— Трябва да вървя — внезапно каза той, както обикновено правеше. — За щастие капсулата е стигнала до дъното и сама, без ничия намеса. Бети каза, че е чула как водата кристализира, преди останалите сирени да разберат какво става, и веднага е заплувала към повърхността. Всички се оказахме късметлии.

Зареях поглед към пристанището, когато той замълча. Толкова ме беше страх от мига, в който ще прозре истината, че дори нямах готови отговори за всичките му въпроси, когато това се случи.

— Как се чувстваш днес? — попита меко той.

— Страхотно — казах с прекалено ведър тон. — Намирам се извън къщата, което само по себе си е вече прекрасно, нали така?

Той очевидно изчакваше да кажа още нещо.

— Явно съм доста уморена — продължих. — Спя през повечето време, гърдите толкова ме болят, че понякога не ми достига въздух, и се събуждам с главоболие. Но това се оправя с всеки изминал ден.

Той също хвърли поглед към пристанището. Когато видя, че мама и татко се клатушкат по леда на няколко метра от нас, се примъкна още по-близо до мен на пейката.

Дъхът ми заседна в гърлото. За първи път бяхме толкова близо един до друг, откакто се разделихме на пътеката при Скалите на Хиона. Цялото ми тяло гореше от желание да сме още по-близо. Исках да обвия ръце около него, да го целуна и да усетя топлото му тяло плътно до своето. Представях си какво ще е чувството отново да съм с него още от първия миг, когато дойдох в съзнание и отворих очи в болницата. Но вече не можех да съм толкова близо до него. Не беше редно.

— Ванеса… Аз още съм с теб. Зная, че всичко в момента е много необичайно, но въпреки това искам да знаеш, че продължавам да съм до теб. И искам да бъда с теб, когато и ти си готова за това.

Обърнах се към него.

— Ами ако това никога не се случи?

Той замълча.

— Ако според теб така ще е най-добре, ще се съглася. Но не това искам.

Взрях се в лицето му. Не това исках и аз. Ще ми се да можех да се престоря, че е, но дори да го произнеса на глас, ми костваше огромно усилие.

Колкото и да беше чудно, когато най-накрая скочих от скалата и оцелях, това не ме направи по-смела. Все така продължавах да се преструвам, че нещата не са такива, каквито са в действителност — дори по-често отпреди. Още не бях повдигнала въпроса за Шарлот Блу пред татко и все така продължавах да се правя, че той е моят любим Голям бащица, който е непогрешим. Преструвах се, че мама е моята истинска майка. Преструвах се, че сега всичко ще е наред в нашето семейство, въпреки че изгубихме Джъстин. Преструвах се, че да седя до Саймън на тази пейка сега, е съвсем в реда на нещата, че ако някога останехме насаме наистина, вместо просто да седим на някаква пейка пред очите на всички, докато мама и татко са на няколко метра от нас, тогава сигурно пак щях да се преструвам, че това е съвсем приемливо. Преструвах се, че съм си пак същата. Преструвах се, че това е старата досадна, скучна Ванеса Сандс, вместо да приема коя — какво — съм в действителност.

Защото дори след като скочих от Скалите на Хиона и се срещнах лице в лице с най-големия си страх, аз продължавах да се страхувам. Тялото ми вече не беше същото след онази нощ и се боях от мисълта какво ще му е нужно сега, за да функционира нормално. Страхувах се от онова, което направихме със Саймън преди три седмици и значението му в светлината на новите обстоятелства.

Но най-много се страхувах, че ще го загубя, ако научи истината.

Оставих чашата с горещ шоколад на пейката между двама ни, посегнах към джоба на палтото си и извадих оттам малко пакетче бял прах.

— Зареждам се с витамини — казах, продължавайки да се преструвам още няколко минути, докато наблюдавах как солта се изсипва в горещия ми шоколад като дъжд над размразено пристанище. — Помагат ми да дишам.