тях включваха удушаване или друг жесток край на живота й, както и една отчаяна Хариет, надвесена над трупа й.

Пръстите му не бяха дълги и аристократични, както си въобразяваше, а груби, силни и леко мазолести. Когато взе нейните леденостудени ръце в своите, тя се мъчеше да не мисли за това, как те ще се впият в шията й.