— Питам се дали Дом знае.

— К-какво?

Кларис я изгледа втренчено.

— Питам се дали Дом знае колко си хитра и дръзка.

— Т-това заплаха ли е?

Кларис продължаваше да я гледа втренчено.

— Мисля, че да.

Обзе я ужас, въпреки че нямаше защо, въпреки че сега едва ли имаше значение какво мисли Дом за нея. Твърде много неща се бяха случили. Двамата с Дом бяха напълно отчуждени един от друг, и все пак… Ами ако той повярва на майка си? Ами ако вече е чул какво говори мълвата? Ами ако това беше истинската причина да стои далеч от нея през всичките тези години?

— Защо го правите? — попита Ан. — Нима се опитвате да създадете между мен и Дом още по-голяма пропаст от тази, която ни разделя?

— Най-голямото ми желание е да видя Дом господар на тази къща, както е редно. А теб да видя изхвърлена на улицата — ядно отговори Кларис.

Пулсът на Ан се ускори.

— Дори Дом не би ме изхвърлил като досадна просякиня.

— Нима? Хм, все още не е разбрал, че има причина да го стори.

Противно на волята си Ан усети страх. Това беше нейният дом. Нямаше къде другаде да отиде. Със сигурност не можеше да се върне у Колинсови. Макар да бе законна наследница на Уейвърли Хол, и за миг не се съмняваше, че Дом би намерил начин да я отстрани от къщата, стига да реши. Притежаваше достатъчно власт и влияние, за да го стори.

— Не съм искала да получа Уейвърли Хол — каза Ан с отпаднал глас. — Бях не по-малко изненадана от останалите, когато Ръдърфорд огласи завета си след смъртта на Филип. — Тя се поколеба. — Освен това бях влюбена в Дом, когато се оженихме. Трябва да ми повярвате.

Кларис се засмя горчиво.

— Ти искаше да бъдеш херцогиня, за Бога! Е, един ден наистина ще осъществиш тази своя амбиция!

— Не е вярно — поклати глава Ан. Беше искала да бъде обичана, нищо повече.

— Ти си планирала всичко, Ан. Сега сигурно ще ми кажеш, че не ти си изпратила на Дом онази бележка, която го отведе в градината в онази нощ.

Ан я зяпна смаяно. Нямаше никаква бележка.

— Не съм го подмамила в градината с бележка.

Кларис не й обърна внимание. Навярно дори не я чу. Беше взела котката в ръце и я притисна толкова силно към гърдите си, че животното измяука пронизително. Кларис му позволи да скочи на земята и да побегне.

— Дом възнамерява да си замине утре.

Сърцето на Ан спря. Миг по-късно заби в бесен ритъм.

— Утре?

— Да, утре. Преди четири години ти го прокуди оттук, и ето че сега отново правиш същото! При положение, че ти си тази, която би трябвало да си отиде. — Кларис присви очи. — Навярно се гордееш със себе си.

Ан искаше Дом да си замине. Възнамеряваше да го накара да си замине. Но й прималя.

— Наистина желая той да си отиде. Невъзможно е да остане тук… с мен.

— Това е неговият дом, независимо от онзи чудовищен завет. Може би ще успея да убедя Доминик да остане.

Очите на Ан се разшириха от ужас. Сърцето й затуптя още по-силно.

— Не! Няма да го позволя!

— Наистина ли смяташ, че можеш да нареждаш на сина ми какво да прави?

Ан се поколеба. Устата й бе пресъхнала. Не отвърна нищо.

Ан остана много разстроена от сблъсъка с Кларис. До този момент не бе осъзнавала колко силна враждебност изпитва свекърва й към нея. И въпреки това не можеше да не я съжалява; разбираше как се чувства Кларис, след като съпругът й току-що бе починал, и знаеше, че заслужава състрадание.

Дом щеше да си отиде утре, освен ако майка му не го убедеше да остане. След срещата с Кларис — макар и не само заради нея — Ан повече от всякога бе твърда в решението си. Той нямаше да остане в нейния дом. Сам се бе отказал от своите права по отношение на нея, и то още преди много време.

И все пак отговорността за имението Уейвърли Хол продължаваше да лежи върху Дом. Вярно, че в завещанието като негова господарка се сочеше Ан, но това означаваше само, че един ден тя ще стане собственица на къщата. Самото имение винаги щеше да принадлежи на Дом и на неговите наследници — ако той все пак решеше да признае някое от незаконните си деца. Но Ан се занимаваше с управлението на имението сама. Филип бе негов господар само на книга и тя се надяваше Дом да не е по-различен от баща си. Ала не можеше да бъде сигурна. Дали той щеше да назначи управител? Надяваше се, че не.

Измъчваха я много въпроси. Но по-важно от всичко бе това, че беше чакала четири безкрайно дълги години, за да се изясни веднъж завинаги със своя съпруг.

Господарският апартамент се намираше на долния етаж в западното крило на къщата. Доскоро в него бе живял Филип, сега принадлежеше на Дом. С изопнати до крайност нерви Ан бързо прекоси фоайето и се отправи натам — преди да е размислила, преди да е изтичала в собствената си стая и да е заключила вратата зад гърба си.

