— Не бих казал — изръмжа Дом и за доказателство я целуна. И това съвсем не беше плаха целувка. Ан бързо се отказа от всякаква съпротива. Устните му разтвориха устните й, езикът му погази нейния. Когато най-после вдигна глава, златистите му очи блестяха, а Ан беше останала без дъх и бе изпълнена с копнеж.

— Дом, посред бял ден е.

— Мислех, че в Шотландия съм те излекувал от всякаква склонност към благоприличие — подкачи я той.

Тя въздъхна и го погали по бузата.

— Но там бяхме сами. А сега сме в къща, пълна със слуги, които до един са загрижени — и това е напълно обяснимо — за твоето здраве. Както сам знаеш, Бенет и Вериг час по час надникват да видят как си.

— На вратата има дяволски добра ключалка — каза Дом. Сетне усмивката му угасна и той внезапно се отпусна по гръб на леглото. — Но в Шотландия не сме били сами, Ан.

Ан се надигна.

— Знам. — Тя улови ръката му. — Хубавото е, че Патрик е изчезнал.

— Да. — Дом беше вперил поглед в тавана. — В момента вече трябва да е далеч извън пределите на страната.

Искаше й се да може да облекчи мъката му.

— Нека се опитаме да го забравим, Дом. Моля те. Трябва да се опитаме да забравим цялото минало.

Погледът му обходи напрегнато лицето й.

— Прощаваш ли ми, Ан? Прощаваш ли ми, задето бях пълен страхливец и пълен глупак?

— А ти прощаваш ли ми, задето можах дори за миг да допусна, че ти си този, който се опитва да ме уплаши, и че ти си убил Матю Феърхейвън? — попита вместо отговор Ан.

— Да, прощавам ти. Единственото, което има значение, е че по някакъв начин съумяхме да преодолеем всички ужасни недоразумения и цялото си ужасно недоверие един към друг.

Очите й се насълзиха. Тя положи глава на гърдите му.

— Толкова те обичам, Дом.

Той вдигна ръка и нежно я докосна по бузата.

— Това, което има значение, е че сега вече можем да оставим миналото изцяло зад гърба си и да изковем едно прекрасно бъдеще. Заедно.

Ан кимна.

— Да знаеш само колко съм мечтала за този момент. Мечтая за него още от дете, Дом.

— Аз те нараних много жестоко, Ан. — Дом се надигна и я придърпа към себе си. — Нима наистина си способна да ми простиш?

— Не само, че ти прощавам — отговори без колебание тя. — Мисля, че разбирам защо го направи.

— Ако наистина разбираш, значи си много по-умна от мен — каза той е нервен смях.

Ан му се усмихна нежно и го погали по челото.

— Мисля, че прекалено много си подхождаме, че ни е било предопределено да бъдем заедно и това те е уплашило. Имал си едно самотно, лишено от обич детство. Твоите родители са ти дали ужасяващ пример за това какво може да представлява бракът. Страхувал си се да обичаш.

— Страхувах се да обичам теб — простичко каза Дом. — Бях се научил да разчитам единствено на себе си, а инстинктивно усещах, че ти си моята съдба… и това ме плашеше до смърт.

Погледите им се срещнаха, сплетоха се. Усмивките им се стопиха. Ан стисна ръцете му още по-силно, наведе се и лекичко го целуна по устата.

— От сега нататък никой от двама ни вече няма да бъде самотен.

Той обгърна шията й с ръка — примитивен, собственически жест, който Ан вече познаваше добре, — и я целуна пламенно. Когато устните му се откъснаха от нейните, лицето й се бе изчервило. Дом се усмихна дяволито.

— Доктор Коб казвал ли е, че не можем да се любим?

— Как ще го питам за такова нещо?! — възкликна тя.

Той се засмя.

— А кога каза, че ще мога да пътувам?

— В края на седмицата.

Дом се намръщи.

— Искам утре да се върна в Уейвърли Хаус.

— Утре! — извика Ан. — Не, не можеш… няма да пътуваш утре.

— Ан, безпокоя се за дядо си. Освен това съм достатъчно здрав, за да мога да пътувам.

Тонът й се поуспокои.

— С нищо не можеш да помогнеш на херцога. А и всеки ден получаваме вести от Колдуел. Дядо ти се държи. Но съм съгласна, че трябва да се върнем в града веднага щом се оправиш.

Дом кимна, но погледът му остана зареян, далечен. Челото му се бе сбърчило мрачно.

— Дом, какво има?

Той срещна погледа й, но бързо извърна глава.

— Нищо. Почувствах внезапна умора, това е всичко. А и се тревожа за здравето на Ръдърфорд.

— Не, има още нещо.

Дом я погледна.

— Да.

Тя улови ръцете му и ги притисна към гърдите си.

— Дом, аз те обичам още откакто те зърнах за пръв път като малко момиченце. Знам какво те измъчва. Но аз винаги съм те обичала, винаги ще те обичам. За мен е без значение, че Филип не е твой баща. За мен е без значение кой е баща ти.

Той мълчеше. Накрая каза:

— За мен обаче има значение. Огромно значение.

— Не бива да мислиш за това. Ти си законният наследник на Филип. Забрави останалото.

Дом се взря в загрижените й очи.

— Бих го забравил, ако можех. Но това е натрапчив въпрос, който ще ме преследва до края на дните ми.

