Триша Рейбърн - Сирена

— Не се бой — казваше татко, стискайки и двете ръце на мама.

— Не се боя.

— Цялата трепериш.

— Разбира се, че ще треперя. Бях на крачка от това да си счупя ръката, крака, гръбнака, врата…

— Чудо.

Тя спря да се оплаква, само за да хвърли една усмивка на татко.

— Ти си моето чудо.

Извърнах очи, когато той се наведе да я целуне за четвърти път, откакто бяха стъпили на леда. Преди седмица ме изписаха от болницата и сега се възстановявах в къщата край езерото, а през времето, когато не ме наглеждаха, не ми сервираха чай и не ме загръщаха с още едно одеяло те двамата се прегръщаха, целуваха и усмихваха един на друг. Когато изгубиха Джъстин, това ги отчужди един от друг, но когато изгубиха Джъстин и едва не изгубиха мен, очевидно между тях отново припламна нещо, на каквото не бях ставала свидетел, откакто се помня. Това беше хубаво… но самата аз не знаех как трябва да се чувствам в такива моменти.

— Хванах те — казваше в този момент татко, обвивайки талията й с ръце. — Няма да ти позволя да ми избягаш.

— Ванеса — провикна се мама през рамо, — ще поискам помощ, ако падна пак, но в случай, че спасителят не чуе…

— Ще пратя шейната на бърза помощ — казах.

— Ще се справиш ли, дечко? — провикна се татко. — Извикай, ако има нещо, нали?

Кимнах, макар че нямаше нищо, от което да се нуждая. Татко се придвижваше стабилно, но глезените на мама се огъваха като варени макарони в кънките. Успокояваше ме това, че спасителят все още беше на поста си, дори когато цялото крайбрежие замръзна. Той продължаваше да седи на вишката и да оглежда леда наоколо, въпреки че сега беше облечен с грейка и пухено яке и носеше ръкавици и ушанка, вместо бански костюм и фланелка на спасителната служба на Уинтър Харбър. Но той не беше единственият, екипиран за зимни условия. През последните две седмици, откакто се хвърлих от Скалите на Хиона, по небето не се беше появило ни едно облаче, но въпреки това температурата не се покачваше над нулата. Химическата бомба на Саймън, комбинирана с атмосферните манипулации на сирените най-после бяха оправдали името на Уинтър Харбър33 — макар и в разгара на лятото. Въздухът постепенно се затопляше, но според Саймън ледът щеше да се разтопи чак в началото на есента. Така че, докато жителите и курортистите в останалата част от крайбрежието на Мейн продължаваха да плуват и да се возят на лодки, всички в Уинтър Харбър извадиха от гардеробите и шкафовете зимните си дрехи и излязоха на леда.

Аз още не бях стъпвала върху него и не мислех, че изобщо ще го направя, но ми беше приятно да седя отстрани и да гледам как хората се пързалят с кънки, играят хокей и се опитват безуспешно да ловят риба под леда. По мое мнение дори ледът в пристанището никога да не се разтопи и градът да остане завинаги скован от зимата, това нямаше да е кой знае каква загуба. Не съществуваше риск онова, което е под леда, да оживее след покачването на температурата, но въпреки това усещах огромно облекчение всеки път, когато поглеждах към водата и виждах твърдата непробиваема повърхност.

— Знам, че много преживя, и не бих искал отново да те подлагам на изпитание — каза Саймън, присядайки на пейката до мен, — но все пак не мога да не отбележа, че според мен майка ти се усмихва.

Това ме разсмя.

— Ето още един пример за това как невъзможното внезапно става възможно. На всичкото отгоре тя си е взела отпуска чак до края на лятото.

Той ми подаде сандвич, увит в алуминиево фолио, и картонена кутия.

— Това е в чест на първия ти ден навън — яйца, наденички и сирене върху хлебче, а в добавка — най-новия хит на Уинтър Харбър — горещ шоколад. Прецених, че още е доста студено за сок от диня и гуава.

— Прекрасно — казах, поемайки закуската. — Благодаря ти.

В продължение на няколко минути се хранехме, без да говорим. За разлика от първия път, когато закусвахме заедно това лято — в субаруто, тръгнали да търсим Кейлъб — сега мълчанието не беше неловко. След всичко, което преживяхме заедно, да седим и просто да си мълчим беше истинско облекчение за нас.

