— Като неизчерпаем източник на енергия. — Той замълча. — Ще се обадиш ли по-късно?

— Обещавам.

Когато и двамата затворихме, аз известно време наблюдавах как щастливите летовници си играят във водата, докато стомахът ми не започна да курка, напомняйки, че не съм хапнала почти нищо през последните два дни. Влязох обратно в къщата, пуснах телевизора в дневната и радиото в кухнята и отидох да взема душ.

Докато вървях забързано по автомобилната алея десет минути по-късно, хвърлих един поглед към съседската врата. Саймън беше излязъл вчера вечерта и се беше прибрал по някое време късно през нощта, но сега неговото субару пак го нямаше пред къщата. Каза ми, че родителите му са толкова разстроени от случилото се, че заминали за известно време при техни приятели във Върмонт и тъй като не долових през прозореца да долитат обичайни утринни шумове, реших, че още са там.

Коремът ми къркореше през целия път до града. В опитите си да задоволи вкусовете на летовниците от големите градове, свикнали да ядат набързо, но качествена храна, Уинтър Харбър предлагаше разнообразие от удобни заведения за закуска, където можеш да седнеш, или да си вземеш храна за вкъщи. За щастие големите вериги като „Старбъкс“ и „Макдоналдс“ все още не бяха открили пътя към това забравено от бога градче, но няколко местни кафенета щяха да са им сериозен конкурент, ако все пак стигнеха до тези места. Тук човек можеше да получи кафе и понички в „Джава Шак“, плодов сок и няколко вида капучино в „Скуийзд“ и сандвич с яйце в „Харбър Хоумфрайз“. При това всичко по поръчка и приготвено за минути, така че за нула време отново да си на брега на езерото или по туристическите пътеки.

Жадувах за плодов сок от диня и гуава13, бъркани яйца, сирене и наденички с пухкаво хлебче. Винаги това си поръчвах, когато мама и татко слизаха до града за закуска. Днес обаче не ми се искаше просто да си взема поръчката и да се прибера у дома, пък и гледах да избегна срещите с нашите семейни приятели, каквито имахме много тук. Затова подкарах колата по „Мейн стрийт“, отминавайки уютните и приканващи кафенета и продължих, докато павираният път не свърши с голям паркинг, покрит с чакъл.

Паркингът се намираше точно до „Рибената чорба на Бети“ — популярно сред туристите заведение в Уинтър Харбър, което можеше да ми даде всичко, от което имах нужда: храна, компания и пълна анонимност сред околните непознати. Всеки, прекарал повече от едно лято в Уинтър Харбър, обикновено избягваше ресторанта на Бети заради шумните тълпи новопристигнали летовници. Затова шансът да срещна семейни познати беше нищожен и ако хората говореха за Джъстин, поне нямаше да говорят на мен.

Намалих скоростта няколко метра преди да вляза в паркинга. Едно момче приблизително на моята възраст с къси панталони в цвят каки и бяла блуза скочи от люлеещия се стол.

— Добро утро! — Усмихна се и пристъпи към предната врата откъм мястото на шофьора. — Име?

— Ванеса — отговорих, докато той търсеше името ми в списъка, — но нямам резервация.

— Много лошо. Тази сутрин е препълнено.

Погледнах през предното стъкло на колата към двуетажната сива къща с голям надпис отгоре и силует на русалка, плуваща над централния вход. Отвън не беше нищо особено, но през широките прозорци можех да видя, че вътре гъмжи от хора.

— Дошла си заради „Морската вещица“ ли?

„Бау!“

Примигнах, за да пропъдя образа на Джъстин с бляскава черна коса и искрящи сини очи.

— Извинявай… морската какво?

— Вещица. — Той кимна многозначително. — Бъркани яйца, месо от омар и сос „Холандез“, увити в палачинка, поръсена с канела. Специалитетът на „Рибената чорба на Бети“ и гарантиран лек срещу махмурлук.

По всичко личеше, че за това момче „Морската вещица“ бе онова, което са плодовият сок от диня и гуава и сандвичът с яйце за мен, затова направих всичко по силите си да прикрия обзелото ме отвращение.

— Прав си — кимнах в отговор, после протегнах врат през страничния прозорец на колата и снижих глас: — Толкова ли е очевидно?

— Съжалявам, но наистина е така. Страхотна нощ, а?

— Представа нямаш.

Той се огледа наоколо заговорнически.

— Изчакай минутка, става ли?

Наблюдавах го как се отдалечава и говори с някого по своето уоки-токи. Можех да си намеря и друго място, където да закуся, но сега към желанието ми да се скрия сред тълпата в „Рибената чорба на Бети“ се добави и любопитството за какво е целият този шум около един специалитет. На всичкото отгоре имах чувството, че стомахът ми всеки момент ще започне да ми дъвче ребрата, ако не го напълня бързо с нещо.

