Вече бях започнала да се притеснявам, че няма да разбера дали съм стигнала дъното, когато краката ми удариха в пясъка… а водата около мен започна да се променя. Тя сякаш изведнъж изтъня и взе лека-полека да се оттегля… докато не застина неподвижна. Аз също престанах да се движа и тялото ми се отпусна. Чувствах се така, сякаш се нося по гладката повърхност на езерото Кантака. Опитах се да отворя очи, за да видя защо става така, но веднага след това ги затворих и се завъртях назад.

Бях стигнала нещо като преграда. Изпод мен струеше бяло сияние, съсредоточено около нещо, което приличаше на дълга дебела стена. Да гледам натам беше все едно да се взирам право в слънцето с незащитени очи.

Продължавайки да стискам очи, аз вдишах дълбоко и протегнах ръце към светлината. Прогледнах едва когато пръстите ми опряха стената — все едно хванах светкавица с голи ръце. Попилата в мен енергия беше едновременно зареждаща и парализираща, не бях способна да направя нищо, освен да наблюдавам безсилно как светлината ме изпълва отвътре.

Не би трябвало да се плаша от това. Не би трябвало да й се съпротивлявам, нито да правя усилие да се изтръгна и да се върна назад. И сигурно нямаше да го направя, ако не беше Саймън. Той бе навсякъде около мен. Надвесваше се заедно с мен от ръба на скалата. Гребеше насреща ми. Стоеше на брега, чакайки ме да се спусна по хлъзгавите камъни. Държеше ме в прегръдките си на пода в кухнята.

Галеше ме, целуваше ме, докосваше ме. Чувствах всяко негово докосване, сякаш в този миг е до мен и беше прекрасно — толкова хубаво, сякаш се случваше наистина. Тогава си помислих, че ако това е то — ако краят е да попаднеш в светлината между двата свята — тогава всичко е наред. И аз ще бъда добре.

Но в същия миг светлината избледня. Водата все още беше осветена, но сиянието изгуби своята яркост, така че вече можех да видя какво има около мен. Откъснах се от стената и заплувах към пясъчното дъно, където десетина блещукащи фигури се събираха в кръг. Отвсякъде ги обграждаха високи скали, затова побързах да сменя посоката и да се скрия зад една от тях.

Когато се уверих, че не могат да ме видят, посегнах към гърба, за да сваля капсулата. Щом водата стигнеше нула градуса, Саймън щеше да натисне бутона от своята позиция на „Барбара Анн“ и това щеше да накара капсулата да завибрира. Засега тя не помръдваше, но аз исках да погледна закрепения към нея термометър, за да разбера дали скоро водата ще достигне точката на замръзване. Знаехме какъв беше техният план и нашият трябваше да съвпадне по време.

Замръзнах, когато ръката ми премина свободно през водата отзад. Капсулата не беше там. Трябва да е паднала — или е била засмукана — когато минах през светлинната бариера.

Опитвайки се да не изпадам в паника, погледнах часовника. Единайсет и четирийсет и четири. Разполагах с шест минути, за да открия и активирам капсулата и да преплувам обратно повече от километър и половина до повърхността.

Огледах дъното, забелязвайки как Бети и Зара застават в кръга, сякаш имат намерение да участват във всичко докрай. Сирените, изглежда, бяха в очакване. Блестящите им очи се вдигаха постоянно нагоре към стената от светлина.

Мъжете. Те очакваха своите нови жертви.

Откъм кръга се разнесе висок пронизителен тон. Отначало беше по-нисък, но постепенно се усили, сякаш някой беше завъртял копчето на звука докрай. Сърцето ми подскочи, когато се появи една самотна сирена. Не успях да видя лицето й, но я разпознах веднага.

Рейна. Макар устата й да беше затворена, тя издаваше постоянния висок звук, който накара останалите сирени да сведат очи, а водата — да се развълнува около тях.

Сирените запяха със затворена уста, а меките звуци се смесиха помежду си, образувайки приятно успокояващо съзвучие.

Погледнах часовника. Единайсет и петдесет и шест.

Почаках, докато всички погледи се събраха в центъра на кръга, после се стрелнах към съседната скала. Очите ми заоглеждаха скалистите кули, следейки за самотен сребрист отблясък, идващ от някоя тъмна пукнатина или процеп.

Нищо. Единствената светлина идваше откъм стената, която плуваше над кръга от сирени, и от самия него.

„Тук, Неса…“

Очите ми се ококориха, като чух гласа на Джъстин.

„Погледни нагоре…“

Но те също я чуха — престанаха да пеят, щом тя проговори.

