— Може и да ти звучи откачено, безумно даже, но помисли все пак. — Погледнах през рамо, когато стъклените вази по масите зазвъняха след поредната гръмотевица. — Преди злополуката Бети е плувала с часове всеки ден. Рейна е във водата по няколко пъти дневно. През последните две години Зет все по-често ходи да плува. Всички вие се къпете със солена вода.

— Била си у нас. Знаеш, че къщата е стара и е почти потопена в океана. Просто така работи старата канализация.

Наведох се към нея.

— През последните няколко седмици всеки път, когато си се чувствала зле, Рейна ти е давала да пиеш солена океанска вода. И това ти помагаше, нали? После си се чувствала по-добре.

Тя се поколеба, после кимна.

— Това е процес, през който преминават сирените в един определен момент от живота си — обикновено когато съзреят достатъчно, за да имат деца. При Зара е станало по-късно заради Бети.

— Ами аз? — попита тя, свеждайки поглед към корема си.

— Ти си забременяла — отговорих. — Но тялото ти още не е съвсем готово за това. Затова се чувстваш зле.

Тя погледна към мен, после към пристанището.

Внимателно подбрах следващите си думи.

— Има още нещо, което трябва да ти кажа.

Изпъстрените й с бели точици очи срещнаха погледа ми, после се отклониха към вестника, който й подавах.

— Джонатан — прошушна тя, докато четеше заглавието.

— Съжалявам, Пейдж — казах нежно.

— Недей — отговори тя с укрепнал, висок глас. — Това не е той. Това не е моят Джонатан.

Замълчах.

— Напротив, той е. Рейна е знаела колко си привързана към него и не е искала чувствата ти да попречат на…

— Ванеса, престани! — извика тя, но гласът й се пречупи. После хвърли вестника и сграбчи корема си. — Разбра ли? Просто престани. Моля те. Повече нищо не мога да понеса.

Сърцето ми биеше до пръсване, когато тя тихо заплака. Погледнах към Саймън, който отново кимна. Знаех, че скоро трябва да тръгваме, затова се наведох към нея, сложих ръка върху нейната и опитах отново.

— Съжалявам. Наистина. Зная, че е трудно за вярване, но всичко това е истина. Между дневниците на Бети и Зара…

— Дневникът на Зара ли? — Очите й светнаха и тя обърна глава към мен. — Как си позволяваш?

— Пейдж, Джъстин Сандс беше моя сестра.

Лицето й прежълтя. Тя знаеше за кого говоря.

— Тя се удави, защото скочи на неподходящо място в неподходящо време. Удави се, защото в края на краищата сирените са я завлекли под водата. И, да — прочетох дневника на Зара, за да се опитам да разбера нещо повече. — Извадих го от чантата си и й го подадох. — В нощта преди да почине сестра ми, не успя да ми каже всичко, което може би е искала. Всичко онова, което сестра ти би трябвало да ти каже — и тя ще го направи, стига наистина да те обича — е тук.

Тя взе дневника. Беше по-дебел в сравнение с последния път, когато го видя, защото сега в него бяха пъхнати и преведените от Кейлъб страници.

Тя тъкмо се канеше да го отвори, когато в трапезарията настана мрак.

Обърнах се бързо към Саймън, но не можах да го видя.

Всъщност нищо не виждах. През последните години това беше моментът, когато в градчето електрическите светлини биваха заменени от свещи и фенери. Сега обаче небето остана тъмно.

— Спокойно — прошепна той, слагайки ръце на раменете ми. — Тук съм.

Стъклата на прозорците около нас трепереха под напора на дъжда и вятъра. Прозорецът зад Пейдж се напука, когато едно голям леден къс удари в него.

Дъждът постепенно преминаваше в градушка, а нашето време изтичаше.

Посегнах към телефона, но ръцете ми така трепереха, че на два пъти ми се изплъзна, преди да го извадя от джоба си и да успея да отворя капачето.

Светлината на екрана му стигаше, колкото да видя Пейдж, застанала неподвижно край прозорците, които гледаха към пристанището.

Не казах нищо, просто застанах до нея.

Светкавиците избухваха в небето като фойерверки. Сребърни снопове светлина разделяха небосвода на тънки черни колони. За разлика от светкавиците обаче те не идваха от облаците над нас.

Издигаха се от водата.

Трептящите лъчи започваха постепенно да придобиват форма. Усещайки топлината от тялото на Саймън зад себе си, аз се чувствах много по-спокойна от обикновено, когато забелязах върху разпенената вода в пристанището да се появяват женски фигури, а сребърните струи светлина, насочени към небето, се увеличиха. Сега бяха осем. Ако се съди по светлинните пътеки, които грееха все по-ярко изпод водата обаче, явно щеше да има и още.

