— Колкото по-скоро си иде, толкова по-добре — изръмжа Патрик.

— Да — съгласи се Ан, останала без дъх. Не обърна внимание на ревността в тона му. През тези четири години Патрик беше неин пръв приятел и изповедник, но от известно време насам бе забелязала, че той изпитва към нея и по-нежни чувства.

— Видя ли, че разговаряше със сестра ми?

Всички в салона видяха как тя флиртуваше с него.

— Хм, някога тя също беше влюбена в него, Ан.

Ан скръсти ръце пред гърдите си.

— Доколкото си спомням, преди да се появи Дом, тя вече имаше дузина предложения за женитба и дори се канеше да даде ръката си на един от кандидатите.

— Не помня — каза Патрик.

Ан сведе очи към ръцете си. На средния й пръст имаше проста златна халка. За разлика от Патрик, тя помнеше. Фелисити не обичаше Дом. Искаше го — и очевидно продължаваше да го иска — но преди всичко за да бъде един ден херцогиня Ръдърфорд.

— Спомена ли ти какво смята да прави оттук насетне? — попита Патрик.

— Не. — Ан вдигна ръката си, която трепереше съвсем леко, и прибра няколко немирни катранено-черни кичура зад ухото си. — Няма значение какви са намеренията му. Аз няма да му позволя да остане.

Патрик я погледна със съчувствие.

— Скъпа, боя се, че той е твой господар, а не обратно.

Ан вдигна очи към него.

— Не и в този случай.

— Моля?

Гласът й бе приглушен, но твърд.

— В този случай господарката тук съм аз. Работата е там — тя се усмихна горчиво, — че Уейвърли Хол е оставен на мен.

3

Когато гостите най-после се разотидоха, Ан се стовари на канапето. Нямаше сили да напусне салона. Дом бе излязъл само преди секунди, но преди това й бе хвърлил още един продължителен, пронизващ поглед — поглед, който тя отказваше да разбере. Беше изтощена и физически, и емоционално.

Той трябваше да си замине — колкото по-скоро, толкова по-добре.

— Това ще предизвика нов скандал.

Гласът на Кларис Сейнт Джордж накара Ан да подскочи.

— Моля?

— Когато новината за завета се разчуе, това ще предизвика нов скандал — обвинително каза Кларис. Беше застанала до вратата и все още стискаше дръжката й. Кокалчетата на ръката й бяха побелели. На безименния й пръст блестеше огромен рубин. Една от нейните любими персийски котки търкаше козина в полата й и мъркаше доволно.

Ан бавно се изправи.

— Не мога да контролирам слуховете.

— Теб не те е грижа за слуховете. Никога не съм срещала по-твърд човек от теб, Ан. Не съм те видяла да пролееш и една сълза през цялото време от сватбата ти насам.

— Не е честно да ми говориш така — огорчено каза Ан. Но нямаше намерение да обяснява на Кларис колко пъти бе плакала в стаята си за Дом и за загубата на всичките си мечти. А и Кларис не можеше да не знае. През първите месеци след сватбата, когато напразно бе очаквала Дом да се върне, Ан беше смазана и неспособна да го скрие.

— Това, което е нечестно, е фактът, че ти се омъжи за сина ми — просъска Кларис.

Ан се изправи. Цялото тяло я болеше от напрежение. Прекрасно знаеше, че Кларис не я харесва — знаеше го още от деня на сватбата си.

— Но аз платих цената за това, нали?

— Каква цена? — попита Кларис. — О, да — стана маркиза. Годишната ти издръжка е мечта за всяка принцеса. И си единствена законна господарка на Уейвърли Хол.

— Прекарах четири години в тази къща, без да се срещам е никого, освен с херцога. Всеки път, щом се осмеля да отида до селцето, хората се присмиват зад гърба ми. Животът ми съвсем не е лесен — каза Ан.

— А ти какво очакваше?

Ан замълча. Никога нямаше да каже на тази жена какво бе очаквала от брака си. Беше очаквала Дом да я обича до края на дните им.

— Ужасявам се при мисълта за скандала, с който ще се сблъскаме — горчиво каза Кларис. — Цял живот съм се опитвала да живея праведно, но напразно! — Очите й се изпълниха със сълзи. — Ти си виновна за всичко!

— Преувеличавате — отвърна Ан. — Този завет е с незначителна стойност. Дом ще наследи всичко останало. Ръдърфорд има осемнадесет имения. Едва ли някой би се впечатлил от правния статус на къщата, а и Дом така или иначе остава собственик на земята.

— Дом е роден в тази къща. От триста години тя принадлежи на рода Сейнт Джордж — Филип и аз се оженихме в нея. Тази къща би трябвало да е на Дом.

Ан се поколеба. Ръдърфорд бе обявил завещанието, с което й предоставяше в изключителна собственост Уейвърли Хол, едва снощи. Беше останала смаяна и все още бе силно изненадана. Освен къщата херцогът й осигуряваше щедра издръжка. Но Дом запазваше собствеността върху земята в имението. Ан нямаше представа какви са били мотивите на стареца за това решение.

— Какво бих могла да сторя? Не съм молила Ръдърфорд за това.

— Нима? Аз пък смятам, че си.

Ан трепна.