— Не се измъчвай така, моля те. — Ан облегна глава на гърдите му. — Наистина няма значение. Аз те обичам, все едно дали си херцог или просяк.

Дом я целуна нежно по косата.

— И аз те обичам, Ан — каза той. — Обичам те толкова много, че понякога чак боли.



Ан и Дом пиеха чай в трапезарията на господарския апартамент, когато бяха известени за пристигането на инспектор Хопър. Ан веднага скочи на крака. Беше пребледняла.

— Бяха ти забранили да напускаш града — каза тя на Дом.

Дом седеше на канапето — бе изнудил Ан да му позволи да стане от леглото.

— Успокой се. Аз съм невинен, забрави ли? — Той се обърна към Бенет, който стоеше на прага и изглеждаше не по-малко разтревожен от Ан. — Бенет, покани инспектора, ако желае, да се качи тук и да изпие чаша чай с мен и със съпругата ми.

— Да, милорд — поклони се икономът и излезе.

В стаята се възцари тишина. Ан закрачи нервно напред-назад. Дом взе чашата си от фин уеджуудски порцелан и спокойно отпи от нея. Ан се обърна рязко.

— Как можеш да пиеш чай в такъв момент?

— Моментът е изключително подходящ за чаша чай, Ан. Седни и пийни е мен — заповяда меко той.

С лице, което отразяваше като огледало тревогата в душата й, тя се подчини и отново седна в креслото, от което бе станала преди малко. Успя дори да отпие глътка от топлото питие, въпреки че гърлото й се беше свило. Точно тогава на вратата се почука и Ан скочи като ужилена, събаряйки чашата си. Тъмната течност се разля върху бялата като сняг покривка на масата.

— Ан! — строго каза Дом, сетне подвикна: — Можеш да влезеш, Бенет.

— Инспектор Хопър, Ваше благородие — обяви Бенет и въведе закръгления инспектор в трапезарията.

Хопър се спря в средата на стаята. От пътуването размъкнатият му костюм съвсем бе заприличал на чувал. Гъста руменина пълзеше бавно от врата към лицето му.

— Милорд, милейди, простете за нахалството.

Дом се усмихна.

— Всичко е простено, инспекторе. Елате и седнете при нас.

Хопър се приближи и седна на един стол от червено кадифе, чиито крака и облегалки имаха формата на животински лапи с остри нокти. Ан му предложи чай, но той отказа. Дом беше облечен в халат, по инспекторът явно бе доста наблюдателен, защото веднага се поинтересува:

— Ранен ли сте, милорд?

— Бях прострелян неволно — отговори Дом небрежно, сякаш подобни неща се случват всеки ден. — Дошъл сте да ме укорявате за това, че напуснах Лондон, предполагам?

— Не, напротив — каза Хопър.

Ан трепна и ококори невярващо очи.

— Имам удоволствието да ви съобщя, че вече не сте заподозрян за убийството на Феърхейвън.

— Какво? — извика Ан, като скочи на крака.

Дом се усмихна.

— Това е чудесна новина. Какво открихте?

— Появи се нов свидетел, една много благонадеждна особа, уверявам ви. Видял е цялата схватка, включително падането на Феърхейвън, което е причинило смъртта му.

Ан и Дом се спогледаха.

— Разбирам — каза Дом. — Открихте ли убиеца?

— Не. Била е с много тъмен воал.

— Била? — повтори като ехо Ан и отново впери поглед в Дом.

— Да. Феърхейвън очевидно се е карал с жена. Изумително, не намирате ли? Ако не бе имал нещастието да изгуби равновесие точно в мига, в който тя го е блъснала, щеше и до ден днешен да си е жив. Нямаме представа обаче коя е била жената. Не само че е била с много тъмен и плътен воал, а и е пътувала с наемен файтон… Все пак, разполагаме с някои улики — ухили се Хопър.

— Е — каза Дом, като се поизправи, — това наистина са добри новини. Благодаря ви, че дойдохте незабавно да ни ги съобщите, и то лично, инспекторе. Много сме ви задължени.

Хопър стана от стола.

— За мен наистина е удоволствие, милорд. Лично аз съм много радостен, че се оказахте невинен. Е, не бих желал да се натрапвам повече, затова ще тръгвам.

— Глупости. — Ан пристъпи към него и стисна ръцете му с щастлива усмивка. — Не можете да си тръгнете обратно за Лондон още тази вечер. Ще останете тук. Вечерята е в осем. Моля ви, инспекторе. Ще се радваме да ни погостувате.

Инспекторът ококори очи и огледа смаяно голямата стая с висок таван и великолепни мебели.

— Защо не? Никога не съм нощувал в такъв дворец. Благодаря ви, милейди.

След няколко мига един от слугите го отведе в една от стаите за гости. Ан се обърна към Дом. Двамата дълго се взираха един в друг, неспособни да проговорят. Навън се спускаше здрач и трапезарията постепенно се изпълни със сенки.

Ан облиза устни.

— Дом, Патрик твърдеше, че не е подпалил пожара в спалнята ми. Твърдеше, че не е отровил коня ми. Кълнеше се, че никога не е искал да ми стори зло. Призна единствено, че ме е проследил в Шотландия. — Гласът и беше подрезгавял. — Защо ни е излъгал за Феърхейвън?