Той се страхуваше от себе си — от властта, която имаше над него тази жена.

Дом пъхна ръце в джобовете си. Нервно.

— Здравей, Ан.

Малките й гърди се надигаха учестено. Очите й блестяха.

— Здравей, Дом.

Искаше да й се извини за всичко, което й бе причинил. Но не смееше.

— Изглеждаш добре — каза колебливо той накрая. — Как си?

Тя вирна войнствено брадичка.

— Добре съм, благодаря. — Тонът й не беше нито любезен, нито овладян, за разлика от неговия. — Колко мило от твоя страна да се отбиеш, Дом.

Вече не заеква смутено, когато говори с мен, осъзна той.

— Несъмнено си ме очаквала.

— Не. Не те очаквах. Когато става въпрос за теб, не мога да бъда сигурна в нищо — каза тя.

Дом усети, че се изчервява. Разбираше намека й. Не можеше да я вини, но все пак беше ядосан.

— Никога не бих пропуснал погребението на баща си.

Ан погледна към ботушите му за езда.

— Нима? Сигурен ли си, че не си се отбил просто ей така, на път за конните състезания?

— Не е нужно да се обличам в черни дрехи, за да скърбя за кончината на баща си, Ан. Бях в Париж, когато получих съобщението за болестта му. Дойдох възможно най-бързо.

— Е, надявам се пътуването да си е струвало — жлъчно каза тя.

Дом се запита дали тя знае за новата му метреса, една френска актриса. Надяваше се, че не.

— Изглеждаш ядосана, Ан.

— Не съм ядосана — бързо отвърна Ан. — Защо да съм ядосана?

Очите му се присвиха.

— Едва ли има от какво да се оплакваш. Осигурил съм те щедро, а и слугите определено са ти предани. Няма причина да ми се сърдиш.

— Разбира се, че няма — извика тя и скръсти ръце. — В края на краищата всяка жена копнее да бъде прелъстена от мъжа на своите мечти и след това да бъде изоставена!

— Аз се ожених за теб. Един ден ти ще бъдеш моята херцогиня.

Ан се засмя, задавена от сълзи.

— Каква съм късметлийка!

— Съжалявам, ако съм те наранил. Намеренията ми не бяха такива.

— А какви бяха намеренията ти, Дом?

Предизвикваше го, а той и без това се чувстваше ужасно.

— Намеренията ми бяха да се оженя за Фелисити, както желаеше моето семейство. Какви бяха твоите намерения?

Тя почервеня и се извърна. Дом обаче се протегна и я завъртя обратно към себе си. Сетне бързо я пусна.

— Няма защо да се тревожиш — каза той.

Погледът й беше пълен с недоверие.

— Няма да остана дълго. Няма да се меся в живота ти. Нищо няма да се промени.

— Чудесно — отвърна Ан и отново му обърна гръб. — Защото аз не възнамерявам да ти позволя да се намесиш в живота ми. — С тези думи тя излетя от стаята.

Дом остана загледан след нея.

Гостите се бяха събрали в салона. Когато Дом влезе, главите на всички се обърнаха към него. Погледът му веднага откри Ан, която стоеше в дъното на салона със своя братовчед Патрик. Патрик бе хубав русокос мъж и Дом нямаше как да не забележи, че двамата изглеждат доста добре заедно. Той отклони поглед встрани.

Майка му беше обградена от гости. Дори да бе забелязала появата му, не го показваше с нищо. Дом се поколеба. Искаше да отиде първо при нея, но не му си щеше да прекъсва разговора й.

Викарият спаси положението. Той сграбчи ръката на Дом и я разтърси.

— Милорд, толкова е хубаво да ви видя отново, но толкова съжалявам, че това става при такива ужасни обстоятелства!

Дом кимна. Отдалеч се виждаше, че викарият е напълно пиян. Върхът на носа му бе яркочервен. Слугите щедро сипваха на гостите шери — предпочитаното питие преди обяд.

— Благодаря ви, господин Олмър.

— Сега вече ще останете ли? Сигурно ще останете и ще се заемете с управлението на това прекрасно имение! Не че съпругата ви не се справя добре, разбира се…

— Няма да остана — прекъсна го Дом с равен глас. Но беше чул достатъчно. Този човек определено бе пиян и нямаше представа какви ги говори. Ан не би могла да се занимава с управлението на имението. Погледът му се стрелна над тълпата към нея. Ан го гледаше, но когато очите им се срещнаха, тя мигновено се извърна. Патрик продължаваше да стои до нея.

Дом въздъхна. Беше прекалено напрегнат.

— Дом, как си? — извика женски глас.

Той трепна и се обърна, за да се озове очи в очи с Фелисити. Беше хубава както винаги и както винаги бе застанала толкова близо до него, че пищната й гръд докосваше ръката му. За да избегне допира й, Дом се отмести леко назад.

— Не знаех, че ще идваш в провинцията, Фелисити — каза той. Усмивката й бе изкусителна.

— Как бих могла да пропусна погребението на баща ти, Дом? — тя постави облечената си в ръкавица длан върху неговата и я стисна леко. Палецът й погали ръкава му. — Толкова съжалявам, Дом.

