Изгасих фенерчето, преди да стигнем края на пътеката, но ги виждах двамата с Кейлъб в заревото на сребърната светлина, която идваше откъм водата долу. Застанали бяха лице в лице на края на скалата. Тя носеше само лека червена лятна рокля, която беше подгизнала от дъжда и прилепваше плътно към тялото й. Дългата й черна коса се спускаше свободно по гърба, а лицето й беше вдигнато към неговото в израз на обожание.

Тя каза нещо и той се усмихна. Тя потрепери, а той разтри с длани голите й ръце, за да ги стопли, също както беше правил толкова пъти с Джъстин. Притегли я към себе си, обви ръце около талията й и надвеси лице към косата й, когато нейната глава се отпусна върху гърдите му. Изглеждаха като всяка друга влюбена двойка, погълнати един от друг и безразлични към заобикалящият свят.

Планът беше той да я убеди, че най-сетне е отвърнал на чувствата й, за да се съгласи тя да отиде с него на върха на скалата, когато й го предложи, и, изглежда, засега нашият замисъл работеше. Надявах се само Кейлъб да не е направил някоя погрешна стъпка междувременно.

Погледнах часовника си — единайсет и трийсет и шест. Четири минути до началото.

— Тя не ни чува — прошепна Бети до мен. — Дори не знае, че сме тук.

Главата ми отново започна да пулсира, докато ги наблюдавах, но този път болката беше различна, не така свирепа. Не можех да съм съвсем сигурна, но предполагах, че причината е в това, че сме дошли тук нарочно. Сега ние бяхме преследвачите.

Единайсет и трийсет и осем.

Сега двамата бяха само на сантиметри от ръба.

Дъхът ми спря, когато Зара се обърна и погледна към пътеката. Отблясъците на сребърната светлина откъм водата не стигаха до храстите край пътеката, където стояхме скрити… но сякаш очите й срещнаха моите.

— Всичко е наред, Зара.

Приклекнах зад шубрака, докато Бети пристъпваше напред към ръба на скалата.

Зара погледна Кейлъб, после се обърна назад.

— Бабо? Ти какво…? Мислех, че си…

— Твърде слаба, за да ходя ли? — Тънката бяла рокля на Бети се уви около глезените й, докато напредваше към ръба на скалата. — Наистина беше така.

Зара отстъпи назад, когато Бети я наближи.

— Ти го обичаш, нали?

Зара спря. Зад нея Кейлъб стоеше неподвижно и ги наблюдаваше.

Проверих отново колко е часът. Единайсет и трийсет и девет.

— Той също те обича.

Обърнах рязко глава, когато Бети погледна към Кейлъб.

— Нали така, Кейлъб? Способен си да направиш всичко заради Зара, нали?

Очите му се стрелнаха към пътеката. Дали можеше да ме види? Дали нямаше нужда от помощта ми? Или просто се притесняваше да не се разстроя, когато каже онова, което Бети искаше от него.

— Аз… — Гласът му постепенно заглъхна, когато пристъпи по-близо към Зара. — Знаете, че аз…

Сърцето ми се качи в гърлото. Той не можеше да го направи. Не беше способен да каже тези думи на никой друг освен на Джъстин.

— Това няма значение — побърза да каже Бети, когато Зара вдигна очи към Кейлъб и болката потуши светлината в тях. — Въпреки това ти можеш да го обичаш. И не е нужно да му причиняваш болка.

Зара сякаш се канеше да възрази, но после замълча.

— Не си длъжна да водиш живота на Рейна. — Сега Бети стоеше само на няколко сантиметра от нея. — Можеш да продължиш да обичаш, без да причиняваш болка на когото и да било.

— Съжалявам, бабо — каза Зара с треперещ глас. — Обичам те… и съжалявам.

Притаих дъх, когато Бети ги доближи, и се втурнах напред в мига, в който осъзнах какво ще се случи.

Но вече беше твърде късно. Бети се хвърли към Зара, когато тя направи опит да стигне до Кейлъб… и Зара изчезна зад ръба на скалата, повличайки баба си със себе си.

— Ванеса… — започна Кейлъб, когато стигнах до него. Цялото му тяло се тресеше, докато гледаше надолу от скалата. — Съжалявам, не можах да го направя. Исках да й го кажа, защото знаех, че това очаква от мен, но…

— Всичко е наред. — Пуснах брезентовия сак в краката си и започнах да свалям якето. — Няма за какво да съжаляваме.

— Но нали Бети трябваше да вземе капсулата, а вече е толкова късно, тогава как ще… — Той млъкна. — Какво правиш?

Вече изхлузвах пуловера през глава и събувах маратонките си. После, само по дънки и тениска, отворих сака и извадих капсулата.

— Ванеса, престани. Ти не можеш…

— Кейлъб, нали чу какво казаха Саймън и д-р Бийкман. Бомбата трябва да избухне в центъра на атмосферната активност и няма как да попадне там сама. Някой трябва да я отнесе.

