Сведох поглед, когато доближи лице до моето. Това беше грешно. И щеше единствено да направи неизбежното още по-трудно.

— Ванеса — прошепна той и дъхът му стопли устните ми, — преди да се е случило нещо тази нощ, бих искал да знаеш, че… Имам нужда да знаеш, че аз…

— Съжалявам — казах и се отдръпнах. Посегнах към телефона в джоба на дънките си, доволна, че успях да чуя звъненето, въпреки думкането на сърцето си. Радвах се, че обаждането прекъсна Саймън, преди да е успял да каже нещо, за което би съжалявал по-късно, и вдигнах, без да проверя кой се обажда.

— Ванеса? О, благодаря ти, боже!

— Здрасти, татко. — Затворих очи, щом чух гласа му. Не бяхме говорили, откакто видях снимката му с Шарлот в албума на Рейна.

— Всичко наред ли е там? Майка ти се притеснява за теб и не беше на себе си, когато се чухме за последно, а сега място не мога да си намеря от тревоги за вас.

— Ние сме добре — отговорих, надявайки се гласът ми да не издаде колко съм стъписана. — Просто двете постепенно се нагаждаме една към друга… но иначе сме добре.

Той се поколеба.

— Съжалявам, че не бях още по-грижовен към теб. Сигурно допуснах грешка, но исках да те оставя известно време сама със себе си. Смятах, че имаш нужда от време, за да се възстановиш.

— Благодарна съм ти за това — отговорих, отдръпвайки се от Саймън. Наоколо беше станало толкова тъмно, че се надявах да не забележи как пламти лицето ми, пък и за всеки случай исках да избегна въпросите му. — Хващаш ме по средата на нещо обаче. Може ли да се чуем по-късно?

— Разбира се. Естествено. Утре ще си поговорим. Ще взема влака и ще пристигна за обяд.

Опитах се да си представя какъв ли ще е животът тогава и къде ще съм аз утре по обяд, но не успях.

— Звучи чудесно. Приятно пътуване.

— И… Ванеса — добави бързо той, — обичам те. Моля те, не го забравяй.

Потиснах сълзите си. Де да можех да му отвърна със същото.

— До скоро.

Очаквах да се почувствам наранена, объркана и даже гневна при първия разговор с Големия бащица след всичко онова, което вече знаех. Но не предполагах, че едно много по-силно чувство ще надделее над тях — тъга.

— Трябва да вървим — каза нежно Саймън, когато затворих телефона.

Кимнах и хванах ръката му. Държах го здраво, докато си пробивахме път през тълпите от деца и семейства. Рано или късно щеше да се наложи да го пусна да си отиде, но още не бях готова за това.

Присъствието на Саймън ме успокояваше и вече бързо можех да се съсредоточа върху предстоящата задача. Когато стигнахме ресторанта, Луис и повечето хора от персонала бяха заети със сервирането на супа и сандвичи на дълга опашка от клиенти. Затова не забелязаха как двамата със Саймън минахме зад щанда и се промъкнахме през задния вход на ресторанта.

Открихме Пейдж в трапезарията. Седеше на един стол и гледаше през прозореца. Беше с гръб към нас и когато приближих, видях, че очите й са затворени.

— Пейдж? — повиках я тихо.

Тя отвори очи и се изопна на стола, притискайки корема си с ръце.

— Ванеса. Какво правиш тук?

Направих усилие тревогата да не ми проличи. Дори на мъждивата светлина можех да забележа белите точки в очите й, влагата от изпотяването по кожата й и треперещите й ръце. Когато я видях във ваната, тя пак не беше добре, но продължаваше да е ослепително красива. Сега, само два дни по-късно, изглеждаше така, сякаш всеки момент ще припадне от изтощение в усилието си да остане будна.

— От известно време нито съм те виждала, нито съм те чувала — казах. — Исках да се уверя, че си добре.

— Така е, съжалявам — отговори тя, поглеждайки крадешком към вратата зад себе си. — Последните няколко дни бяха доста тежки.

Погледнах към Саймън. Той кимна. Пуснах ръката му и седнах на стола край нея.

— Как си?

Тя се отпусна на мястото си и неуверено ми се усмихна.

— Ужасно.

Замълчах, защото исках поне с малко да отложа следващия въпрос.

— Джонатан идвал ли е да те види?

— Наскоро не е — отговори тя със сведени очи. — Рейна му каза, че не се чувствам достатъчно добре, за да говоря по телефона или да се виждам с него.

Явно още не знаеше.

— Пейдж — внимателно продължих, — от колко време си бременна?

Тя се опита да се усмихне.