Пред голямата двойна врата от лъскав махагон тя се спря. Сърцето й пулсираше лудо. Тялото й гореше. Знаеше, че е пълно безумие да влезе сама в бърлогата на лъва.

Но той си заминаваше утре.

А в главата й имаше въпроси, които я изгаряха.

Въпреки това Ан все още се колебаеше. Устата й беше пресъхнала. Преди обаче да успее да реши дали да почука или да се обърне и да се прибере в стаята си, вратата рязко се разтвори. На прага стоеше Дом и я пронизваше с кехлибарения си взор.

Ан замръзна на мястото си.

Погледът му се плъзна към устните й, сетне бързо се върна на очите й.

— Чух стъпките ти — каза той. — Искаш да говориш с мен? — Тонът му беше напълно официален.

Ан кимна.

— Майка ти ми каза, че утре си тръгваш. В такъв случай наистина има за какво да поговорим.

Кестенявите му вежди се извиха въпросително.

— Нима? Струва ми се, че единственото, което те интересува, е да си замина колкото може по-рано.

Тя изправи решително рамене.

— Да, бих искала да знам кога заминаваш.

Дом направи крачка встрани.

— Влез, Ан.

Ан преглътна и мина покрай него, усещайки как роклята й докосва бедрата му. Сърцето й биеше още по-силно. Никога досега не беше влизала в господарския апартамент, но и никога не й се беше налагало. До скоро в него бе живял Филип, сега принадлежеше на Дом.

Никога не бе влизала в мъжко жилище.

В средата на салона тя се спря и скръсти отбранително ръце пред гърдите си, като внимаваше да не поглежда надясно, където иззад една отворена врата се виждаше част от спалнята на Дом.

Вместо това Ан реши да разгледа салона. Подът бе покрит със златист килим. Позлатени орнаменти украсяваха бледоморавия таван. Стените бяха облицовани в златист брокат на червени и кафяви райета, между които се вплитаха малки зелени листенца. Мебелите бяха в различни нюанси на червено, кафяво и бакърено, а полицата над камината имаше топъл, теракотен цвят.

Едната стена бе заета изцяло от огромен прозорец, през който се разкриваше умопомрачителна гледка. Точно под него се намираха падините на имението, а зад тях бяха смарагдовозелените поляни, които се простираха до гъсто залесения парк. В средата му проблясваха водите на езерото, а над тъмните корони на дърветата се виждаха неясните очертания на полуразрушената нормандска кула, издигната на малкия остров. Верига от стръмни хълмове опасваше хоризонта зад парка. Над тях беше смрачаващото се небе, на което вече се бяха появили две ярки звезди.

— Ще пийнеш ли нещо?

Дъхът на Дом погъделичка тила й толкова внезапно, че Ан подскочи и се обърна рязко. Беше застанал тъй близо, че полите й докосваха глезените му. И бе само по риза.

— Н-не. Да.

Той се усмихна многозначително и се обърна. Панталоните прекрасно очертаваха мускулестото му тяло, но Ан отмести поглед и си каза, че не е забелязала. След миг Дом се върна, подаде й чаша шери и отпи от своята, вперил очи в нея.

Ан усети, че лицето й поруменява и побърза да седне на едно канапе е червена тапицерия с индийски мотиви. После отпи глътка шери.

— Току-що разговарях с майка ти — поде тя и… млъкна. Чак сега й бе хрумнало, че Дом може да не знае. Че може би все още не е научил какво е сторил Ръдърфорд. Да, Ан искаше да му отмъсти, но в никакъв случай не желаеше тъкмо тя да му съобщава, че не той е господар на къщата. Това щеше да го огорчи. Меко казано.

Дом приседна на облегалката на дивана и отново отпи от чашата си.

— Защо си толкова изнервена, Ан?

— Не съм изнервена!

Той се усмихна развеселено.

— Ти си моя жена, макар и само на книга. Няма нищо нередно в това, че си тук, в моя апартамент.

Ан се изправи толкова рязко, че шерито се разплиска по ръката й. Нима смущението й бе тъй очевидно? Беше направила грешка, като дойде да говори с Дом в покоите му. Мястото бе твърде интимно, твърде смущаващо. И твърде болезнено й напомняше за някогашните й глупави мечти.

— Дойдох тук единствено с намерението да обсъдим управлението на имението — каза хладно тя.

— Нима? Какво толкова има да му се обсъжда?

— Нямаме управител. Господин Харви ни мамеше и присвояваше пари, заради което бе уволнен преди година. С одобрението на баща ти.

Дом се взря в нея.

— Как тогава е било управлявано имението, след като нямаме управител от цяла година? Да не би да се е управлявало само?

Ан започна да се изчервява. Знаеше, че не подобава на една изискана дама да се занимава със сметки и да надзирава имение. В селото тези й занимания бяха непресъхващ извор на приказки и весели подмятания.

— Не се е управлявало само — отговори тя. — Аз се заех с управлението му, замествайки баща ти и управителя.

— Наистина? — попита той, без дори да мигне.

Лицето й се изчерви още по-силно.

— Дядо ти знае това и, разбира се, ми оказва огромна помощ. Филип не го беше грижа. Мисля, че дори се радваше, задето най-после се освободи от отговорността за имението.