Кристабел.

Дъхът ми спря. Гласът в главата ми не беше на Джъстин.

— Кристабел.

Главата на Пейдж се извърна към мен.

— Какво каза?

Погледнах я.

— Кристабел.

Лицето й пребледня.

— На никого не съм казала името на бебето си. На нито един човек.

— Не е било нужно — усмихнах й се тъжно. — Бети го е чула в мислите ти.

Глава 24

Половин час по-късно пътувахме към планините извън града.

Погледнах първо към Саймън, който така се беше надвесил към предното стъкло, че брадичката му почти опираше волана — после стрелката на скоростомера. Волвото беше вдигнало над сто и десет километра в час и вибрираше от напрежението.

— Може би малко трябва да намалиш — предложих. — Нямаш никаква видимост, а и пътят е хлъзгав.

— Всичко е наред — отговори той. — Все едно шофирам при зимни условия.

— Като изключим това, че сега е лято — напомни му Пейдж от задната седалка. — Посред лято е и вали градушка.

Погледнах назад между седалките. На Пейдж сякаш не й достигаше въздух и тя дишаше късо и учестено. Между вдишванията Бети поднасяше към треперещите й устни отворена бутилка с мътна вода от океана.

— Нищо не разбирам — тихо изпъшка Пейдж миг по-късно. — Защо точно сега? Ако всичко, което казвате, е истина, защо това се случва точно сега? Защо не преди година, преди две или преди пет?

Докато пътувахме, Бети беше разказала на Пейдж всичко, което бе казала по-рано и на нас. Но ние не успяхме да зададем въпроса, който й задаваше Пейдж сега, затова с нетърпение очаквахме отговора.

— Сърцето на майка ти е по-студено от сърцата на повечето от нас — отговори Бети, галейки челото на Пейдж, — но въпреки това не е имунизирано срещу чувствата. Тя беше в ресторанта, когато Пол Карсънс за първи път се отби там, и на мига се почувства завладяна от него.

— Пол Карсънс ли? — повтори Пейдж. — Това не е ли първият удавник, когото откриха? Какво се случи?

— Той не отвърна на чувствата й. Имаше семейство и малки деца. Независимо от това попадна под нейна власт — нито един мъж не й е устоял, ако си е поставила за цел да го има, — но той обичаше семейството си по-силно. — Бети се извърна към нас. — Моля да простите моята откровеност, но се страхувам, че няма по-подходящ начин, по който да го кажа.

— Кое да кажеш? — издиша въпроса си Пейдж.

Бети се обърна към нея и леко потърка корема й, сякаш да успокои вълнението в него.

— Когато Рейна се увери, че не може да притежава Пол Карсънс, тя се погрижи никой друг никога да не може да го притежава.

Пейдж изстена, но беше трудно да се каже дали причина за това е разказът на Бети, или нейната физическа болка.

— Ами останалите? След като Пол Карсънс вече го е нямало, защо е трябвало да измират още толкова мъже?

— Така, както сърцето на майка ти не е имунизирано срещу чувства, то не е защитено и от болката, която идва, когато някой го разбие. Тя беше наранена. И гневна. Затова искаше да даде урок на мъже като Пол Карсънс — красиви, богати, преуспели — урок, който те никога да не забравят.

Отвърнах поглед от страничното огледало, когато Бети целуна Пейдж по бузата и я притисна близо до себе си. Не можех да се отърва от въпроса кой ще утешава мен, когато занапред съм уплашена, наранена и объркана.

— Тогава какво ще правим? — изхленчи Пейдж след няколко минути. — Как можем да ги спрем?

Бети погледна мен, а аз погледнах Саймън. Когато той не отговори, вдигнах брезентовия сак в краката си.

Очите на Пейдж се ококориха, когато видя сребърната бутилка.

— Това е много силна комбинация от сух лед31, течен азот и химически катализатор — казах. — Нещо като бомба, предизвикваща зима. Един от преподавателите на Саймън е експериментирал с подобен прототип като част от неговите проучвания на промените в климата, а когато Саймън му обяснил какво се случва тук и го помолил за помощ, д-р Бийкман създал ето това. Ако се доверим на неговите изчисления, щом успеем да оставим това нещо на точното място, Саймън ще го активира… и Уинтър Харбър ще бъде скован от лед за първи път в историята си, замразявайки всичко — и всеки — който се намира под повърхността на водата.

Тя ме погледна.

— А Рейна и Зара ще бъдат ли…?