— Точно така — някой със свръхестествени, нечовешки способности.

Не му отговорих. Просто преметнах презрамките на капсулата през раменете си и закопчах колана на кръста си.

— Ванеса — продължи той, пристъпвайки към мен. — Аз ще отида. Ще отнеса резервоара колкото се може по-далече, после ще го отворя. Това е единственото, което ни остава.

— Не искам да те засегна, Кейлъб, но ти не би издържал и десет секунди в това вълнение.

— А защо си мислиш, че ти ще успееш?

Погледнах го.

— Трийсет и четири минути.

Той беше готов да ми възрази, но аз продължих, преди да е успял да каже нещо.

— Преди две години прекарах под вода трийсет и четири минути и оцелях.

— Но…

— Трябва да го направя, Кейлъб. — Говорех му с внимателен, но твърд тон. — След всичко, което тя направи за мен, съм длъжна поне да опитам.

Той поклати глава, но не каза нищо повече.

— Пейдж остана в колата — казах, прегръщайки го бързо. — Много е зле и трябва да отиде в болница. Ти би ли…?

— Разбира се. — Той ме притисна към себе си, преди да ме остави. — Моля те, пази се.

Проследих с поглед как се отдалечава, после приближих към ръба на скалата. Светлината беше така ослепителна, че не можех да видя какво има долу.

„Не ти ли се струва, че Сайтън изглежда различно това лято? Някак по-зрял? По-сладък?“

Когато облак солени пръски, дошъл от водата на петдесет стъпки под мен, докосна лицето ми, затворих очи и видях Джъстин. Не просто си представих, че в този момент тя е тук и ми нашепва окуражителни думи. Вече не си въобразявах нищо. Сега наистина я видях, каквато я помнех — как строи в леглото крепост от възглавници и плюшени играчки около мен, когато бяхме малки; как двете пием яйчен пунш, скрити под юргана на стълбищната площадка вкъщи; на риболов в червената ни лодка; как скачаме от скалата. Видях усмивката й, нейните сини очи. Просто я видях — моята Джъстин — такава, каквато винаги е била.

Усещах се удивително спокойна, сякаш през последните две години съм вървяла единствено към този момент. Поех си дълбоко въздух и… скочих.

Врязох се във водата. Вълните ме заблъскаха от всички страни, а подводните течения минаваха шумно покрай ушите ми като мотрисите на метрото. Светлината под и над мен беше еднакво ярка и не ми позволяваше да се ориентирам накъде да поема. Размахах ръце и крака във водата и спрях да се движа, едва когато осъзнах, че задържам дъха си и дробовете ми заплашват да експлодират.

Подводните течения се завихриха около мен, теглейки ме в различни посоки. За минута не бях преплувала и няколко крачки, а дробовете ми бяха на път да откажат.

Време беше.

Напрежението в гърдите ми стигна до гърлото. Кислородът изпълни устата ми и оказа натиск върху стиснатите ми устни, докато те не поддадоха, и аз изпуснах малка глътка въздух. Водата нахлу в носа ми и накара лицето ми да пламне. Гърлото ми инстинктивно се сви, опитвайки се да задържи въздуха в дробовете ми.

Гледах как повърхността на водата остава все по-високо над мен. Мислех за мама, за Големия бащица, за Джъстин. Мислех за Кейлъб и Пейдж. Мислех за Бети, Рейна и Зара. Мислех за Саймън и се надявах той да продължава да вярва, че каквото и да е изпитвал към мен, то е било истинско, и ще го запази в сърцето си, каквото и да става.

После отпуснах устни. Водата нахлу в устата ми и тялото ми се разтърси от нейния напор. Опрях ръце в гърдите си, които сякаш изгаряха отвътре, и се помолих смъртта да дойде по-бързо, а мракът — или светлината — да спре болката и да отмие всичко. Защото това беше повече, отколкото бих могла да понеса. И продължаваше твърде дълго. Единственото ми желание беше да се свърши — всичко това най-после да свърши.

И накрая се случи. Дробовете ми се отпуснаха. Температурата вътре в тялото ми стана по-ниска дори от тази навън. А болката изчезна.

Отворих очи и погледнах надолу. Гърдите ми продължаваха да се надигат и спускат. Под дланите все още усещах биещото си сърце.

Още бях жива… и също както преди две години продължавах да дишам дори под водата.

Погледнах часовника. Единайсет и петдесет.

Гмурнах се още по-надълбоко, далеч от повърхността. Теченията все още ме дърпаха, но сега ръцете и краката ми лесно пореха водата. Мускулите ми укрепнаха, а тялото ми възвърна силите си. Единственото, което превръщаше плуването в по-голямо предизвикателство от разходка в парка, беше светлината. Тя ме обгръщаше отвсякъде и ставаше все по-ярка, колкото по-надълбоко се спусках. Но щом затворих очи, тя спря да ме смущава.