— В петата седмица съм. Знам — изглеждам огромна, но то е заради солената вода, която пия. И тя се е чувствала по същия начин…

— Когато е била бременна ли? — Погледнах към корема й, кръгъл като пъпеш. — Ходи ли да те види лекар?

— Не. Рейна е родила и двете ни вкъщи, само с помощта на Бети, аз също ще родя така бебето си.

— Но ти си едва в петата седмица, а изглеждаш така, все едно си в петия месец. Не ти ли се струва подозрително, че майка ти още не те е завела на лекар, за да се увери, че всичко е наред?

— Да, малко — призна тя. — Сама щях да отида, ако можех, но Рейна и Зара ме държаха под домашен арест. А съм и толкова уморена. Дори не мога да сляза сама по стълбите, за да се обадя по телефона.

Едва се удържах да не я сграбча и незабавно да я отведа в болницата, но все пак останах на място.

— Моля те, хвърли един поглед на това.

Ръката й потрепери, докато вземаше листовете, които извадих от чантата си.

— Какво е това? — попита тя, разглеждайки бавно снимките и вестникарските статии.

— Ксавие Купър, Макс Хокинс, Джон Мартинсън — изреждах, докато тя прехвърляше снимките на всеки от тях.

После вдигна очи.

— Гаджетата на Зара.

— Не точно — отговорих, вадейки нова купчина листове.

Тя ги взе и отново прегледа снимките и статиите от албума на Рейна.

— Не познавам нито един от тези хора.

— Ти не, но майка ти ги познава. Нейните приятелки — също.

Докато тя продължаваше да разглежда, хвърлих поглед през прозорците откъм лицевата страна на ресторанта. Дъждът валеше все по-силно и хората се криеха под шлиферите и чадърите си. Някои вече бързаха към колите, сякаш притеснени да са толкова близо до водата при това лошо време.

— Пейдж — продължих, обръщайки се отново към нея, — знам, че ще ти е трудно да го понесеш, а имаш и други грижи в момента… но нещата ще се влошат, ако още сега не ти кажа всичко. В противен случай за всички ни ще стане зле. — През прозореца, който гледаше към пристанището, можех да видя как небето почернява и водата става все по-неспокойна. Върху нея подскачаха като светулки в стъклен буркан фенерите на лодките, които се прибираха по доковете.

Дишането й ставаше все по-учестено.

— Казвай по-бързо каквото имаш да ми казваш, защото Зет ще дойде всеки момент.

— Пейдж… Зара няма да се върне. Сега тя е с Кейлъб Кармайкъл.

— Какво? — Тя тръсна глава. — Но тя ми каза…

— Много от нещата, които Рейна и Зара ти казват, не са истина, а доста други изобщо не ти казват.

Първата светкавица разцепи небето. Пейдж се хвана за корема и потрепери от болка.

— След злополуката с Бети — продължих бързо, — майка ти я е държала заключена, за да не се възстанови. Искала е Бети да остане немощна, за да не й попречи.

— Да не й попречи ли? — Тя пак прихвана корема си и простена. — За какво?

— За Ксавие Купър. Макс Хокинс. Алекс Смит.

Пейдж отвори уста, за да се възпротиви.

— Нали каза, че Зара е започнала да излиза с момчета преди две години — прекъснах я бързо. — Бети също е пострадала преди две години. Бас ловя, че най-напред е била злополуката с Бети.

Тя затвори уста и не отрече.

— Налагало се е да изчакат Бети да им освободи пътя. След инцидента, когато вече не е могла да се грижи за себе си, те са я контролирали и най-после са започнали да правят онова… за което са родени.

— За какво са родени? Да въртят ресторанта и да привличат туристите ли? Защото точно с това се занимават.

— Освен това те правят нещо, с което привличат мъжете. Или поне мъжете си мислят, че ги харесват.

— Ванеса — каза тя, поемайки си немощно дъх, — зная, че Зара има много гаджета, но тя изглежда страхотно. Естествено, че мъжете ще я харесват.

— Не става въпрос само за това как изглежда. Става въпрос коя — какво — е тя. За това какво са те двете. — Замълчах. — Какво сте вие.

Тя ме погледна.

— Трябва да намеря Рейна — каза и се опита да стане.

— Те са сирени — продължих, повишавайки глас. — Като онези, за които сме чели в училище, само че истински. Те промиват мозъците на жертвите си, докато мъжете съвсем не си изгубят ума, после ги завличат в морето и ги убиват. Така е станало с всички гаджета на Зара — те не просто са напуснали Уинтър Харбър, след като тя им е разбила сърцата. Защото точно това се е случило на всички мъже, които се удавиха това лято. Същото ще стане и тази нощ, ако не ги спрем.

— Ванеса, Зет може и да е зла, но това не я прави…