Изскочих иззад прикритието се. Капсулата тъкмо преминаваше през стената и Рейна вече плуваше към нея, за да я пресрещне. Заритах с крака, загребах водата с ръце и заплувах напред, колкото ми държат силите. Една сирена ме забелязаха и нададе пронизителен предупредителен звук, с който разсече главата ми като с брадва. Болката беше милион пъти по-силна от тази, която ми причиняваше присъствието на Зара. Краката ми се вдървиха незабавно и трябваше да спра да греба, за да стисна главата си с ръце. Опитах да се оттласна с крака, но сигналът за тревога се засили, а болката стана непоносима, щом всички сирени се присъединиха. Когато безжизненото ми тяло се отпусна във водата и започна да потъва надолу, успях единствено да вдигна очи и да видя как Рейна наближава капсулата в мига, когато стената от светлина започна да се променя.

Те наближаваха. Идваха към мен, а аз дори не можех да помръдна.

Звукът се разрасна. Пропадах към кръга с главата надолу, давайки си смътно сметка, че светлината помръква. Когато тялото ми меко се отпусна на пясъка, наоколо вече беше непрогледен мрак.

Светлината беше угаснала и чудовищата нападаха.

Опитвах се да се надигна, когато нещо рязко издърпа ръката ми. Някаква сила ме вдигна от дъното и ме понесе спираловидно нагоре. Движехме се толкова бързо, с толкова голяма скорост, че загубих представа кое е нагоре и кое — надолу.

Не се опитах да се съпротивлявам или отскубна. Това сега нямаше никакво значение. Единственото, на което се надявах, беше Джъстин да ми проговори, да ми помогне.

Виеше ми се свят и краката ми все още бяха безжизнени. Сирените бяха престанали да надават сигнала за тревога и сега пееха. Над кръга се надигна нежно зарево, когато очите им засветиха като нощни светлини. Това бе достатъчно, за да видя, че се намирам на една от скалите високо над техния кръг и че откъм повърхността се спускат още сирени, предвождащи объркани, но щастливи мъже по шорти и тениски.

Мъжете се намираха на повече от километър и половина под повърхността, но не бяха мъртви — поне още не.

Водата около мен внезапно се разбунтува. Ръцете ми се вдигнаха нагоре и някаква тежест мина покрай тях, преди да легне върху раменете и гърба ми.

Опитах да различа лицето на сирената пред мен, но за разлика от останалите, нейните сребърни очи бяха мътни. Не можех да разбера нищо, преди една друга сирена да се втурне към нас. Нейните очи прорязваха водата като светлината на фар, чийто лъч сече нощното небе.

Очите ми се ококориха, когато светлината откъм наближаващата сирена стана по-ярка. Беше Зара. Сега изглеждаше различно — бе тъжна, вместо да е гневна, изплашена, вместо да е зла и заплашителна — но въпреки това беше тя.

Докато вдигна очи, тя беше изчезнала. Най-напред заплува към сирената, която ме беше измъкнала, а после — обратно към кръга. Сиянието наоколо помръкна, когато и втората сирена се стрелна след нея.

Посегнах с две ръце, щом гърбът ми завибрира.

Капсулата. Зара ми беше донесла вледеняващата бомба. Бийкман беше казал, че контролният панел отстрани ще забръмчи, когато водата изстине достатъчно, за да може Саймън да предизвика детонацията.

Погледнах надолу към кръга от сирени и ги видях да се носят като омагьосани към мъжете. Сърцето ми замря, когато мъжете прегърнаха жените, които ги бяха завлекли под водата.

Капсулата отново извибрира. Затворих очи, представих си Саймън, който чакаше някъде на повърхността… и се оттласнах от скалата.

Гледах да се държа високо над кръга от сирени, докато се насочвам към центъра му. Посегнах назад, когато се озовах над мъжете. Заопипвах с пръсти, докато открих бутона, който щеше да освободи капсулата от гърба ми. Усмивките на мъжете ставаха все по-широки, докато сирените пееха за тях, и аз си представих безжизнените им ухилени лица на следващия ден — също като на удавниците, но по съвсем различна причина.

„Пей, Ванеса…“

Дръпнах се назад, сякаш нещо ме прониза. Погледнах надолу и видях как всяка сирена се беше вкопчила в някой от мъжете… всяка, с изключение на една.

„Трябва да пееш…“

Бети. Изглежда, никой друг не я чуваше, нито пък забелязваше как ме наблюдава, докато плувам над тях, но аз чувах съвсем ясно гласа й в главата си.

Какво искаше да каже с това да пея? Как? Защо? И с какво щеше да ми помогне това, освен да привлече нежелано внимание?

„Все още има шанс да ги спасиш…“

После го чух. Мек, игрив звук, който набъбна и се пръсна на милиони малки звучи. Някои бяха високи, други меки и приглушени. Някои остри, други — ниски. Те се блъскаха в скалите, рикошираха от пясъчното дъно и попиваха във всичко под повърхността на водата. Звучаха така, сякаш идваха от различни източници, произведени от цял симфоничен оркестър сирени… но всъщност пееше една-единствена сирена.

Аз.

И когато освободените от магията мъже погледнаха нагоре, а сирените заприиждаха на рояк към мен, аз освободих бутона, който щеше да скове в лед Уинтър Харбър за първи път в историята му.