— Не зная какво имате предвид, Кларис.

— Имам предвид, че Филип е мъртъв, Ръдърфорд си е загубил ума, аз съм само една вдовица, а ти имаш тази къща, солидна издръжка… и съпруг, който няма да ти създава никакви грижи. Колко умно от твоя страна, Ан. Умно, хитро и подло!

Думите й слисаха Ан.

— Нима намеквате, че аз имам пръст във всичко това, Кларис?

— Ти си планирала всичко това! През цялото време — от мига, в който съблазни сина ми и се омъжи за него, до този момент, когато си не просто маркиза Уейвърли, но и единствена законна господарка на тази къща.

— Не. — Ан поклати ужасено глава. — Това са чудовищни обвинения. Вие грешите. Не съм подготвила нищо. И няма нищо лошо в това, че херцогът оставя къщата на мен.

— Отричаш ли, че успя да спечелиш обичта на херцога със своите преструвки и умилквания? Че ти си го накарала да направи този позорен завет?

— Ние сме приятели!

— Приятели! — изсумтя яростно Кларис. По бузите й се стичаха сълзи. — Ти знаеше съвсем точно какво трябва да правиш и го правеше чудесно! Преструваше се на негов син! Превърна се в негов син! Яздеше с него сутрин, обсъждаше с него лондонските вестници, купуваше онези скъпи машини и даже знаеш за какво служат. Но трябва да призная, че най-доброто ти постижение беше откриването на несъответствията в счетоводните книга! Това, че разкри как управителят на имението е присвоявал от сумите, бе гениален ход от твоя страна, Ан. Както и това, че го уволни незабавно! Ето че сега нямаме управител и ти управляваш едно от най-богатите имения в Англия! Колко умно и изпипано!

— Филип постоянно отсъстваше. Управителят беше крадец и измамник. Някой трябваше да управлява това имение. Дом така и не се върна. Направих това, което трябваше да направя! — възпротиви се Ан.

— Да, ти направи това, което трябваше да направиш — повтори троснато Кларис.

Ан се втренчи в нея, неспособна да се защити. Погледът на Кларис беше студен и обвинителен.

— Планирала си всичко това от мига, в който съблазни Дом.

— Не съм съблазнявала Дом — дрезгаво каза Ан.

— Ти съблазни сина ми! Ти, едно американско сираче без пукната пара, едно нищожество! Ако не го беше съблазнила, нямаше дори да му хрумне да се ожени за теб, за нищо на света!

Остра болка прониза сърцето на Ан. Последните думи на Кларис бяха самата истина.

— И вие никога няма да ми простите, нали? Нито за скандала, нито за това, че съм наполовина американка, и то без пукната пара, нито за това, че се омъжих за Дом. Всичко опира до това — до моята женитба.

— Не, няма да ти простя. Да, заради това е — заради това, че се омъжи за моя син!

— Съжалявам, че изпитвате подобни чувства — каза Ан след известно мълчание. Искаше да сложи край на този разговор. — Днес беше труден ден за всички ни. Вие сте разстроена. Утре нещата ще бъдат по-различни.

— Изпитвам тези чувства още от деня, в който ти се омъжи за сина ми. Едва ли утре ще се почувствам по-различно. При това далеч не съм единствената, която мисли за теб така, Ан.

Ан преглътна, но не отмести поглед от нея.

— Много добре знам какво се говори за мен в обществото.

Кларис се изсмя.

— Обществото, обикновените хора — всички знаят истината!

— Истината е, че аз обичах Дом, когато се омъжих за него — прошепна Ан.

— Истината е, че ти си една безскрупулна американка, ламтяща за титли и богатство.

Ан остана безмълвна. Това бяха епитетите, които й прикачаха от години, макар и не толкова открито, никога право в очите. Всички знаеха, че баща й, американецът Франк Стюарт, бе починал без да й остави нито грош, и че на единадесетгодишна възраст тя беше потропала на вратата на леля си, за да подири подслон. Естествено, никой не желаеше да си спомня за майка й Джанис — по-малката сестра на Една — която бе умряла при раждането на Ан. По рождение Джанис беше Станхоуп — стар, аристократичен и знатен род.

А Ан бе само бедната, осиротяла роднина от Америка. Хитрата безсрамница, която бе съблазнила годеника на горката си братовчедка в самото навечерие на сватбата й за най-добрата партия в цяла Англия. Вероятно Фелисити и Една бяха направили всичко възможно, за да разпространят тази ужасяваща лъжа. Нито братовчедка й, нито леля й й бяха продумали след деня на сватбата й. Същото се отнасяше и за отбраното общество в страната.

— Ти омагьоса Ръдърфорд, също както омагьоса прислугата… също както омагьоса Дом в онази нощ в градината.

— Не е вярно — отпаднало прошепна Ан.

— Не можеш да ме заблудиш, Ан, никога не си можела. — Кларис дишаше тежко. — Изглеждаш напълно почтена, но това е само маска.

— С други думи, каквото и да кажа в своя защита, само ще си загубя времето, така ли?

— Да.

— Тогава изобщо няма да се опитвам. — Ан отчаяно се мъчеше да възвърне самообладанието си. Но следващите думи на Кларис разбиха надеждите й, че ще успее да се успокои.