Тя ококори очи.

— Скъпи, аз не съм ти изпращала бележка.

Кехлибареният му поглед се впи в нея.

— Ан, в онази нощ преди четири години… — започна неуверено той.

— Да — прекъсна го Ан. — Нощта на годежа ти с Фелисити…

— Аз получих бележка…

— Аз също…

— Не съм ти писал никаква бележка по време на онзи прием — бавно каза Дом.

— Нито пък аз — отвърна тя също толкова бавно.

— Значи не ти си ми изпратила тази бележка? — Той извади от джоба си смачкано листче хартия.

— Не, не съм. Моят почерк е доста по-хубав от този тук! — извика Ан и измъкна от блузата си бележката, която бе получила току-що. — Но този почерк прилича на твоя, Дом — настоя тя.

Дом разгледа внимателно листчето.

— Подписът е добре подправен, но не е моят — каза той. Двамата отново впериха объркано очи един в друг.

И тогава Дом внезапно извърна глава и погледна към къщата. Ан проследи посоката на погледа му.

До един от прозорците на балния салон беше застанал херцог Ръдърфорд и ги наблюдаваше втренчено.

Ан и Дом се спогледаха.

— Боже мой! — възкликна Дом. — Този стар интригант!

— О, Дом, само като си помисля, че той е нагласил всичко, че той ни е събрал! — извика слисано Ан и се притисна към него. — Толкова го обичам — прошепна тя.

Дом също беше силно развълнуван.

— Ако не ни беше подмамил в градината в онази нощ, сега навярно щях да съм женен за Фелисити — промълви той и нежно я целуна по челото. — Бог да благослови този умен старец.

Ан вдигна лице към него.

— Ние с теб сме му длъжници, Дом. Искаш ли да отидем и да му съобщим чудесната новина?

Дом се вцепени.

— Ан…?

Тя се усмихна. Очите й се просълзиха от радост.

— Доктор Коб потвърди подозренията ми. Видяхме се днес. Ще имаме дете, Дом. Всъщност, според доктора може и да са близнаци.

Той нададе радостен вик, вдигна я на ръце и я завъртя вихрено — толкова вихрено, че полите й се омотаха около тях. И двамата се смееха и плачеха едновременно, замаяни от щастие.

Вътре в къщата, подпрян на бастуна си в огромната, потънала в тишина бална зала, в който някога с такава неохота бе обявил годежа между Дом и Фелисити, херцогът се усмихна.

Гледаше ги как се прегръщат, колко са щастливи заедно. Любовта им бе толкова силна, че грееше около тях като сияен светъл ореол. Очите на Ръдърфорд също се напълниха с радостни сълзи.

„Всичко е добре, когато свършва добре“, помисли си той с дълбока въздишка. Днес беше изключително щастлив. Джанис също, знаеше го. Никога, дори когато беше пред дверите на смъртта, не бе усещал присъствието й по-силно от сега.

— Любов моя — каза на глас херцогът, — потърпи още малко. Трябва да благословя внука си. И после ще дойда при теб.

Усети нежното й като коприна докосване по бузата си. И сякаш я чу да прошепва тихичко: да.

Той се обърна и тръгна да излиза от салона, изгарящ от нетърпение да съчини съобщението за раждането на своя внук, нищо че преди да го отпечатат трябваше да минат още много месеци. Но докато се обръщаше, успя да зърне с крайчеца на окото си как Дом отвежда Ан навътре в градината. Ръката му беше обгърнала талията й, устните им се докосваха. Херцогът не помнеше някога да се е чувствал по-щастлив.

Любовта бе победила — на всички фронтове.