— Добри новини — обяви момчето, притичвайки обратно към мен. Приклекна, сложи ръце на бедрата си и ме погледна през отворения прозорец. — Приятелят ми Луис е главен готвач тук. Каза, че ще те настани в стаята за персонала и ще ти приготви каквото поискаш.

— Наистина? — Усмихнах се в отговор. — Благодаря. Много мило от твоя страна.

— Няма проблем. Можеш да ми имаш доверие, знам какво ти е.

Трябваше ми секунда да си спомня, че се опитвам да залича последиците от бурна нощ.

— Завий отзад, покрай контейнерите за боклук. Ще видиш колите на персонала пред входа.

— Страхотно. — Настаних се удобно на седалката и дадох на първа.

— Между другото името ми е Гарет — побърза да добави той. — Обади се, когато искаш да направиш резервация. Може пак да те посрещна.

Изчаках да завия и да се скрия от погледа му, после зяпнах недоумяващо. Няма съмнение, че това момче флиртуваше с мен и тази мисъл ме накара да се почувствам щастлива, както не се бях чувствала дни наред. Защото в неговите очи явно изглеждах толкова зле, че имах нужда от „Морската вещица“ срещу махмурлук, но пък и не чак толкова зле, че да не поиска да ме види отново.

Но онова, което ме направи истински щастлива, беше друго — флиртуваше с мен, без да изглежда натъжен или притеснен. Нито ми изказваше съболезнования, нито ме питаше как съм — значи нямаше и най-малка представа коя съм всъщност. А това означаваше, че съм точно там, където трябва да бъда.

Паркирах колата и се отправих към служебния вход.

— Мога ли да ви помогна?

Тъкмо започвах да изкачвам циментовото стълбище, но се обърнах по посока на гласа зад гърба ми.

— Май сте се загубили.

Тъкмо отворих уста, за да обясня положението на момичето с униформена черна престилка, което се задаваше иззад контейнерите със смет, когато режещ звук проряза главата ми. Премина от носа чак до вързаната на тила ми конска опашка и рикошира обратно. Колкото повече наближаваше момичето, толкова по-силен ставаше този звук, докато накрая не усещах главата си като малка камбана, ударена с много голям чук.

— Не съм се загубила — едва успях да отговоря, притискайки слепоочията си с пръсти. — Просто съм гладна. Гарет каза, че неговият приятел може да ми помогне.

— А, ето я сладураната с конската опашка — обади се някой зад гърба ми.

Свалих ръце от слепоочията си. Звукът беше изчезнал така внезапно, както се бе и появил.

— Какво е положението? Главоболие? Гадене? Струва ли ти се, че всичко около теб се върти със сто километра в час, даже когато стоиш неподвижно?

Обърнах се и видях мъж на средна възраст в бяло униформено сако на готвач и пепитени панталони, който съчувствено ми се усмихваше. Приятелят на Гарет.

— От всичко по много — отвърнах смирено.

— Няма проблем — смигна ми той. — За нула време ще те накарам да се почувстваш като нова.

Последвах го нагоре по стълбището, хвърляйки поглед през рамо точно навреме, за да видя как момичето мята торба боклук в контейнера и изчезва зад ъгъла.

— Е, какво да бъде? Препечена филийка? Яйца? Само кажи и ще ти го приготвя.

— Каквото и да е, всичко става — отговорих, докато си проправяхме път през пренаселената кухня.

— Трябва да те предупредя, че като готвач, който е в челото на класацията на „Ню Инглънд“ вече седма година, не правя това за всеки. — Той отвори хладилника, извади оттам бутилка вода и ми я подаде. — Правя го заради Гарет.

— Гарет иска ли ви често такива услуги? — поех шишето с вода аз.

— Никога досега не го е правил. — Той кимна на някого в другия край на кухнята. — Пейдж, скъпа, ще бъдеш ли така добра да придружиш госпожица Ванеса до задната трапезария?

Обърнах се и видях хубаво момиче с много дълги тъмни плитки, което се усмихваше и ме чакаше до вратата.

— Добре дошли при Бети — обърна се към мен тя, докато я следвах по тесния коридор. — За първи път ли сте тук?

— Да. — Толкова отдавна не бях идвала, че ми беше като за първи път. — Толкова хубави неща съм чувала за това място, че трябваше да дойда и да се уверя.

— Няма да останете разочарована. — Тя спря пред вратата в края на коридора и внимателно прехвърли таблата с чиния, чаша сок и сребърни прибори от едната ръка в другата.

Хвърлих се напред и подхванах чинията, която беше тръгнала да пада.

— Благодаря — каза тя. — На смяна съм от два часа и вече успях да счупя три чаши за кафе и една кана за вода. А това едва ли е най-подходящият начин да се издигнеш от помощник-сервитьор до сервитьор.