— Ходих в болницата тази сутрин — каза той най-накрая.

Кимнах. Той навестяваше жертвите всеки ден и редовно ми разказваше последните новости около състоянието им по време на кратките си визити вечер в къщата ни край езерото.

— Мъжете се възстановяват. Продължават да спят много, но лекарите твърдят, че са адекватни, когато се събудят.

Погледнах го.

— И все така не казват нищо за онова, което се е случило…?

Той поклати глава.

— По всичко личи, че нищо не помнят. Лекарите го приписват на атмосферните аномалии, каквато диагноза поставят и на всички останали.

Загледах се към пристанището.

— Според теб това заключение е доста прибързано, така ли?

— Мисля, че е по-лесно да обвиниш времето, отколкото да повдигнеш въпроси, на които няма отговор.

— И никой не смята за необичайно след толкова ураганни бури и гръмотевици небето да се проясни и да остане така за дълго?

— Всичко приключи така внезапно, както и започна. Учените и метеоролозите го приписват на необясними природни съвпадения. Може би трябва да мине малко време, преди да решат да поровят по-надълбоко.

— Когато Саймън Кармайкъл, момчето чудо, ще постави отново този случай на тяхното внимание — усмихнах му се.

— Засега съм оставил всичките си лабораторни пособия да почиват. Даже обмислям да си сменя специалността, когато се върна в „Бейтс“ — с театър, английски език и литература или нещо друго, но колкото се може по-настрани от природните науки.

Вдигнах учудено вежди. Дори за секунда не можех да повярвам на това, което ми казва.

— Във всеки случай — продължи с нежност в гласа той, — оцелелите са се оказали същински щастливци. Според лекарите са били под вода две минути, преди пристанището да замръзне. Все още имат нужда от лекарско наблюдение, но укрепват с всеки изминал ден.

— Това е добра новина. — За мен беше поразително, че всички мъже, примамени в дълбокото от сирените, са били открити замръзнали в леда съвсем близо до повърхността. Когато капитан Монти започнал да пробива леда, най-напред открил трима от тях, преди да стигне до мен. Според него всички сме били на различна дълбочина, но с еднакви широки усмивки върху лицата.

Мен първа ме изписаха от болницата. Лекарите и сестрите ме кръстиха пациентът чудо, защото въпреки изпитанието, през което бяхме преминали всички заедно, аз се възстановявах най-бързо. Дори Саймън не можеше да намери обяснение за това.

Аз бих могла. Но не бързах да го правя.

— Пейдж е още в болницата — продължи той. — Все така съкрушена от загубата на Джонатан и на бебето, но лека-полека се оправя.

Сърцето ми се сви при мисълта за Пейдж. Не бяхме си говорили от онази нощ и не знаех как наистина преживява това. Саймън каза, че лекарите са направили всичко по силите си, но нито образованието, нито практиката на който и да е от тях не са могли да им подскажат, че единственият начин да спасят бебето е като му прелеят солена вода. Пък и нейното състояние онази нощ било погълнало изцяло вниманието им — Пейдж изпаднала в безсъзнание, дълго преди Кейлъб да я откара пред входа на спешното отделение.

— А Бети добре ли е? — попитах след няколко минути.

— Както сама твърди, от години не се била чувствала толкова добре физически. Неотклонно е край Пейдж, а и Оливър през повечето време е с нея.

— Радвам се, че най-после са се събрали. Пейдж ще има нужда от тях.

Той кимна и ме погледна.

— Не знам само ти как я караш.

Забих поглед в парата, която се издигаше над чашата с горещ шоколад.

— Имам предвид, че се справи без неопренов костюм и кислородна бутилка… Пък и самият факт, че изобщо си успяла да скочиш, след всичко онова, което преживя и което знаеше…

Дъхът ми секна в очакване той да направи очевидното заключение, както се случваше всеки път, когато говорехме през последните две седмици. Според логиката и научните факти аз не би трябвало да оцелея. Но дали защото неговите чувства към мен замъгляваха трезвото му научно мислене, или защото силата ми все още му действаше и го държеше в заблуждение, досега той не се усъмни. Затова с всеки изминал ден се чувствах все по-спокойна.