След смъртта на съпруга й преди две години Фелисити бе започнала да го преследва навсякъде, където пътищата им се срещаха, което слава Богу не се случваше често. Дом вече се беше научил да я отблъсква, без да проявява прекалена грубост. Сега обаче тя се държеше дръзко в собствения му дом — пред собствените му гости, пред собствената му съпруга. Хората го зяпаха любопитно. Той погледна към Ан. Тя също го наблюдаваше и изгледаше необичайно бледа.

Дом изруга наум и се отдръпна от Фелисити. Не му се щеше да става център на още един скандал.

— Благодаря ти, че си пропътувала целия този път само за да ми поднесеш своите съболезнования — измърмори той.

Клепките й затрептяха.

— За мен това не бе никакъв проблем. Несъмнено знаеш това, Дом. Несъмнено знаеш, че бих сторила всичко, което пожелаеш. Желаеш ли нещо от мен?

Думите й го раздразниха.

— Моите желания са малко и скромни — каза той уклончиво, обърна се… и се намери лице в лице с майка си.

Очите й блестяха тревожно. Със своята бяла кожа, руси коси и дребна, изящна фигура Кларис все още беше невероятна жена. Чертите й бяха съвършени и аристократични.

Тя погледна встрани, но Фелисити вече се беше изпарила. На лицето й се изписа облекчение. Подаде бузата на сина си за целувка. Дом с готовност се наведе към нея, но само доближи устни до лицето й, без да го докосва.

— Майко… — Той се поколеба. — Добре ли си?

Устните й потрепериха.

— Как бих могла да съм добре? Филип е мъртъв.

— Съжалявам.

— Наистина ли? — Тя го изгледа изпитателно, мачкайки кърпичката, която стискаше в ръка. — Може би. Но не можеш да ме виниш за това, че съм изненадана. Та ти почти не го познаваше.

— Самият аз съм доста изненадан — мрачно каза Дом.

— Защо и тя е тук? — Кларис гледаше Фелисити Колинс-Рийд.

Дом също погледна към нея.

— Очевидно е, че е дошла да отдаде последна почит на баща ми.

— Дошла е да създава проблеми — намръщи се Кларис. — Не желая повече скандали в този дом. Стигат ми досегашните.

— Да. — Дом се чувстваше ужасно. Това, че бе прелъстил Ан, а и сватбата им, бяха предизвикали невероятен скандал. Усещаше, че цялото му лице се е изчервило.

— Какви са намеренията ти, Доминик?

Той се поколеба. Мислите му бяха изпълнени с образа на Ан. И със съжаление.

— Утре заминавам.

Думите му като че ли разстроиха Кларис. Погледът й се плъзна към Ан.

— Мисля, че би трябвало да отложиш решението си с няколко дни — тихо каза тя. — Може би ще е добре да поостанеш малко, Доминик. — Насили се да се усмихне, сетне го докосна по бузата и се отдалечи.

Дом знаеше, че не може да остане тук. Гледаше след нея и искаше да я утеши, защото бе разбрал, че внезапната смърт на Филип наистина я е съкрушила. Но как би могъл? Познаваше майка си толкова, колкото бе познавал и Филип. Което ще рече, че бяха почти напълно непознати.



Ан беше напълно съсипана. И колкото и да се мъчеше, Патрик не съумяваше да я успокои.

— Току-що дойде — рязко каза той — и вече успя да те разстрои!

Ан не го поправи, но Дом бе сторил много повече от това да я разстрои. Целият й живот, пелият й свят, тъй грижливо подреждан в продължение на четири години, изведнъж се бе наклонил над ръба на огромна пропаст. И имаше чувството, че е на път да се сгромоляса от този ръб.

Тя затвори очи, но продължаваше да усеща присъствието на Дом в другия край на салона, където той сдържано приемаше съболезнованията на гостите. Дори хората, които стояха по-настрана, непрекъснато извръщаха глави към него. А после към нея. Провинцията обожаваше скандалите, а по всичко личеше, че тук отново назрява скандал.

— Имам чувството, че целият салон говори за нас с Дом, вместо за Филип — промърмори намръщено Ан.

Патрик я погали по ръката. Той беше неин братовчед и най-добрият й приятел.

— Вероятно е така. Дом не се е връщал у дома от години, а виж какво направи, когато все пак реши да се върне. Мили Боже, та този човек е истински варварин. Да строши така стъклото!

От гърдите на Ан се изтръгна ужасено възклицание.

— К-какво каза?

— Един от гостите го е видял да чупи френския прозорец на терасата, за да влезе в къщата.

— Аз го заключих отвън — едва чуто промълви Ан. Нямаше представа, че е имало свидетели.

— И аз така си помислих — усмихна се Патрик. — Май не е било много добро хрумване.

— Не беше — отвърна Ан. — Беше глупаво хрумване. — Толкова много се беше ядосала, че бе загубила всякакво чувство за благоприличие. Пълна лудост бе да заключва Дом навън. Единственото, което постигна, беше да го разгневи и да предизвика още повече приказки по адрес на двама им. Погледите им отново се срещнаха. Този път Дом я изгледа продължително и настойчиво.

Пулсът на Ан се ускори и тя отмести очи. Нямаше представа какво означава този поглед, но в него имаше нещо. Не искаше да знае какво.